Home Да пътешестваме Български потайности – между Средна гора и Стара планина

Български потайности – между Средна гора и Стара планина

14.07.2019

898

Импровизирано и спонтанно. Това е може би най-доброто пътуване. Докато си пиеш кафето и просто ти хрумва идеята защо пък да не…

И така! Яхваш колата и вече си на път.

Познато ли ви звучи?

Аз съм от онези неуморни изследователи на географските ширини. Пътувам откакто се помня. Винаги ще помня как кръстосвахме надлъж и нашир България с трабанта на дядо. Още потръпвам от миризмата на бензин, която окупираше малкото „купе“ на картоненото возило. Оттогава моята баба ми „наследи“ навика – никога да не заспивам когато се возя на предната седалка и винаги да водя оживен разговор с шофьора. От Ивайловград през Харманли, а оттам – свят широк, в моите детски очи… Асеновград ми се струваше един много голям град. Преди да тръгна на училище бях посетила по няколко пъти Сопот, Карлово, София, Русе, Шипка и Троян. През Стара планина бях преминавала също много пъти, а завоите тогава ми се струваха ужасно страшни.

И така, спомняйки си понякога за тези първи мои пътешественически стъпки се отправям отново на път. Е, да – най-добрата импровизация е подготвената, научих още в първи курс в университета. Имам си един дълъг списък с близки и далечни места. И спрямо свободното време със затворени очи изтеглям един късмет.

Така се случи и онзи съботен следобед. Както по обед стояхме на двора, наслаждавайки се на далечните върхове на Рила, просто реших, че е време да се пораздвижа. Не че само няколко дни преди това не бяхме прекосили грубо 1400 км. (Мюнхен-София). Моите пищови с предварителни проучвания бяха набелязали няколко места. И така поех по пътя към Панагюрски колони, по който минавах за първи път, но ме изненада наистина с прелестните си гледки през август. По край пътя се виеше реката, а гората беше толкова дъхаво зелена, че чак усещах вкуса на боровите иглички. Бях сама, а това означаваше, че можех да спирам на всяко местенце, на което си пожелая.

И така се започна.

Имах набелязани няколко точки. Първата бе язовир Душанци.

Достигането обаче ми отне повече от времето, което сочеше навигацията. От една страна пътят около Панагюрските колонии наистина беше изпитание дори и за старшини и доайени зад волана като мен. 50 км., показваше устройството и време за достигане – почти час. Освен заради множеството кратери по пътя спирах и заради пейзажите. Ако кажа, че е красиво би означавало да ощетя тези пасторални гледки, които се разкриваха във всички посоки.

Но какво значение имаше времето – важното беше да нахраня душата си, да заситя камерата си.

Малко преди да достигна Златица пред мен без свян своето великолепие ми разкри и Стара планина. По ширналата се поляна кротко отдъхваха група коне.

Винаги съм го знаела, но като че ли в последните години нямах толкова време за тези красоти. Малко след като устройството ме изведе на централния – подбалкански път, дойде и отбивката за Душанци. Самото селце носи типичния облик на малките населени места – в далечината се белее църквата, изпод оградата и напират ябълки – от онези – истинските, ухайните. Цветята и алеите издават къде се помещава местната „власт“, иначе селцето е потънало в съботна дрямка. Запечатвам поредните кадри и отново на колата.

Вече съм близо. След няколко завоя излизам на язовир Душанци. Той е несравнимо малък с язовир Ивайловград, покрай чийто стени съм минавала десетки пъти.

Тече ремонт по моста. Няколко младежи ловят риба. Водите са толкова спокойни сякаш са потънали в същата следобедна дрямка като селото.

Идилия!

Под едната стена има оформени степи. Оглеждам терена и бързо преценявам, че е перфектен за почитателите на къмпингуването или пък на почивка с палатки. За другите (като мен) има и хотелски комплекс, който се издига над едната част на язовира.

Наистина е красиво! И за кой ли път си мисля колко красиви места има на тази наша планета. Не съм от тези, като в онази поговорка „моето гардже е най..“ Не обичам да сравнявам, защото смятам, че красотата има хиляди измерения.

Язовирът някак умело съчетава дивото и опитоменото. Във вътрешността си язовирът е 45 метра дълбочина. По тази причина и къпането е забранено. Смелчаци да нарушат табуто липсват. Приближавам брега, а дебелата сянка на дърветата ми осигурява онази така търсена пауза прохлада.

Преди да поема отново. Време е за следващата точка. Водопад Антон или Пеперудата, както е известен още той. Той се намира на изключително лесно място, но всъщност ми отне най-много време за да достигна до него. Просто защото навигацията има заложено грешно местоположение. Нямах батерия на телефона за да задам през картата на гугъл. За селото бях прочела интересни факти – според уикипедия съществува селище още от дълбока древност, както и през тракийската античност и средновековието. В околностите има няколко могилни некрополи.След няколко кръгчета на селото със същото име (както се оказа кръстено на партизанин) реших да импровизирам отново. Надали щях в друг случай да науча нещо за селото – за него се споменава за първи път преди 6 века, но тогава съществува под името Лъджене – не, не идва от лъжа, а от старославянската дума за ливада – „луг“, „лъг“, „лъка. Понеже от няколкократните ми обиколки не ме изкуши нищо, заради което да паркирам колата, качих се на шосето и реших да се движа по него, защото снимките, които бях видяла, показваха, че то е на самия път. В крайна сметка се оказа най-лесно достижимия водопад от всички, които съм посещавала.

Кратка снимкова пауза – това, че водопадът е на главното шосе не позволява повече и отново на колата. В списъка ми за деня, все още е ранен следобед и слънцето е там, някъде – много нависоко, е и Еленската базилика.

Въпреки че табелата на пътя е доста голяма, на първо четене я подминах. Върнах се обратно. Тръгнах по пътя, който беше много тесен, асфалтиран, но от онези малки селски отсечки. По някое време цивилизованата настилка просто изчезна. Навлизох в уникална местност – от едната страна имаше брезова горичка, а веднага след това се подаде и малко параклисче. И типично по нашенски втора табела нямаше. А сега накъде?!

Притеглена от величието на Стара планина реших, че ще продължа докъдето е възможно. Така след съвсем кратко пътуване се оказах на нещо като псевдопаркинг. Това все пак беше ориентир, че вероятно не съм единствената пожелала да види Еленската базилика. Оказах се в подножието на малка хижа. Голяма компания си бяха организирали нещо като пикник-екскурзия. Чуваше се шумоленето на рекичка. А над хижата се подаваха и останките от базиликата.

Вероятно това място няма да е интересно на хората, които не се интересуват от останки. Някога тук се е издигал Еленският манастирски комплекс „Свети Илия“, който е раннохристиянска базилика. Бил е средище на книжовността по време на Втората българска държава и съществува до края на 17 век. За съжаление той е напълно унищожен от турците, предвождани от Яхия паша, който заповядва мястото да бъде опожарено и сринато с топове, а така унищожава почти целия манастир.

Гледките, които се разкриват от базиликата към Стара планина са феноменални.

По-късно продължавайки да търся информация за района научавам, че той изобилства от могили – над 20, като някои от тях са проучени и свидетелстват, че те съществуват още от времето на неолита.

Часът е вече около 17. Решавам да поема по обратния път, но не през Панагюрските колонии, а от долната страна – през Златица. Виждам табела – 10 км. с. Чавдар. За него съм чела толкова много, че няма как да ме спрат някакви си 10 км. отбивам.

Още отдалече ми се набиват на очи различни указателни табели за забележителностите в района. Повече от похвално и абсолютно непознато за повечето български райони.

А какво ли още има да ми разкрие това село с вероятно също партизанско име.

Следва продължение!