или продължението на една история, започнала в края на юли 2019
Спим бързо, няма време за губене под завивките когато си нейде из широкия свят. Събуждаме се почти без никакъв заряд на мобилните телефони. И този път не си купихме адаптор, решавайки, че ще има USB или някой ще се е погрижил за това. Да, ама не!
Ако пътувате в страна с различен стандарт на електромрежата – винаги си носете. Е, може понякога да се окаже, че е било излишно, но пък няма да ви натежи.
Слизаме за закуска. Тя е като в студентски стол в средата на 90-те години в България – бедна, но пък по-добре от нищо. Все пак за тези пари е повече от задоволителна. Търся зарядно-жокер от персонала. Няма. Е, ще трябва да импровизираме. С малките остатъци зареждам маршрута за неделния ден, който за наше огромно съжаление е само „половинка“ – доволна съм и на това и само тихичко си мисля – защо не можеше още само един ден да останем.
Потегляме барабар с куфарите. Изчисляваме, че времето е оскъдно и трябва да го пестим.
Първа точка е Tower Bridge – място, което също срещнах когато бях на 10 и се „запознахме“ с английския език в училище. Взимаме метрото и стигаме доста бързо. Наоколо се издигат и няколко високи сгради, но въпреки това всичко е в невероятна хармония – старинно и ново си хортуват в едно цяло.
Увековечаваме с доказателство за семейния архив и обратно към метрото. Следващата точка е Пикадили. Решаваме, че то е удобно за пешеходна разхода до китайския квартал и до Трафалгар. Моят амбициозен план е да видя поне отвън и Ковънт Гардън. Докато аз си кроя тайни маршрути мъжката половина ме зарязва с все куфари и се „изгубва“ в един спортен магазин. Влязоха и забравиха да излязат. Наложи се да ги търся по вътрешната радиоточка. Ето един добър трик ако ви се случи и на вас!
Излизат по някое време навън с шал на Барселона – ама що за идея – да си в Англия и да си купуваш испански сувенири!? Подобно виждане само една мъжка глава може да роди.
Започваме да изучаваме периметъра. Първото, на което попадаме в посока Трафалгар, е бронзовата скулптура на конете на Хелиос. Няма начин да се пропуснат, защото предизвикват небивал интерес сред туристите.
Малко след тях се намира Empire cinema – идеално да се използва за физиологични нужди като например WC. Срещу него има кино на открито. Отново се делим на две групи – моя милост, която иска да граби от света с пълни шепи и мъжката агитка, която иска кротко да си почине. Тръгвам в издирване на Трафалгар скуеър – не мога да го пропусна. С малкото оставащи проценти от батерията съм заредила посоката. По пътя явно изглеждам достатъчно ала „местна“ и съм вдъхнала доверие на една азиатка, която ме спира с въпроса накъде е галерията. Посъветвах я да тръгне с мен пеша, но на нея й се стори прекалено далеч и се запъти към метрото. После видях на картата, че съм използвала най-дългия маршрут, но пък така успях още малко да се потопя в централната лондонска атмосфера. Площадът, на който се намира Националната галерия, е толкова огромен и мащабен, че се почувствах като джудже. Стотици хора позираха от различни посоки, коли, движение, трафик… сърцето на Лондон тупти сякаш е на спринтьор. Правя няколко кадъра и ми се иска да имам повече време, за да се пъхна в галерията. И тя остава в графата „next time“. Затварям за кратко очи, качвайки се на най-горното ниво и си обещавам: „Чакай ме, Лондон! Ще се върна!“
И по обратния път при моята вярна мъжка група.
По това време групата ни се увеличава и идват и нашите приятели – Надето и Снежана с децата. Надя ми носи и външна батерия. Решаваме, че обратното броене към летището ще го прекараме на Пикадили – децата започнаха да играят на криеница, а ние се отдадохме на сладки приказки. Надя ни помогна да си вземем билет до една от гарите, от която пък щяхме да се качим на влак за Станстед. Бях споделила с нея куриозното ни пристигане за това как си бяхме пропуснали полета. Естествено се посмяхме отново и с усмивка Надя ме попита дали този път съм проверила надлежно всичко.
Ех…, де да бях дала билетите да им хвърли едно око и Надя… навярно щяхме да си спестим множество главоболия, които тепърва ни очакваха.
Спокойни, че този път няма какво да се обърка останахме до ранния следобед. След като бяхме преговорили няколко пъти къде точно слизаме и как си купуваме билети за влака, се отправихме към метрото. Всичко вървеше по план, а очакването беше този път да сме поне два часа по-рано на летището. Пътувахме с най-комфортния влак – с безплатен интернет, широки и удобни седалки. Имахме възможност дори да се насладим на някой и друг английски пейзаж между Лондон и Станстед, което за жалост с автобус е невъзможно. Пътуването продължи 50 минути. На мен не ми се слизаше.
Отиваме на летището и първото, което търсим е да видим полета. На таблото обаче полет за Мюнхен изобщо няма. Отиваме на другата информационна табела. Тц… тук също! Чудя се какво не е наред, но съм спокойна, че явно е някаква грешка и отиваме да чекираме куфара. Подаваме билетите и след 20 секунди дамата от гишето заявява: „Вие не сте на това летище, полетът ви е от Лутън!“
В този момент бях сигурна, че това е някаква английска шега. Как е възможно с една и съща компания да кацнеш на едно летище и да излетиш от съвсем друго. Това звучи като пълен абсурд. Няма време за размисли и чудене. Грабвам бързо билетите, а отгоре ми се „кокори“ по най-подигравателния начин името – Лутън.
Не помня дали започнах да псувам първо или директно се отправих с все куфари към информация, за да търсим автобус. Трябваше по най-бързия начин да стигнем до проклетия Лутън. Часът беше малко преди 16, а нашият полет беше за 18.15, като бях получила съобщение, че ще има закъснение и ще излети в 18.25. В този момент смятах, че имаме достатъчно време да се справим. Докато не научих суровата истина – до Лутън без трафик имахме в най-добрия случай час и 15 минути пътуване. Можеше да стигнем за това време само с кола – разбирай такси. Скромната сума, която трябваше да приготвим бе 110 паунда.
Честито! Истински късметлии!
Обмисляхме какво да правим, но онова нещо наречено часовник, правеше „тик-так“ със скоростта на светлината.
Аз, чувствайки се виновна за целия хаос, който причинявам на семейството ми, изпаднах в лека нервна криза. Е, добре де – не беше лека явно, щом след като решихме, че ще опитаме да стигнем с такси служителката ни съпроводи до таксито и съчувствено ми стисна ръката. В този момент не се нуждаех от думи – в очите й прочетох най-огромното съжаление и разбиране.
Попаднахме и на изключително възпитан шофьор. Нямам идея дали това е всеобща национална черта или си беше находка. Той наистина даде всичко от себе си. Бяхме в 17.30 на летището. Опитахме да си чекираме самостоятелно багажа, каквато опция има на Станстед. Бързо обаче се намеси една служителка, която каза, че е невъзможно, защото видиш ли гейтът вече бил затворен.
Въпреки множеството молби от моя страна категорично отказаха да ни качат на самолета. Ясно беше защо – трябваше да заплатим нови 300 паунда за билети за следващия най-ранен полет, който беше на другия ден по същото време. На всичкото отгоре ни казаха, че трябва да се върнем отново на Станстед.
В този момент рухнах.
Във влака почти си бях източила батерията на телефона, мислейки, че няма да ми трябва, защото след няколко часа очаквах да си бъдем у дома. С малките остатъци започнах да търся алтернативи за прибиране. Беше разгара на лятото – 28 юли. С нискотарифните уизеър и райънеър нямаше абсолютно никакви свободни места. В отчаянието си проверих даже и Бритиш и Луфтханза – там офертите бяха космически. За да съм сигурна реших да видя дали няма опция за Фликбус, дори да пътуваме цяла нощ. Сумата на човек излизаше два пъти повече от предложението на Ийзи джет. И така удари часът на истината. Нямаше друга възможност, освен да се разделим с тези 300 паунда. Подредихме се кротко на опашката, чакайки да си платим. Е, поне този път не ни предложиха отново да пътуваме обратно до Станстед.
Взехме билетите и оставаше да намерим къде да пренощуваме. Набързо влязох в букинг и първата най-близка и най-изгодна оферта, която ми изпадна бе за Ибис хотел. Познавахме тази верига – бяхме отседнали в техен хотел в Единбург. Успях да направя резервация и когато се опитах да извадя адреса, телефонът ми просто угасна. Това, което успях да видя е, че е на 900 метра от летището. Излязохме навън и един пилот ни каза да вземем автобус. Почакахме около 15 минути, но тази линия така и не се появи и поехме пеша, опитвайки се да „уцелим“ верния път. След около 15-мунитно ходене пред нас се явиха два хотела с едно и също име.
Нямам никаква идея как е възможно, но решихме, че първо ще се отбием в по-близкия. Влязохме и като пълен и…т започнах да обяснявам, че всъщност имам резервация, но не знам дали съм на правилното място. Явно не бяхме единствените, попаднали в подобна ситуация. Служителката провери в тяхната система и не ни намери. През това време ми показа къде мога да заредя телефона, а оттам и аз успях да проверя, че сме в другия хотел, който беше около 200 метра по-надолу.
Около 20 минути по-късно, олекнали с нови 70 паунда за нощувка и закуска, вече се бяхме настанили. Време беше за вечеря. В Ибис по принцип предлагат някои полу-готови храни като например пица или лазаня, които се затоплят на място. В случая обаче имаха някакъв проблем и ни препоръчаха да слезем в ресторанта, който се намираше под тяхната сграда.
Той беше с ултра-модерен дизайн и с най-лошото обслужване, на което някога съм попадала. Биеше дори и киселите сервитьори по българското Черноморие. Ако правилно съм запомнила името беше Fogg’s.
Почакахме известно време да ни вземат поръчката. Това обаче се оказа нищо работа в сравнение с времето, за което ни сервираха яденето. Някъде над час. От всички маси валяха оплаквания. Хора напускаха без да си дочакат храната. Сервитьори носеха грешни поръчки – вместо крилца – салата, вместо риба – ребра… Цареше пълен хаос! Нямахме избор – или трябваше да чакаме или да се прибираме и да пренощуваме гладни. След няколко разговора със сервитьорите, на които им беше много весело и непрекъснато се смееха, „блюдата“ с хиляди извинения ни сервира управителката.
Легнах си с мисълта – „Внимавай какво си пожелаваш!“ Толкова много ни хареса Лондон, че през цялото време се шегувахме как щеше да е хубаво да имаме още един ден. Желанията се сбъдват! Наш беше…!
На следващия ден се залостихме на летището още от обед. Оказа се, че хотелът е на 2.4 км. разстояние. Опознахме до последната брънка Лутън. По някое време излезе разписание и за нашия полет. Мистерията, която този път се прокрадна в главата ми беше дали няма да ни „чарджат“ с още едни 50 паунда например за куфара. Реших обаче, че ще играем „пас“. Този път ни провървя. Никой и дума не обели да плащаме.
Чекирахме се и газ към паспортната проверка. Имахме още над два часа и във вътрешната зона. Там поне човек доволно има къде да убива време. Безмитната зона, както и самото летище, не са малки.
Точно в 17.30, часът на пристигането ни предишния ден, обявиха и гейта. Той беше толкова далеч, че ни отне около 12 минути да стигнем. Подсигурих си и доказателство – в 18.05 все още не бяхме се качили в автобуса, а на гейта имаше още хора, на които служители на Ийзи джет проверяваха билетите.
Качихме се и някъде в 18.20 излетяхме.
Пристигнахме в Мюнхен и нямах търпение да се приберем вкъщи.
Това пътуване обаче нямаше край!
Чакаха ни още „приятни“ изненади!
Още когато се оказахме пред лентите за багаж нещо ме загложди, че нашите куфари (освен големия бяха ни взели и двата с ръчния багаж) няма да пристигнат.
След известно суетене вече се чуха и първите гневни изблици на пътници от нашия полет. Да – багажите ги нямаше. Какво друго беше наред, та багажа да дойде на време!? Това беше най-естественият завършек на нашия Лондонски роман(с)… щеше да е някак нелогично тази история да има друг край.
Подадохме оплакване към Луфтханза, а в този момент човекът, който ни обясняваше как да постъпим като видя фамилията започна да ни говори на български. Друго си е да имаш „връзки“! Обеща ни да ни изпрати багажа веднага щом пристигне. С него обаче се впуснахме в сладки приказки кой, къде, какво, кога, как, защо… истории на хора, живеещи зад граница… и така формулярът се оказа в нас, вместо при него. Това обаче го установихме след като вече бяхме напуснали зоната на „пристигащи“. Наложи се да оставим искането на гишето на Ийзиджет. Постъпих разумно като го снимах. Добре, че си разменихме телефони с мъжа, който се оказа, че е от София.
И ако и мислите, че тук тази история приключва – не, има и още!
На автомата за билети имаше поне 10 души. Решихме обаче, че след платените почти 500 паунда само за ден, ще инвестираме 25 евро за билет и няма да разчитаме на добрата фея – все па глобата за пътуване „на черно“, т.е. гратис, в Мюнхен е 60 евро на човек – 180 евро за трима ни.
20 минути по-късно бяхме на спирката на s-bahn (Дойче бан – железницата, която оперира и в градски условия в Мюнхен и свързва летището и крайните периферни зони с града). От таблото ни се усмихваше най-милия надпис – има ремонт по трасето и влаковете – две линии, няма да се движат…
Гледахме невярващо!
Чудно!
Добре, че един хигиенист ни каза да се качим на горното ниво, тъй като автобусите ще заместят влаковете.
Там естествено беше митинг. Стотици пристигнали, ядосани пътници, заради закъснения, липсващ багаж… и каквото още може да има… Пълен хаос! Докато разберем кой автобус коя линия замества се качихме точно на този, който изобщо не ни устройва. Пътувахме за сметка на това кратко. Стовари ни в един квартал, а там ни чакаше второ мило съобщение от Дойче бан, че скоро ще дойде влакът. Колко точно е скоро – естествено беше въпрос с повишена трудност!
До този момент всичко ми изглеждаше като една пълна комедия. Нито за секунда не се ядосах на събитията. Това беше наистина най-естественият финал на това пътуване.
След като обаче по някое време се появи S 1 бясът в мен нахлу. Това означаваше да се озовем точно от другата страна на Мюнхен – в противоположната на нашата посока, а оттам да пътуваме минимум 50 минути с метрото.
Честито! Вие сте най-големите късметлии, ми прошепна вторият глас!
Бяхме кацнали в 9 часа. Благополучно „акостирахме“ вкъщи в 1, след полунощ. Бях с усещането, че сме се завърнали от Ню Йорк…
Багажът ни благополучно се завърна на следващия ден в 21 часа вечерта. Добре, че бях снимала формуляра. Това ми помогна да го изпратя на българина от Луфтханза, който пък на своя страна вдигнал на балон подчинените си, че са го загубили…
Мда…
Сега се сещам с усмивка за тези летни емоции!
Много пъти вкъщи се връщаме към тях. Те изглеждат така, сякаш са се случили на хора, пътуващи за първи път. Сочихме с пръст „нечия завист“ за нашия виновник и злосторник…
Истината е, че в крайна сметка вината си е наша. Трябва да се чете, а не да се „кара“ по инерция. Мога да чета от 6 годишна. Добре щеше да е да прилагах упражнението, когато е нужно. Четенето пари и главоболия спестява.
И след тази голяма луда лондонска епопея не мислите, че съжалявам. Лондон за мен е една дълбока емоция – харесахме сме с този град, паснахме си. Е, не като да искам да се оженим веднага, но като да флиртуваме и в бъдеще. Не съжалявам и за секунда за това, че взехме решението да заминем и ако сега трябва да премина през това отново – пак ще го направя.
Ако кажа, че не съм се ядосвала ще излъжа. Но това беше навярно само в първия момент. След това погледнах дълбоко философски и си казах – живи сме, здрави сме! Всичко друго е поправимо – пари се харчат и се печелят!
Първоначално казах, че повече никога няма да организирам пътувания, но още същата седмица вече имах набелязана следващата цел. И тя не мина гладко като по план, но пък тези пътувания са най-сладките. Ао ви е интересно може да прочетете: Да прекосиш Босна и Херцеговина за 30 часа
Разбира се, надявам се, че съм си научила урока! Обещах си винаги да чета по няколко пъти всичко, което е отбелязано на билета ми. И на паспорта ми. Но… отсега знам, че и най-добрата подготовка може да крие капани!
Авторска рубрика: Димитрина Пандурова
Още в Култура и Туризъм:
Англия
На лов за приключения в Лондон
На лов за приключения в Лондон – Нотинг Хил
Малта
Магията Малта – Кръстоносният поход
Магията Малта – трета част
Магията Малта – Синята пещера и една среща с акула
Гибралтар
Страната на „крадците“, които са под защита на закона
Португалия
Шотландия
