За почитателите на меланхоличните ноктюрна на Фредерик Шопен, за милионите туристи от цял свят и за мен самата, разбира се, монашеската килия номер 4 (Celda Chopin) в манастира на Валдемоса e светиня! Но не защото тук се съхраняват реликви, които биха могли да бъдат и реликви на светец (къдрица от косите на гениалния полски композитор, отливка от лицето му – Totenmaske)!
Манастирът на Валдемоса носи името „Исус от Назарет“, името на мъченика; престоят на Шопен през зимата на далечните 1838/39 също е бил мъчителен, но не само заради присъствието на неговата спътница тогава, френската писателка Жорж Санд, но най-вече от пристъпите на тежката туберкулоза на гениалния пианист.
Та точно за това искам да разкажа: пианото и пианиста… Черно-белите клавиши на Pleyel клавира, по които нежната душа на поета е изливала стоновете си, клавишите, по които са се раждали прелюдите на незабравимия романтик, сега върху клавишите, запечатали техническия рафинес, финото музициране и носталгичния рисунък, е поставена една червена роза-от почитател или от уредник на музея, няма значение.
В малката и скромна килия цари неподправена атмосфера: нежно и едва доловимо звучат композициите на родения в Херцогство Варшава през 1810 г. виртуоз.
Това място е олтар, светиня, място за поклонение пред майстора на мазурката и валса, на полонезата и ноктюрното! По стените са иконите на този храм: партитурите с нотните листи на гения, с неговите поправки и добавени ноти, като мънички перли по петолинията, които изпълнени на пианото оставят в душата на всеки богомолец тук пълно преклонение, ново вдъхновение и безкраен копнеж…
Вместо да запаля свещ, немея пред чудните звуци на музика, създадена преди близо 200 години… опиянена излизам в градината, в която още отекват стъпките на романтичния гений, слагам триножника в едно ъгълче между кипариси и маслинови дръвчета, където първите пролетни цветя ранобудно протягат главици… заставам пред белия лист и вземам четката…
Вдъхновена от великия Маестро!
текст: Анелия Тонефф
фото: YVEMART
