SHARE

  

Петко Димов Райков, бащата на Димо Райков пред един от символите на Париж

Днес ви срещаме с Димо Райков – един от най-интересните съвременни български автори. Роден на 31 юли 1954 г. в  най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българско-турската граница, той извървява дългия път до френската столица – до Града на Свободата, Светлината и Духа, за да потвърди думите на американския президент Томас Джеферсън: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!”.

Димо Райков завършва минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, дълги години работи като редактор в редица литературни издания и национални медии. Сред длъжностите, които заема, са съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на „Връзки с обществеността” в Министерството на труда и социалната политика.

Авторът е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина.Неговите книги се намират в 15 от най-известните и големи библиотеки в света, продават се от най-големите световни сайтове като „Амазон” и др.

В България неговата последна книга се издава от ИК „Хермес“.

Живеете отдавна в Париж, но продължавате да живеете с българските грижи…

Да, моята съпруга, която днес е френски гражданин и която  „излъгах” заради мен да напусне хубавата си работа в Министерството на образованието и да последва моята авантюра, често днес ми казва – „С цената на толкова мъка ти дойде в Париж, тръгнахме от нищото, от „а”-то, и то на почти 55-годишна възраст, но ти никога не си бил извън България, всеки ден, всеки миг ти си там, откъдето всъщност те изгониха. Защо тогава изтърпяхме толкова мъка?” В подобни мигове аз мълча. То пред жените по начало винаги се мълчи, но при тези думи какво да прави един разлюлян човек-писател…   

А и тя е права. Защото аз винаги съм в България, винаги. Но не мога да бъда друг. Виждам, че това в дадени моменти  ме убива почти, но не мога, то е като наркотик. Не мога да се откъсна от корена си. От оная пътека в родната Странджа, която нося винаги в сърцето и която е винаги пред очите ми, когато сядам да пиша. Пътеката… Това е моят живот. И всяка мисъл, всяка история аз я проецирам върху тази именно пътека. Заедно с нейния аромат на окосено току-що прясно сено, с песните на птиците и тези на мама и лелите ми, с усмивката на татко, с ромона на Велека и негата на странджанския здрач…Това е привилегия. Зная го. И съм щастлив. Да, тази моя вродена вярност ли, как да го нарека това усещане, ми носи почти винаги тъга, нараняване, но не мога иначе, не мога без нея. И моите романи, както и новият – „Анхедония”, са всъщност душата на моя живот, в тях отговарям тъкмо на такива въпроси, които Вие сега ми задавате. И които си задава не само всеки емигрант, но и всеки българин…

Има ли отърваване от това?

Мисля, че не. То идва с раждането и е в нас до отлитането. А може би и след това…

В същото време хората зад граница много често не просто са критикувани от другите, които са останали, а направо са поругавани. Какво бихте им казали?

Интересен въпрос. Вижте, в началото се „впрягах”, написал съм много текстове, в които се опитвах да обяснявам, едва ли не да моля авторите на мръсни и злобни  подмятания да се осъзнаят, та това са техни родственици, много често братя, сестри, деца дори… Поразявала ме е яростта у тези хора, особено у жени, майки, баби, чиито деца и внуци са зад граница, разтрепервал съм се – та как можеш така да говориш за кръвта си и да искаш да я нараниш… Но с времето вече се смирих. Защото проумях, че това са тъжни хора. Техните мозъци са блокирани, и то от пропукващото желание да бъдат и те в чужбина, но осъзнаващи, че никога не ще могат да направят крачката.

Това е много страшно нещо! Да осъзнаеш,че искаш, но не можеш да направиш… крачката… В такива моменти все си припомням думите, които Блага Димитрова ни каза на моята сватба в Кюстендил на мен и съпругата ми –„Димо и Офелия, пожелавам ви едно – да рискувате в живота! Защото иначе след това винаги ще съжалявате…”

Масло в огъня добавят и политиците с изборните игри, в които се опитват да изолират същите тези българи, които са най-големият инвеститор…

За политиците в България не искам и да отварям дума. Достатъчно съм писал и говорил. Но те са едни и същи. Дори и тези, които не са лоши, когато станат властници, се заразяват и стават като предишните. Бил съм и в Народното събрание, и в Министерски съвет дълги години, зная им зъбките, дето има една дума. И затова го казвам убедено – и занапред политиците в България ще си бъдат същите. Тъжното е може би това, че май и народът ще си е същият. И той си избира тези, които му… приличат. Дори и емигрантите на тези наши безкрайни избори без право на избор всъщност избират тези, които избират българите в България… Затова не искам да говоря по този въпрос повече. Достатъчно сърцето ми кърви, а и в книгите си съм нашироко отговорил на този въпрос. Не бягам, просто не виждам смисъл. Ситуацията е тъжна. И май вечна.

Ще Ви кажа нещо, което съм преживял, а и имам достатъчно информация за него – емигрантите през последните години са на прицела на държавата, а и тепърва ще бъдат отстрелвани. Независимо от това, че те са, както и Вие казвате, най-големите платци на хазната. Направени са редица изменения в разни уж законови нормативни актове, чрез които държавата с помощта на монополите и българския съд ще тормози до дупка емигрантите си. Ще видите, че не говоря напразно. Погледнете само какво става с Парното, аз самият съм потърпевш и изпитах на гърба си какво значи безсилие и какво значи  монопол да стовари юмрука си върху теб. Да не си ползвал изобщо нещо, а българският съд да те осъди да плащаш хиляди… Сега започва сагата и с домоуправителите, с необитаемите апартаменти на емигрантите, които за тях са единствената връзка с Родината. Всячески ще бъдат рекетирани! Ще видите! И какво излиза – жертвите ще бъдат пак емигрантите! От една страна, те работят като роби в чужбина да изпращат парички в България, а от друга – те са всячески тормозени и рекетирани от държавата. И от тези, които си пълнят гушите за тяхна сметка.  И биват  изстисквани, изстисквани… Но нали знаете – „Виновен не е този, който яде баницата…” В България открай време е било така – тарикатите живеят на гърба на будалите…

Имате ли приятели българи във Франция?

О, как да нямам! Толкова ли ви изглеждам страшен? Или нещастен… Аз съм много критичен автор спрямо българската действителност, но има доста хора, дори прекалено много, които ме харесват. Напоследък съзнателно се поотдалечих от българската общност в Париж, каквато между другото изобщо няма. Ние, българите в Париж, сме единствените чужденци тук, които нямаме нито ресторант като хората, нито, място, освен донякъде едно взето под наем малко помещение за църква в покрайнините, където да се събираме. А и прекалено много злословим един за друг, дошли сме и в най-красивия град на света със завистта си, прекалено много навлизаме в личното пространство на другия, а това в нормалните страни не е приемливо, меко казано. В книгата си „Диагноза: Българин в чужбина” имам такива описани истински случки, че ще настръхнете. И все пак аз обичам моите българи. Все още наострям уши, та дано чуя някъде българска реч. Много страдам днес за чудесния бат Рафо Алмалех, доайенът на българите тук, почина преди няколко години на 96-годишна възраст. Той бе един необикновен мъж.  Ходеше и събираше под мостовете на Сена българчета, водеше ги в тясната си квартирка на булевард „Сен Марсел”, хранеше ги… Така ми казваше: „Райков, когато спасиш един човек, значи си спасил цялата вселена.” Бат Рафи бе спасил толкова българи. И имаше само една мечта – когато умре, на гроба му поне един българин да заплаче… Аз бях на погребението му. Бе служебно погребение. Казва се „дофис-погребение”, тоест  с катафалка на общината, в общ гроб, без кръст и име…Бяхме цифром и словом петима българи. И май никой не заплака… И аз. Исках, но не можех… Но затова пък във всяка моя книга бат Рафо присъства. И това е моята сълза за този необикновен човек. Ех, ако имаше повече българи като него. И за още един българин искам да спомена. За моя приятел Асен, който също е герой в книгите ми. Асен е бивш учител, май е бил и директор на училище в Благоевградско. Дошъл на 65 години в Париж, сега е към 80-те…И живееше доскоро в… един парижки парк… Запалили палатката му, ограбили го, съжаляваше единствено за… книгите, които е имал там. Тоест за моите книги, всичките мои книги, които той редовно си купуваше от мен… И пак си купи, пак си попълни „колекцията Димо Райков”, така сам ми сподели, исках да му ги подаря, но той почти щеше да ме удари – „Райков, аз не см бедняк! А и как така писател ще подарява книга, та това е неговото сърце…” Ето, двама приятели, но какви! Е, имам и други, но бат Рафи и Асен са моята глътка въздух в многомилионния Париж. Защото зная, че и единият, там, на небето, и другият, вече в собствено апартаментче, се сещат за мен и ми изпращат положителна енергия. Усещам го. И им благодаря!

  • А останали ли са Ви приятели в България?

Е, как не. Имам верни и добри приятели. И много, много читатели, цели семейства, фамилии, и то от десетки години, първата ми книга „Стълба от камък” излезе през 1983 година, Вие сигурно не сте била родена… И оттогава, та до днес не само съм си запазил читателите, но и те непрекъснато се умножават… Всеки ден ми пишат, и то не коментар, а дълги писма-отзиви, изпращат ми снимки, техни, с книгите ми… Това е доверие, което не е просто мимолетно усещане, а осъзнато чувство на принадлежност към моя свят, закодиран в 16-те ми вече книги.

Димо Райков на Панаира на книгата в НДК, София

Знаете ли колко семейства имат във фамилните си библиотеки не само една и две, а всичките ми книги, на повечето им липсва първата и все ме питат как и откъде могат да си я набавят… Когато татко отлиташе, той ми даде един списък с имената на 450 души от родния край, които той лично е снабдил с мои книги. Представяте ли си – от този най-беден край на България, там, на границата, почти половината население на моя град чете и притежава книгите ми! Това е велико нещо! Това е велико „пътуване” на моите съграждани към Париж и Свободата! Пътуване по възможно най-хубавия начин – чрез въображението, породено от прочита на книгата. Е, това наистина вече е нещо голямо, нали? Всъщност това е моята най-хубава награда! Обичта на моите читатели. Нея никой не може да спре. Дори и тези от Схемата.

От какво не може да избяга един българин зад граница?

От това, от което не може да избяга и българинът в България. От… демоните си. От българските си демони… От себе си… И това хем е страшно, хем е… хубаво. Защото не всички демони у нас са лоши, има и „добри”… Например нашата привързаност към корена, милозливостта ни, спонтанността… Но хубавото взе да отънява. И у емигрантите, но и у българите в България… Много злоба, много завист. Много агресия. Много арогантност. И това ще ни погуби – злобата, завистта и агресията, арогантността.

Я вижте коментарите в мрежата. Толкова безпричинна завист, злоба… И то най-вече у жени, млади жени, но и… баби… Тоест майки… Аз, например, имам двама-трима, които ме дебнат и плюят, щом нещо мое се появи някъде. Особено един роднина, една състудентка-учителка и още един учител от Бургас… Последният не подбира изрази, вече много години грозно и с някаква странна страст ме обижда. И защо? Защото имам книга за Гунди, за Свободата! А той бил цесекар. И вече години съм му враг номер едно. Без дори и да съм го виждал наяве. Друг пък, емигрант като мен, също изобщо непознат, някакъв шеф на уж сайт, от Чикаго чак се обаждал, по негово собствено публично признание, до всички медии, особено в „Хоризонт”,  да не ми дават думата!!! Какво е това – да си губиш от времето, да звъниш от Америка и да… забраняваш гласа на човек-писател, когото и не си виждал… 

Направете си експеримент – кажете, напишете нещо хубаво за друг българин и ще видите как ще заклокочи мрежата – „а бе, къв е тоя, а бе, мани го тоя, ле-ле, ама знаеш ли къв е тоя, тука има нещо, и тоя е от ДС…” Да, начин на живот. Тъжен начин на живот.  И сред българите в чужбина е същото. Първото, с което ме посрещнаха старите емигранти в Париж, бе – чуеш ли българска реч, бягай! И излязоха май прави! Описал съм толкова потресаващи истории в книгата си „Диагноза: Българин в чужбина”, която преди месеци има второ издание, че повече не ми се говори на тоя тема…

В едно Ваше интервю преди публикуването на романа Ви „Анхедония” споделяте: „Аз никога не се завръщам в България, понеже никога не съм я напускал.” Но допълвате – „И ставам…двоен емигрант. Защото хем съм физически емигрант, живея в чужбина, хем и като се върна в родината си за няколко дни, пак „емигрирам” и ставам вътрешен емигрант.” Свиква ли се с това раздвоение? С това да бъдеш с единия крак тук, а с другия на 2000, на 3000, на 10 хиляди километра?

За своеобразен отговор ще ви разкажа какво се случи онзи ден с мен самия. Имах рожден ден. Навършвах хубава възраст, възраст за равносметка, 65 години, празнувах в Париж. В същото време внучетата ми с родителите си бяха във ваканция  в България. И си изпращаме взаимно съобщения и видеа – от моето празненство в Париж и от тяхното посещение на събор в село Мугла, Родопите. Гледам ококорен – я виж как играят моето момиченце и момченце! И как красиво говорят на български! А, кръвта вода не става… Премалях, когато чух гласчетата им на родния език, на който ги учехме толкова време с жена ми. И ми става хем хубаво и благо на душата, хем и малко странно. Защото аз, дядото, в този момент уча и играя в едно парижко бистро… валс… Парадокс… И се получава една мила, но странна картинка. Дядото налучква стъпките на изискания валс в Париж, а внучетата  по същото време учат стъпките на хорото на живо в България… Ние дойдохме с цената на толкова мъка при тях, за бъдем с тях, до тях,  а те, макар и родени във Франция, макар и французи по документи,  отлитат от нас, и то натам, откъдето ние сме дошли… И ни изпращат съобщения и видеа… Ето това е днес българският живот! Разлюлян… Не казвам лошо ли е, не е ли, просто една истина… Да, разлюлени като клони на вековно дърво при буря. Тепърва ще видим кой и как ще се откърши. И дали е за добро или не. А може би и изобщо не е нужно да го мислим това. Важното е да… живеем! Свободно, с достойнство. С радост от живота, където и да си, но и с памет и мисъл за твоя родов корен, за оная пръст, от която сме тръгнали и в която, рано или късно, пак ще се върнем. И то сам-самички, голи-голенички. Както всъщност  и сме дошли. Да, Животът е един-единствен и трябва да се изживее честно и почтено, както го живяха нашите татковци и майки, тези сторонници на истината и анхедоновци по съдба. За да си тръгнем, когато дойде мигът, с усещането, че нещичко сме дали и ние на България и света, а не с печал, че сме се родили българи. Това е. Другото ще си дойде от само себе си, нали?

Димо Райков, Панаир на книгата

В този смисъл – щастлив ли е онзи, който не знае дъха на Странджа или Родопите, не е вдишвал българска пролет, не познава вкуса на розовия домат…

Вижте, ние си носим България, където и да сме. Както и други народи, както и други общности. Своя цвят, мирис, емоции… Разбира се, това усещане за принадлежност се изостря в чужбина, инстинктивно емигрантът търси убежище, защото в чужбина той, дори и да е второ, трето поколение,  винаги ще си остане… чужденец. И усещането за род и родина, за родна пръст е оня полъх, оная капчица сълза, която ни държи изправени, която ни поддържа като човеци… Това е моето послание и в последния ми роман „Анхедония” – той завършва с една сцена, която ще си позволя да цитирам тук. Защото тя най-пълно отговаря не само на този въпрос, но и на натюрела на всичките Ви въпроси. Това е всъщност епилогът на романа ми.

„ На помена за една година от отлитането на татко  му отидоха всички, цялото семейство, воглаве с родения само месеци преди смъртта на баща му Константин, негов внук и правнук на баща му.

Още през първия ден в Стоилово детето се изгуби. И това паникьоса всички, защото до този момент малчуганът не можеше да ходи, едва-едва пристъпяше, хванат за ръка.

Значи сега сам бе тръгнал,  значи бе … проходил…

Познайте къде го намериха… Да, в градината на братовчедка му, там, където преди една година се бе изгубил и татко му… Познайте какво държеше в ръка неговият внук и правнукът на баща му. Да, познахте – току-що откъснатата краставичка. Да, оная  краставичка, която миналата година държеше и умиращият му баща…

Откъде толкова сила у това дете? И как само – с любопитство, но и примесено със загадъчност, с някакво усещане за тайнство, малкият човек поднасяше земното и вкусно творение към устата си…

И се сети пак за баща си… Да, почти същата картина от предната година. Когато татко му отлиташе… И какво всъщност сега се получаваше – там, където татко му бе почти изгубил способността да ходи, неговият правнук, който той така и не успя да види наяве, сега бе …  проходил…

О, каква картина – и единият, вече отлитащ, и другият, току-що прохождащ, стискаха в ръце – с еднаква страст и еднакъв блясък в очите,  …краставичката… Да, онова земно творение, идващо от пръстта, с едва поникналия мъх по него, мъха на живота…

Животът, да, животът, странни са неговите пътища, тайни и неведоми… И вечни.”

И все пак обаче си мисля, че днешните емигранти дари не осъзнават какви късметлии са. Почти навсякъде в Европа се представят български спектакли, български концерти, има магазини. И за добро или лошо, но има и българска общност…за разлика опреди 20 години, така ли е?

О, не съм гадател или чак такъв мастит капацитет, за каквито се представят някои, та да бъда категоричен при такъв въпрос. Аз Ви казах – в Париж няма никаква българска общност. И на други места зная, че е така. Но сигурно и някъде има. Въпросът не е в това дали има или не българска общност, а дали тази съвкупност от българи  се уважава. Дали в нея всеки помага на другия, дали проявява солидарност и чувствителност към болката на другия… Това е. Другото е просто упражнение, което мнозина българи в България вече използват за реализация на нароили се проекти на тема „емиграция”. И се получава нещо странно – идват в Париж люде, които и един ден не са били емигранти, да ми представят цели монографии за „профила” и „генезиса” на българския емигрант. Да, просто пълнене на джобовете… Аз не съм против тези концерти, спектакли и тъй нататък, но премного баджанащина и връзкарство има в този процес и в чужбина. Наблюдавах години наред дейността на Българския културен център в Париж, за който и аз имам заслуга да съществува. Там се въртяха за представяне все едни и същи приближени по един или друг начин до досегашната директорка, една чиновничка от  културното министерство, която добре си поживя цели 10 години. Цели 10 години в Париж на държавна ясла… Срещички, изложбички от време на време, коктейлчета с евтино  българско вино и солети… И, разбира се, посрещане все на министри и техния антураж, разкарване по магазини, ресторанти и тъй нататък. Знаете ли, че първата работа на един български министър, щом стане такъв, е да дойде на посещение в Париж… А в същото време няма нито една проява на голямо ниво, например, участие на традиционния салон на книгата в Париж. Защото се иска напрягане. А кой да се напряга?

И все пак. Бихте ли се върнали някой ден в България?

Е, нали вече сама в един от предните въпроси казахте отговора, цитирайки мое интервю? Наистина как да се върна в България, след като никога не съм я напускал? Всъщност най-точният мой отговор е в най-новия ми роман, „Авхедония”, особено там, в края му, който цитирах по-горе. Който желае  да разбере моето изстрадано прозрение на писател  след толкова живян живот в България и чужбина, нека да разтвори романа. А и останалите ми книги. Особено „Бг-емигрант в Париж”, „Кестени от Париж” с разказа накрая „Помен за мама”, където описвам как емигрантите погребваме майките си по…телефона…, както и  „Реката на смъртта” с моето обяснение защо българинът става емигрант в чужбина, но и в родината си. Нека да разтвори и „Диагноза: Българин в чужбина”с разнородните проявления на българския характер и начин на живот в странство, „Франция, разреши да те обичаме” с потресаващите съдби от мазетата на Париж на единствените днес гурбетчийки-баби в света, за един срамен период от българската история, за който никой друг не е говорил и писал – за дискриминацията спрямо нас до 2014 г., когато макар и членове на ЕС ние не можехме да работим нормално, а единствено като миячи, чистачи, строители…

Знаете ли, сега, когато Ви отговарям на въпросите, изведнъж се сетих, че това лято е единственото от толкова години, откакто съм емигрант, прекарано така спокойно. И се попитах сам защо е така? И отговорът ме сащиса – може би защото единствено това лято не съм се връщал и за ден дори в България… Защото при всяко завръщане в моята страна все някой и нещо ме нараняваше. Усещате ли какво значи това? Да, тази разлюляност българска, за която вече неведнъж Ви говорих в това интервю. Това лутане, тези тласъци на кръвта и тези перипетии на днешната тъжна българска действителност… Изглежда, поне засега така изглежда, че няма изход. Защото сме се родили българи… Но все пак трябва да има изход. Трябва. Защото в живота винаги има изход, щом сме все още живи, нали? Аз това  мога да кажа – сигурен съм, че мнозина български емигранти –  и „външни”, и „вътрешни”,  ще намерят себе си в моите книги. И собствените си демони ще намерят. И, о, как се надявам на това, ще станат по-добри. Поне мъничко по-добри. И това ще ми е достатъчно да се чувствам удовлетворен  за всичко, което съм преживял и усетил…

Интервюто взе: Димитрина Пандурова

Още теми в Инфо-Портал Бг:

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here