SHARE

Аз съм журналист. Обичам импровизациите. Подготвените! Ако сега ми кажете северна Германия, веднага ще дам поне 3 жокера – къде, какво, кога и как, макар никога да не съм стъпвала там, горе. В зависимост какво ще реши Майката-Природа избирам и жокера. Днес например до обед беше мрачно и дъждовно, бяха обещали да се оправи. Търпеливо изчаках. Корона-та май всички ни научи на това.

В късния петъчен следобед просто се метнах на колата и отпраших. В такива случаи винаги избирам кратко пътуване. Половин час след 15 пристигнах. В моя чест слънцето показа своята февруарска щедрост. Пред мен се изправи в цялата си аристократична изисканост. Семпъл и в същото време величествен. Обграден от замръзналите езерни води.

Ама ние вече се бяхме срещали. В едно слънчево лято, но някъде на запад! Да! Този замък има своя брат-близнак.

Впуснах се в пресладване на слънцето и зайчетата, които закачливо подскачаха ту на леда, ту във водата.

Патиците и те като мен бяха излезл на разходка и щастливо пърхаха. Деца се гонеха наоколо. Толкова семпло, колкото и замъкът, но с толкова много заряд!

Пролетна идилия!

От онези моменти, в които можеш да пребродиш света на един дъх!

Усещам как всяка клетка в мен се съживява сякаш някой е ми е бил ваксина на вечността.

Камбанен звън отеква, отбрявайки, че часовникът започва да отброява 4-ия следобеден час.

Аз просто затварям очи и живея за този миг красота.

С часовника сме в синхрон – движа се в неговия такт и съм отново в изходна позиция. А там ме чака спектакъл – „Патешки балет“, в три действия. По суша, по вода и по лед. Двете дами и техният кавалер са тренирали усърдно. Справят се блестящо пред публиката.

Накрая излизат да оберат овациите и да се отправят към покоите си.

Време е да потеглям към следващото ми местенце.

С него се запознахме миналото лято – на път от лавандуловите полета.

На една емисия новини и на една песен за разпускане, вече съм в един пъстър и закачлив малък свят. Той е като множество декори за детски театър – жълто, розово, синьо, зелено – в пълен синхрон.

По залез изглежда нереално вълшебно.

В края на обиколката откривам и нашите любими места – при съседите, които правят най-фантастичните патлаждани, най-вкусните калмари и разбира се гарнирани в подобаващо количество дзадзики с узаки.

Естествено ги отбелязвам в графата – „когато отново“.

Кога ще ни отварят, трябва още от сега да резервим вечеря за трима.

Това беше най-добрата терапия за първите пет дни на третата февруарска седмица.

Предстоят ми още няколко срещи, които ще увеличат онзи така търсен хормон ендорфин в най-високата му дозировка. А в добавка и допамин, и мелатонин, и окситоцин. Току-що наведнъж погълнах поне 3 опаковки двоен шоколад. Усещането е точно такова.

Пътувам в компанията на любимия ми Ерос, а Онзи горе е решил да ми направи още един петъчен подарък. Залезът! Нечуван, невиждан, уникален. Два тона, а могат да напишат роман.

Огнен, драматичен, страстен като аржентинско танго. И аз се оставям да ме води – в неговите ръце съм!

авторска рубрика: Димитрина Пандурова

За още интересни места, теми и снимки може да последвате страницата във ФБ – Германия отблизо

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here