Провокирани от читателския интерес към стила на Радко Пенев ви предлагаме една среща с него, дни след като вече може да бъде намерен и следващият му роман – „Грехът на Лилит“.
Със сигурност читателите, които познават Радко Пенев с „Ритуалът“ знаят, че иначе морският офицер по професия ще ги въвлече в интересен и напрегнат сюжет от началото до края.
фото: Burgas Dream
- Първият ви роман „Ритуалът“ е по една тема, която е базирана на действителни научни теории за вярванията на траките. Доколко и в новата ви творба „Грехът на Лилит“ се опирате на истински факти и събития?
Краткият отговор е „никъде”. Разширеният – „навсякъде”. Трудно може да се отсее кое в библейските притчи и техните източници е истински факт или събитие. Светата книга е променяна многократно, докато достигне познатия ни вид и днес се употребяват няколко нейни варианта. Факт е, че съществуват апокрифни текстове, които създават различен ореол на познатите библейски събития. Такива са „Азбуката на Бен Сира”, „Книгата на Енох” и „Епосът за Гилгамеш”, например. Онези, които приемат Библията и апокрифите за напълно достоверни източници на информация, биха открили много истини, а въпросите, които изникват може би ще ги шокират.
- Коя е Лилит?
Първата жена, тази преди Ева, която е описана в апокрифни текстове и шумерски предания. Създадена от същата пръст като Адам, тя не желае да бъде в подчинено положение, дори и в чисто сексуален смисъл. Съпротивата й стига до там, че тя по своя воля напуска райската градина и бяга до бреговете на Червено море. Адам моли Господ за помощ и той изпраща три свои ангела – Сеной, Сансеной и Семангелоф – да я убедят да се върне обратно. Те обаче не успяват. И тук идва първият въпрос, който носи противоречие с изградения образ на всемогъществото на Бог.
- А какъв е нейният грях – това, че е била създадена преди Ева или…?
Съзиданието не може да е грях, особено в този случай. За да сгрешиш, да престъпиш някакви закони, е необходима твоята намеса. Волята и съзнателното решение определят избор, който би могъл да бъде квалифициран и като грешен. В този смисъл, Лилит не може да е грешна затова, че е създадена преди Ева, защото тя няма никакво отношение към генезиса си. Ако променим малко фокуса, може да се окаже, че тя е продукт на нечия друга грешка. Предлагам да оставим читателите сами да открият какъв е нейният грях.
- Впрочем когато се пише за една толкова далечна епоха не е ли трудно да се сложи граница до къде е мистика, до къде реалност?
А дали е необходимо да се поставя такава граница? Аз разказвам история, не описвам сборник исторически събития. Фактологията, цитираните и използвани източници са истински и съществуват, достъпни са за всеки, но отвъд това, идеите и развитието им са художествена интерпретация, в която граници няма.
- През последните 20 години станахме свидетели на прокарването на „нови“ нотки към българската история такава, каквато са я учили няколко поколения. В този смисъл има ли митове и за траките?
Има, разбира се. Наскоро се сблъсках с тезата, че аспаруховите прабългари са всъщност изтикани на север траки, които впоследствие се връщат обратно. Уви, често се случва и учени да споделят подобни великобългарски фантазии. Пространството гъмжи от подобни конспиративни теории, които за съжаление не почиват на никакви научни доказателства. Траките присъстват генетично в съвременните българи, но да се извличат псевдопатриотични заключения от това, аз намирам за несериозно. Подобни фантасмагории всъщност имат точно обратен ефект върху българското самосъзнание и е нужна силна воля и търпение, за да се отсеят фактите от измислиците.
- Кой има интерес според вас от подмяната на историята?
Историята винаги е била основен инструмент във формирането на патриотичните ценности, които от своя страна преследват политически цели. В последните години наистина започна едно безогледно интерпретиране на факти, а в отделни случаи и разпространяване на чисти измислици, които целят да провокират някакви реакции в обществото. За съжаление, в подобни кампании се включват и специалисти и това още повече обърква обикновените хора.
- 25 години думата мафия присъства почти ежедневно в новините, но като че ли темата за иманярската мафия, е „най-малкият“ ни проблем – защо според вас?
Защото никой не се чувства пряко засегнат. Античните предмети се възприемат като ничии вещи, които всеки може да продаде както намери за добре. Огромната им историческа стойност, онази, която може да послужи за отсяване на фантасмагориите, ако щете, се неглижира. Тук сякаш се натъкваме и на известен парадокс. Държавата ни се определя като туристическа, като една от целите е да се привлекат все по-големи туристически потоци. Разполагаме с огромен брой исторически артефакти и комплекси, като най-голям дял имат точно тракийските, а позволяваме този ресурс да изтича, вместо да го превърнем в наистина привлекателна дестинация.
- За първата ви книга оценките в повечето случаи звучат така: „Романът му е написан по всички правила на жанра, буквално спазил задължителната рамка на всеки успешен трилър.“, критика, която не може да се прочете за редица книги, написани от професионални писатели. Къде е ключът?
Дори и да има ключ, аз не знам за него. Разказвам така, че историята да се хареса на мен, но същевременно се мъча да вляза и в ума на читателите. Аз пиша за тях, непрекъснато излизам от моите усещания и опитвам да видя написаното отстрани, през техните непредубедени очи. Понякога харесвам резултата, понякога не. Писането на книга е особена форма на комуникация с непознат. Деликатно, неуверено и донякъде несигурно се мъчиш да привлечеш мълчалив, невидим събеседник на твоя страна. Както и в реалния живот, когато се вслушваш в събеседника си и подбираш правилните аргументи, разговорът е градивен. Звучи шизофренично, нали?
- Вие сте морски офицер по професия, но за година издавате 2 романа – нещо, което не се случва при колегите ви по перо – време ли е да изоставите платната?
Истината е малко по-различна. Идеята за „Грехът на Лилит” се беше оформила още преди да завърша „Ритуалът” и се случи така, че когато написах „край” на едната история, веднага отворих нов файл и сложих първите редове на следващата. Докато „Ритуалът” види бял свят мина повече от година, през която напреднах доста. Така, че всъщност написването на „Грехът на Лилит” ми отне малко повече от две години.
Харесвам професията си и за момента не възнамерявам да свивам платната. Освен това, чисто финансово, не бих могъл да живея само от продажбите от книгите си. Мисля, че в България подобни автори се броят на пръсти.
- Сравняват ви с Дан Браун, допада ли ви една такава оценка?
Дан Браун е много успешен автор и в този смисъл би трябвало да се лаская. Аз не намирам особени паралели между мен и него, може би интересите ни към мистичната част на историята съвпадат в някаква степен, но аз преследвам собствен стил и ми се струва, че успявам. Все пак, ако някога имам възможността, с огромно удоволствие бих поговорил с него.
- И две мнения, изразени от не малко читатели: „Ритуалът“ е основа за добър касов филм. Много кинаджийска история, която дори не се нуждае от сериозна обработка.“ „Това, което си мислех през цялото време, докато четях, беше, че тази книга трябва да бъде преведена на английски.“ Какво бихте казали на тези ваши читатели?
Съгласен съм. И двете ми книги са написани образно, кинематографично и адаптирането им в сценарии би било много лесно. За филмиране на „Ритуалът“ дори не се изисква и сценичен реквизит, местата, където се развива действието са реални и родни. Отделно от това, историята в него би била чудесна реклама за древната история на България. Относно превод на чужд език, дори успешен автор трудно би могъл да си позволи такъв. Кой знае, може чрез вашата медия сънародниците ни в чужбина да предложат удобен вариант за превод и филмиране. Защо да не започнем с немски?“
Интервюто взе: Димитрина Пандурова
