SHARE

Ще започна този пътепис с това, че само тук човек може да наблюдава афро-английски залез. Чисто теоретично, а и географски, това звучи напълно невъзможно, но е факт, благодарение на битките от миналото, през които една държава си извоюва най-южната точка в Европа да бъде нейна територия.

Макар това да е една изключително малка територия (по-малка от 7 кв.км.) за нея са водени ожесточени спорове. И те продължават да разпалват страсти и в новия век при това между европейски страни. Предизвикват периодично не просто дипломатическо напрежение, а дори затваряне на граници.

Ако обаче трябва да опишем мястото само с един факт, то той е, че това е единственото място в Европа, на което свободно се разхождат маймуни.

Гибралтар – за мен лично това е най-удивителното място, до което съм се докосвала. Първо да покориш скалата е една нелека задача, особено ако решиш да го правиш пеша. И вероятно изкачването е дори по-лесно от слизането – при него на моменти имаш чувството, че си в постоянна балетна поза, заради наклона.

Това са стълбите, по които всеки може да слезе от скалата. Те са толкова стръмни, че дори и да няма човек проблем с височините в един момент потенциални психологически проблеми просто се появяват, включително и клаустрофобия. На всичкото отгоре задачата се усложянав, тъй като туристите трябва да внимава и за палавите нападатели, чиято единствена умисъл е да се доберат до чантата ти, търсейки нещо вкусно.

Гибралтарската скала е висока почти 430 м. На туристическата монета е сравнена с най-високите небостъргачи в света.
Срещу нея (от страната на пристанището) по права линия и на около 40-50 мин. с кораб, е Африка.

В най-южната точка на Гибралтарския проток се намира Пунта де Тарифа /Испания/, което е и най-южната точка на Иберийския полуостров и континентална Европа.

Впрочем може би точно тук е мястото да отбележа, че когато планувах пътуването имах и един, сега бих го нарекла абсурден план, но тогава ми звучеше напълно възможно. А именно – да посетя и Мароко, и Гибралтар, в един-единствен ден. Ако и вие сте от тези наивни ентусиасти – ще ви разочаровам. Това е невъзможно. Освен ако не си отделите нощувка и не тръгнете в нечовешки ранни часове… и най-важното – ако пропуснете самата скала и просто си направите снимка някъде в подножието й, за да отбележите с още едно флагче новопокорената дестинация.

Всъщност преди да посетя Гибралтар се бях допитала до опита на хора, които вече са оставили своите „стъпки“ по тези места. Бях прочела различни коментари из туристическите групи и сайтове. Едно от често срещаните мнения бе „нищо особено“. От скромния ми пътешественически опит обаче мога да споделя – „никога не се доверявайте на другите“. То е като с книгата – има такива, които се харесват на много читатели, но все пак има и разочаровани. Или като парфюма. Стотици са тези, които намират ароматите на Шанел за най-изисканите. И все пак обаче ще чуете и противоположното мнение.

На мен лично Гибралтар ми остави траен емоционален отпечатък. Това е безспорно едно от най-интересните места, на които човек може да се докосне до дивата природа. Вероятно след африканските „дестинации“ и сафаритата, които обаче са ми твърде комерсиални някак и не ме изкушават.

Назаем от електронната енциклопедия – Уикипедия

Предистория:

От 711 г. Гибралтар е във владение на маврите;

1602 г. – преминава към Испания;

1704 г. – завлядян от англо-холандския флот;

1713 г. – според Утрехтския мирен договор – става владение на Великобритания;

1966 г. – безрезултатни преговори между Испания и Англия за нов статут на Гибралтар;

10 септември 1967 г. – референдум – 99% от жителите на Гибралтар желаят той да остане във владение на Великобритания, което разваля отношението към колонията от страна на Испания (в течение на 16 години тя държи границата с Гибралтар затворена);

1985 г. – откриване на сухопътната граница с Испания.

И така след след почти 35-годишно затишие Гибралтар отново се превърна в онзи горещ не, а направо парещ „картоф“. Фокусът сега се оказа Брекзит.

Ако обаче се доверим на поверието, което гласи, че Гибралтар ще остане под британски флаг дотогава, докато е жива поне 1 маймунка, то тогава на този етап е невъзможно да се очаква промяна в досегашното положение.

История и география:

Гибралтарският проток свързва Атлантическия океан и Средиземно море. Намира се между Иберийския полуостров и северното крайбрежие на Мароко, по море граничи със Сеута и Танжер. Дължината му е 59 km.

Наричан е още Херкулесови стълбове, защото според гръцките митове острите скали по двата бряга на протока били издигнати от Херакъл. Той трябвало да извърши цели 12 чудеса. Десетото от тях било отвличането на стадо крави от великана Герион. Също така трябвало да премине през Атласките планини. Вместо обаче това той ги разделил и така се отворил водният пък между Атлантика и Средиземноморието. Или – появил се Гибралтарският проток, а на двата бряга – европейския и африканския, останали двете разделени скали, наричани днес Стълбовете на Херакъл. Едната от тях е Скалата при Гибралтар, а другата – Джебел Муса в Мароко.

Дали защото е малка както като територия, така и като население, но в Гибралтар няма безработица, а стандартът на живот е изключително висок. По тази причина много испанци ежедневно пресичат границите, работейки именно в тази част.

на границата или т.нар. ГКПП. Винаги има полиция, която обаче осъществява избирателна проверка

Географското положение на Гибралтар го прави много важен стратегически пункт, контролиращ изхода на Средиземно море и подходите към него от Атлантическия океан.

Ако пристигате с кола от едната страна е Испания с нейния град Ла Линея. От другата е Гибралтар. Разделението между тях е… само, който е бил той знае отговора. Пистата.

Летището на Гибралтар. Освен скалата и маймуните, вероятно то е другата голяма атракция. Като няма самолет – пресичаш, като има – чакаш. Строено по време на Втората световна война. Общо взето летището е първото, което човек прекосява ако влезе по суша. Дължината му е едва 1680 метра при приети стандарти между 2000 и 4000 метра. (За сравнение – пистата на летище София през 50-те-60-те години на ХХ век е малко на 2700 м, а след последните съвременни реконструкции е дълга 3600 метра). Смята се, че гибралтарската зона за кацане и излитане е една от най-опасните самолетни писти в света, тъй като се намира и между двата бряга. Знае се, че British Airways пращат за полетите там само изключително опитни, бивши военни пилоти.

Битово-техническа (безценна) информация:

Преди 10-ина години Гибралтар не е бил толкова застъпен в туристическите списъци. Днес обаче е притегателно място. Ето защо ако пътувате с кола най-голямото затруднение е къде да я оставите. Има няколко зони за паркиране, но на по-близките до скалата такива, е изключително трудно да се намери място. Ако пък успеете трябва да внимавате с указанията. Местата за паркиране са разделени с цветове – жълт, бял и син. На тези, маркирани в жълто, могат да паркират само местните. Те имат и стикер, който прилича на винетка. Сините са за всички, но – внимавайте с тарифата – 3 паунда на час. Най-добре е да се „уредите“ с паркомясто в бялата зона – тя е безплатна. Свободни места, срещу 1 паунд на час, има и на един паркинг, който е на 10-ина минути пеша от лифта. Трябва обаче да се подсигурите или с английски лири или с банкова карта. Ето и адреса:

Calle Muro de Sta Ana, 4, 29015 Málaga parking

Ние бяхме късметлии и успяхме да си намерим свободно място в бяла зона, точно под лифта. Една така мила испанка тръгваше, но любезно ни изчака да преместим колата, тъй като за нейното място веднага се образува наплив.

Друг вариант за паркиране е на зоните още преди ГКПП. Оттам обаче пеша ще ви е необходимо повече време да стигнете до лифта. Можете да ползвате, разбира се и транспорт.

И така – след като успяхме да решим най-важния въпрос – паркирането, се подредихме на опашката за лифта. Веднага бяхме „атакувани“ от различни предложения за изкачване на скалата с високо-проходим автомобил, с частно такси… и… всичко възможно. Това също е опция. Ние обаче решихме, че ще използваме официалния начин. А и изкачването с лифт на подобни места винаги осигурява съвсем друг тип гледка.

Това също е опция. Ние обаче решихме, че ще използваме официалния начин. А и изкачването с лифт на подобни места винаги осигурява съвсем друг тип гледка.

430 метра – 4 минути. Ако имате проблем с височината си подгответе дъвки или бонбони. По средата вратата се отваря, за да се качат още пътници, които са разглеждали средното ниво.

След още няколко минути и сме на върха. И още със слизането започва атаката. Маймуните. Те очакват всички с небивал интерес – най-вече какво носят.

Всъщност маймуните попадат от тази страна на Африка малко случайно – с товарен кораб. Днес това е единственото място в Европа, където свободно живеят диви маймуни от рода магот. Популацията им се контролира много строго (около 300 на брой). Понеже в началото могат да ви се сторят малко агресивни (всъщност поведението им е такова само защото търсят храна) внимавайте как ще им отвърнете. Те са защитен вид и нараняването на маймуна се смята за криминално престъпление. Вероятно не знаят за тази законова разпоредба, но все пак те отдавна са се интегрирали добре в човешка компания и очакват всички нови посетители още на входа на лифта, нападайки раници и чанти в битка за junk food. Истински крадци! Да не си мислите, че ги държат гладни – не, пълно е с банани, портокали и какво ли още не, но те предпочитат чипс, бонбони и всякакви любими храни на децата.

В един пътепис четох, че понякога се спускали надолу към града. И се качвали по балконите и си взимали буркани с храна, особено в големите жеги, когато прозорците се държат отворени. Правели и поразии.

Гибралтарската скала е „опитомена“ по великолепен начин. Сама по себе си е своеобразен феномен. От едната й страна прилича на гора – могат да се видят както редки растителни и дървесни видове, характерни само за определени географски ширини, така и детелини. Има изградени, макар и тесни, алеи, по които дори се изкачват таксита (могат да се наемат от паркинга при лифта).

От другата страна скалата се спуска абсолютно отвесно, а в долния й край с трясък като от хиляда тона се разбиват вълните. Пак от тази страна вятърът е толкова силен, че едва ли нещо би могло да вирее. А морето… няма такива нюанси… тюркоазено-синьо-зелено и всичките му възможни багри.

Макар когато си на върха да усещаш как краката ти омекват от височината, всъщност през цялото време имах невероятното желание да опитам спускане с въже. Вятърът от тази страна е толкова силен, че като нищо би отнесъл и някоя туристическа раница. Гледката е от онези, които ти спират дъха. Вятърът също.

И накъдето и да се обърнеш е пълно с косматковци. Някои се прегръщат, други се почесват, трети се пощят…, а пред теб няма решетки – всичко се случва в реално време, тук и сега. Сякаш си влязъл в реално действие от снимачната площадка на филма „Планетата на маймуните“…

Улисани в маймунската активност съвсем забравихме за часовника. Колкото и да не ни се напускаше „гнездото на събратята ни“ тръгнахме по туристическия маршрут, за който си бяхме закупили билети (пълен пакет – около 26 паунда към януари 2019). Донякъде маймуните бяха в непрестанна крачка с нас. Някои си похапваха трева, други се мятаха на нечий гръб с раница, за да ровят за храна…, трети просто се закачаха, четвърти се правеха на смели, показвайки зъби.

И така в шеги и закачки стигнахме до Sky walk – една от точките в картата, която бе обозначена. До този момент никой не ни провери билетите, това беше първото място, на което ни ги поискаха. Казвам това за всички, на които би им минало през ум, че могат да платят най-ниската цена, а да се насладят на всичко. Станахме свидетели на подобен опит, който се представи за неволна грешка. Един от служителите (между другото говореше над 4 езика – освен английски и испански, немски и френски, а каза, че може и на руски), който провери билетите ни обясни как да стигнем до другата туристическа точка – Gibraltar cannon. За всички, които не говорят английски – това е 100-тоново оръдие, а не природна гледка.

Топът е използван за отбрана, като последният залп е изстрелян през 2002 г., за да оповести Гибралтаро-малтийската конференция. (В миналото Малта и Гибралтар са били в конфликт.) Снарядът, който изстрелва е над 800 кг. Преходът дотук от Sky walk e между 20 и 30 минути, като пътят е почти през цялото време доста стръмен, да не кажа направо екстремен.

Когато пристигнахме имах нужда да се подсиля с малко легална „дрога“. Огледах се внимателно, нямаше потенциални нападатели на четири крака и извадих шоколад – английска Милка. Отчупих си едно парченце и няколко секунди по-късно шестото ми чувство ми подсказваше, че не съм сама. С периферията усетих, че някой ме наблюдава. В следващия момент този някой вече беше до мен. Пъхнах бързо шоколада във вътрешната част на якето, но Той не се отказа – висна на шлифера ми, а аз се опитвах да го прогоня. Добре, че се намеси мъжката част от компанията. Иначе вероятно щях да си остана без шоколад, а кой знае и с какви още последици за шлифера ми. Това си беше истинско нападение с цел „кражба“.

След кратката шоколадена битка тръгнахме обратно. Предстояха ни – пещерата и Suspension Bridge Walk.

Слизайки по асфалтираните алеи (за тези, които са се изкачвали до паметника на Альоша в Пловдив, удивително напомнят на тях) имаше още множество маймунски срещи. Видяхме как един баща държи детето си с едната ръка, а в другата беше гушнал малка маймунка, която на височина беше точно колкото момиченцето. Имаше и друга забавна гледка, в която бебе-магот се опитваше да улови нишка от якето на един човек…

Стигнахме и до пещерата – отново късмет имахме, че успяхме да я хванем малко преди да затвори. Тя е доста дълбока, като достъпът е осигурен до по-голямата й част. Още с влизането ще се потопите в един свят, съчетаващ звук и светлина. В нея се провеждат различни концерти, тъй като очаквано има невероятна акустика. Тук могат да се видят всички нюанси на дъгата, а музиката е толкова синхронно подбрана, че човек може да остане цял ден. За жалост времето все повече намаляваше. От онези моменти, в които най-малкият пътешественик в групата казва: „извади батериите на часовника и времето ще е наше…“ Само да можехме…

Точно в преддверието на пещерата има сувенирен магазин и кафене. Изборът на магнити, картички и всичко, което търсят туристите, наистина е голям. Подобно магазинче има и на върха при лифта, но артикулите са малко. Ако сте пък от онези пътешественици, които обичат да изпращат и картички – има и пощенска кутия. Пригответе си обаче повече пари за марки. 3 броя излизат нещо от порядъка на 8 паунда.

След като се сдобихме с необходимите аксесоари за спомен и пуснахме картичките да потеглят по предназначение, хукнахме надолу в търсене на последната атракция от картата Suspension Bridge Walk. Народната мъдрост го е казала: „С питане и до Цариград се стига!“ В случая се появи един любезен местен младеж, който освен испански говореше и английски. Всъщност той буквално ни ескортира до моста, защото водеше негова група приятели. Стигнахме до въженото съоръжение по преки и доста екстремни пътеки. Но си струваше всичките усилия. Гледката от това ниво към морето, към африканския бряг, към корабите…, към домовете на местните…, гларусите, които демонстрираха най-сложните си пируети… беше почти залез слънце, а ние за пореден път се почувствахме най-големите късметлии, че имахме щастието да се насладим на тази природна красота в пълния й блясък.

Всъщност мостът свързва две скали, а пропастта под него изглежда заплашителна, особено когато се движиш и усещаш как и съоръжението танцува под твоите стъпки.

Часовникът вече показваше 15 минути преди 18. Точно в този час бе и последният лифт в обратна посока. Единствената ни възможност за слизане бяха дивите пътеки. Опитах да пусна навигацията на гугъл, но тя се оказа напълно неадекватна. Според нея ние се намирахме в морето. Имаше и още една група руски туристи – заблудено-залутани, изпуснали официалния транспорт, се чудеха накъде да поемат…

Наложи се да се изкачим отново с испанския ни навигатор няколко нива по-нагоре, за да поемем оттам по по-известните пътища. И така се започна спускането…

Изглеждаше така сякаш след 10-минути ще сме долу – отне ни повече от час. На моменти вече не се чувствах никак късметлийка, а изгарях от дълбоките подозрения, че ще се наложи да спим при рошавите четириноги. А ако някой ви каже, че тук живеят само маймуни да знаете, че ви лъже. Слизайки надолу по скалата видяхме малък заек.

Сетих се, че в друг пътепис бях чела и за змии. Тях благодаря на Съдбата, не ги срещнахме. Но пък видяхме и една котка. Интересно ми е каква ли щеше да е реакцията ако се появеше маймуна.

Вместо това обаче се появи порта с табела, на която пишеше че заради опасност пътят е затворен“. В този момент всичко ми се преобърна. Не можех да си представя да трябваше да катерим обратно участъкът, който вече бяхме преминали. В сумрака обаче мернах малка пролука – имаше и „див“ път – една доста стръмна пътека, вероятно предназначена за диви кози… Влязохме и в тяхната роля.

С известна доза притеснение (нали съм жена, а ние обичаме да драматизираме малко повече) слязохме някъде малко след 19 часа.

Смея да кажа, че я покорихме, макар на „отиване“ да използвахме лесния вариант – с лифта. На връщане обаче видяхме истинското й лице, защото се спуснахме до долу пеша. На моменти пътят е толкова отвесен, че се чувстваш като в балетна поза.

И когато се озовахме долу, в началната точка, от която започна нашето приключение, когато дългият скален масив беше зад гърба ни, бях с усещането, че не съм видяла всичко…,

че бих искала да остана още часове в обикаляне и изучаване на природата, да съзерцавам корабите, които изглеждаха като миниатюри, подготвени на дъската за игра на военна стратегия, да си играя на „аз съм по-страшен“ с маймуните, да се сприятеля с някое бебе-маймун, което да нахраня с биберон…, да чувам крясъкът на птиците, да усещам как вятърът брули лицето ми, да чувам унищожителния грохот на вълните… да се потопя в още залези…

Може би… следващият път!

автор текст и снимки: Димитрина Пандурова

Още в рубриката:

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here