SHARE

Има места, които винаги са ме привличали. Необяснимо защо. Освен Испания, Португалия също е сред „привилегированите“ в моя списък. Имах план да посрещна 40-ия си рожден ден в Порто. За жалост не се реализира, а това само още повече засили интереса ми. Почти две години по-късно дойде и моят златен шанс да се потопя в португалската атмосфера.

Това бе нашето новогодишно пътешествие. Една седмица в Испания, Андалусия и нейната докосваща столица Севиля. Още когато резервирах самолетните билети, знаех, че един ден ще посветим на Фару. Мъничко, но по-добре от нищо.

Денят беше 3 януари 2019 година. Метнахме се на малкия бял лебед (в случая една Шкода Фабия взета под наем) и потеглихме. Излязохме бързо от града, поемайки по една от магистралите. На моменти пътят е с невероятни пейзажни гледки към океана – към North Atlantic Ocean. Тук изобщо няма да отварям тема, че някога, когато отварях атласите в часовете по география и разучавах местоположенията на пустинята Сахара или на океана…, когато  въртях глобуса и се опитвах да произнеса разни сложни имена от Азия или пък да запомня поредната малка столица…, когато се радвах на безкрайно безгрижните лета при моите баба и дядо почти в Гърция (Ивайловград) и се качвахме на Дупката (местност в най-високата точка, в която се влиза в пещера, за нея се твърди, че тунелите й отвеждат в Гърция и някога оттам са бягали българи), откъдето наблюдавах с интерес отвъд допустимото, „прескачайки“ без страх границите на двете държави, когато това градче, което наистина се събира в дланта, ми се струваше толкова голямо…, тогава всъщност за мен остатъкът от света беше като някаква фантастика. Никога не съм си и представяла, че ще дойде ден на живо да се наслаждавам на тези места, да ги обикалям, да им се наслаждавам, да оставям слънцето да навлезе дълбоко в душата ми, а местата да запечатат своите дири – там, някъде дълбоко в съзнанието ми.

Светът отдавна е „едно глобално село“, както някога ни учеха в университета за теорията на Маршал Маклуън. Аз обаче обичам винаги да бъда в ролята на Колумб. Португалия е отдавна открита от пътешествениците. Ако обаче човек се зарови по-надълбоко винаги има какво да открие – нещо ново, по-малко познато и недотам известно. За да се натъкнеш на него обаче обикновено се иска много четене и ровене. Така стигнах до Естой.

Но да започна хронологично. Португалия и Испания са свързани от магистрала. Разстоянието е някъде около час и половина, като голямото предимство е, че на места пътят е панорамен – вие се покрай морето. Въпреки че градусите навън бяха около 10-12, имаше мъгли. И отляво, и отдясно – зелено, зелено, зелено – в различните му нюанси. Понеже този път не бях зад волана, гледах и попивах и се опитвах да запаметя тук-там някой кадър в телефона си.

Табелите ни служеха за ориентир къде сме. Граници, разбира се, няма! А това още повече ме затрудняваше да определя местоположението. Със сигурност за хората, които владеят испански и португалски, вероятно веднага още по имената щяха да знаят отогвора. За мен обаче разликата между двата езика е толкова бегла, че единствено успявам да ги разгранича като звучене. Когато пътувам и имам удоволствието не аз да шофирам, винаги чета табелите и си записвам имената, които ми звучат по-атрактивно. После веднага правя проверка във всезнаещия „гугъл“ и научавам както нови неща, така и откривам нови, интересни места. Като например Punta Umbria. Това е град, вероятно за испанците добре познат, с невероятна плажна ивица и много зеленина около него. Преди него е разположен Доняна – това е национален парк – дом на множество африкански и европейски птици, който е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно и природно наследство. Оказва се, че този парк е част от маршрута на християнските поклонници, които понякога достигат до 1 млн., а те в случая застрашават района. Има и още един тревожен факт – тук са разположени десетките испански ферми за ягоди, в които се произвеждат над 90% от цялата реколта на страната. За производството им обаче се изпомпват подпочвени води, които също нанасят тежки щети и замърсяват почвата с пестициди.

След него е Ел Ромпидо и всяко едно от тези местенца на указателните табели е обозначено с „чадър“, така че пътуващите дори и да не говорят езика веднага разбират дали става за плажуване или не. Всъщност през по-голямата част от пътуването се преминава през Испания. Макар да няма гранични пунктове и проверки, всъщност един дълъг мост оказва, че предстои „териториална смяна“. Ако правилно съм разбрала Монте Гордо е първата точка от Португалия.

Оттам до Естой – нашата първа цел, са около 50-ина км.

Един битов, но съществен детайл за всички, които пътуват с автомобил. В тази част на Португалия се купува винетка. Или поне така ни каза жената на бензиностанцията. Имаме роднина в Лисабон – той беше напълно изненадан и за него това беше нещо неизвестно и ново. Винетката е много особена – струва 10 евро и представлява талон, на който има кодове. Те се изпращат като смс до определен номер. И до днес нямам никакво обяснение каква работа върши това, тъй като по този начин никъде не се вписва номера на нашата кола. Тогава се чуд как точно контролните органи проверяват дали наистина някой си е закупил или не. В крайна сметка никой никъде не ни и провери, но пък съвестта ни е чиста, че не сме ощетили бюджета на тази португалска част.  

Макар че системата с адресите ми се стори малко сложна (трудно се ориентирах кое е улицата, кое града, като допълнение има и цифри, които смятах, че са пощенския код, но не винаги пасваха), все пак навигацията ни отведе точно до двореца Естой.

Този замък ме провокира историечски, защото установих, че всъщност почти нищо не знам за миналото на тази страна.

Португалия е призната като независима държава от Светия престол през 1143 г., 36 г. по-късно папата признава и кралската титла. Интересен факт е, че първата столица е Гимараеш. Въпреки размирните и наситени с борби години в миналото (включително и гражданска война), територията на Португалия е почти непроменена вече 13 века. В миналото страната е била изключително мощна. Така например до 1514 г. двумилионната Португалска империя се простира от бреговете на Южна Америка до – забелеете Китай, включвайки разнообразни колонии като островите Макао, Бахрейн, Тристан да Куня, Сокотра. „Португалски пътешественици първи достигат до Япония, Мадагаскар, Хималаите и Цейлон Установените връзки с далечни народи осигуряват голямо богатство и просперитет на Португалия.“ *източник: Уикипедия

В края на 16 век кралят на Португалия Себаштиау загива в битка в Мароко, но тялото му не е намерено. Това поставя началото на криза и упадък, които продължават цели 4 века. Изключение прави един сравнително кратък период в средата на 18 век, когато под управлението на Жозе I се провеждат множество реформи в различни сфери и страната напредва изключително много не само икономически. В този период е и най-жестокото земетресение в нейната история – от 9-та степен по Рихтер, но дори и след него се Португалия се възстановява изключително бързо само за година, като оттогава започват да се проектират сгради, които да могат да устоят на разрушителни природни катаклизми. Първите построени са в Лисабон.

От началото на ХХ век Португалия вече не е кралство, а република.

След този исторически преглед обратно към замъка. Той е построен през 17 век, в стил рококо, който по онова време е е по-скоро рядкост, отколкото нещо типично, което го превръща в архитектурен шедьовър и тогава, и сега. Днес е хотел, но достъпът на посетители е напълно свободен. Има великолепни градини с римски колони и впечатляващи скулптури.

На най-ниското ниво е разположена и портокалова плантация. Много се изкушавахме да си откъснем един портокал – ей, така за проба. Здравият разум обаче в нас проговори. Дотогава, докато не видяхме няколко португалци да си пълнят доволно джобовете. Решихме, че един портокал едва ли ще бъде забелязан като липса. Цитрусите от тази градина вероятно се сервират за закуска или пък се прави фреш от тях. Бяха вкусни, с много лека кисела жилка.

По-ниската тераса на дворцовите градини са в бяло-сини плочки с павилион с копие на известната скулптура „Трите грации“. Горното ниво е с витражи, елегантни нимфи, ниши и и пищни фонтани, в които основен акцент е женското присъствие.

Вътрешността пък е с колекция от старинни мебели, различни интериорни предмети и картини.

Мястото  е наистина идилично. Поглеждаш от терасите напред и очакваш да видиш океана. Всичко обаче е в моето въображение, защото макар да е само на 11-12 км. оттук за жалост не се вижда.

Замъкът е насред диви и неасфалтирани пътеки, а наоколо наслада за окото са ярките цветове. Забравяш, че е януари и там, някъде, на 1800 км., е тежка зима и бръска сняг. Цикламени цветя, цъфнали дръвчета, раздаващо се слънце и ясно небе, почти като през юли. Палми и цитруси. Пълни очи, пълна душа!

След като разгледахме доста детайлно замъка и направихме завидно количество снимки, потегляме към Фару – град с богато историческо минало.

За него ще ви разкажа в следващата част. А ето и още малко от атмосферата на Естой.

Следва продължение:

Фадо, Фару или къде гнездят щъркелите

Автор текст и снимки: Димитрина Пандурова

Още в рубриката:

1 COMMENT

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here