SHARE

*понеже виждам, че е модно да ви кажа колко време ще ви отнеме този текст за четене – е, пригответе се за дългааа отпуска. От факултета така и не усвоих правилото – „нещо, което може да се каже с 100 думи, може и с 10.“ А може би дългогодишната работа в телевизията е виновна. Там всичко цепеше секундата – новината трябваше да бъде точно 1.28 и нито сантиграм повече, а тя трябва да включва кратко изказване на главния лирически герой, репортерски текст и обезателно втора гледна точка по темата. Сега, когато никой не ми слага остен на врата, съм се отдала на многословието. Пръстите ми някой като ги е развързал над буквените бутони и не знаят спирка. Ако обичате да четете, тогава е за вас!

Тука има, тука нЕма, мисля че идеално пасва за заглавие на 2020.

И като се замисля в него идеално се вписва онзи образ на генерала – „Има ли криза? не, няма! Има ли вирус – не, няма! Ще излизаме ли? Не, няма. Ще носим ли маски? Не, няма. … а после, стана тя каквато стана.

Та така и ние, предполагам както с всички милиони други хора по целия свят. Ще ходим на круиз. Цяла година го бленувам, сънувам, жадувам, а накрая стана като в онзи любим филм: „Тате ще ми купи колело, ама друг път!“

Обаче от друга страна хората са казали – „Всяко зло за добро!“

Не знам какво изпуснахме на круиза, надявам се все пак догодина да разберем, но Хърватска надали щеше да ни се случи ако не беше ни споходил Covid-19.

След кратък, но уж задълбочен анализ къде все пак може би не е опасно да отидеш на море, избрах Хърватска. Като се замислиш има толкова много места, но през тази шантава година светът се оказа наистина тесен. Италия и Испания отпаднаха. Не че не ги харесвам, не че се страхувам, просто ми изглеждаха твърде несигурни – току се отваряха, току поставяха ограничения. Във Франция вече бяхме тази година. Турция отпадаше заради наложената от страна на Германия задължителна карантина, а в Гърция сме ходили и ми се искаше нещо по-непознато.

Обаче добрата, стара Европа винаги има с какво приятно да те изненада.

Хърватска се оказа моят пристан. И направо от раз, още докато пишех името, вече ми излезе и неустоимото предложение. Само на 550 км. от Мюнхен – Истрия.

Е, оттам нататък се започна с молбите – ситуацията да не се промени. И до последната секунда на отпътуването всичко си беше на ръба на косъма.

По времето когато избрах бившата югорепублика положението с карантината бе изключително спокойно. По-късно разбира се не знам как така, но и Хърватска попадна в списъка на 14-дневна карантина от страна на Германия. Слава Богу само Далмация. А нашето местенце бе в живописната Истрия – все още не толкова популярна за българите.

Казват, че най-добрата импровизация е подготвената. Аз пък казвам – оставете се на събитията да си мислят, че ви водят за носа. Промяна в курса на капитана и посоката се оказа първо България, а после ако Ковид-а благоволи ще стигнем и до Хърватска. И така ден за ден картината се променяше. Някои държави започнаха да обявяват нови мерки, да налагат карантина на определени зони… да ти се спука душата.

Добрата новина бе, че нашето местенце беше запазено и можеше до последния момент да се откажем от него, без да заплащаме неустойки.

Когато картината на пътуване започна да добива все по-ясни очертания в моята главица започнаха да се въртят и нови-стари идейчици. Едно име започна да нашепва – Сентендре, Сентендре, Сентендре… То отлежаваше и чакаше ред в онзи файл с желаните места.

Ако ви се струва трудно за запомняне, да видите как трудно се пише. Иначе ето и едно жокерче – Свети Андрей /сейнт Андре/. Като научих, че с моя син са съименници още повече ми се прииска да го посетим.

Не го оставих дълго да шепне и реших, че ще слушам вътрешния си глас. Градчето за мен е нещо като черешката на тортата, която е перфектното допълнение към изящната Будапеща. Нощувката обаче се оказа като в 4-звезден хотел в Алпите. Не се отказах – като няма торти и пастите стават. Така без да исках се озовах отново в моята любима, красива, аристократична Будапеща.

В треперещо очакване, но не онова, което е леко и пърха като пеперудка в стомаха, а другото, което по-скоро те кара да нервничиш, дойде денят, в който дядо, мама, тате, внуче и една голяма хладилна чанта, се натоварихме. Потеглихме по сред нощите. Моите изчисления бяха отново всичко да се граби с пълни шепи. Първа спирка – Вишеград. Втора – Сентендре. Трета – Будапеща, вечеря, нощувка и газ към България.

С напредването на пътя пред нас се откри и невероятната гледка – новолуние – не знам откога не съм го съзерцавала – толкова чисто небе, а луната, макар и само резен блестеше сякаш в пълната си форма и обем.

Призори, когато слънцето бавно, но сигурно започна да се катери по стълбицата към небето, в колата настана и оживление. И за да минават по-бързо километрите реших да играем на една игра от моето детство. Играехме я с баба и дядо. Пътуваме нанякъде – например Асеновград, и трябваше да изброиш всичко наоколо – реки, планини, малки населени места. Новият вариант звучи така – аз ще ви казвам държава – при това само на стария континент, а вие ще назовете поне 5 места от нея, по възможност без столицата.

Мъжката половина се запъна на Унгария, но пък отбеляза добри точки на Италия, Англия, Испания. Защо ли – благодарение на футбола.

По някое време напуснахме магистралата. Километрите бяха незначително малко, но пък времето на пристигане доста. Пътят се оказа живописен, особено под напора на дъжда, който правеше всичко да изглежда още по-зелено, но признавам си, сега не ми беше до него. А той щеше да се окаже наш спътник до България. Километрите бавно се топяха, а дъждът все повече се усилваше. Направо си стана порой. Душата ми се сви.

Всичко бях изчислила, но не и това.

Все пак времето се смили над нас и току завой след завой дъждът започна да отстъпва.

Пристигнахме, а на паркинга бяхме първи. Така успяхме да разгледаме крепостта почти сами.

Малко информация, която бихте могли да прочетете навсякъде, но все пак за да не се ровите.

*Вишеград се издига на десния бряг на река Дунав, на север от столицата Будапеща, в графство Пеща. През 2010 г. населението му е 1864 души.

* Символ на градчето е летният дворец от ранния Ренесанс на унгарския крал Матиас Корвин и средновековната цитадела.

*Всеки вероятно свързва името или поне е чувал за т.нар. Вишерадска тройка. Това е конгрес, който се провежда през 14 век между кралете на Унгария, Полша и Люксембург. Той има решаващата роля за мира между тези царства и осгурява съюз между Полша и Унгария срещу Хабсбургите в Австрия.

Крепостта не е голяма и може да се обиколи сравнително бързо. Разбира се ако човек е посещавал други аналогични места тази ще му се стори доста семпла. Унгарците обаче са се постарали да си заслужат таксата за вход и са подредили няколко интересни музейни експозиции, които те пренасят в миналото и ти разказват за живота по тези земи някога.

Впрочем Вишеград като наименование е много интересно. Навярно някой веднага ще реагират, че това е най-високата точка в Сакар. Впрочем ако трябва коректно да изброим всички места със същото наименование трябва да отбележим, че Вишеград е и историческата крепост в т.нар. горен град в Прага. Със същото име има и малко селце, с едва около 300 жители, в южна България.

Още за Прага можете да прочетете тук: За Прага… или хубаво… или нищо

Вишеград е име и на българска крепост, която се намира съвсем близо до Кърджали – над водите на язовир Студен кладенец.

И не на последно място сигурно и за това сте се досетили – „Мостът на Дрина“, прославен от писателя Иво Андрич.

Разстоянието от Вишеград до Сентендре е съвсем кратко.

Szentendre, Сентендре, Saint Andre

ЛОКАЦИЯ

Паркирахме на една улица до Дунав, която се оказа ключът към цялото градче. Добавям линк

https://www.google.com/maps/place/Szentendre+Danube+Promenade/@47.6704267,19.0683239,15z/data=!4m21!1m15!4m14!1m6!1m2!1s0x4741d60360a36671:0x400c4290c1e1c20!2zU3plbnRlbmRyZSwg0KPQvdCz0LDRgNC40Y8!2m2!1d19.0668602!2d47.6795337!1m6!1m2!1s0x4741d78bfde9844f:0x7b221716bae10a21!2zU3plbnRlbmRyZSwgU3plbnRlbmRyZSBEYW51YmUgUHJvbWVuYWRlLCBEdW5hIGtvcnrDsywgMjAwMCDQo9C90LPQsNGA0LjRjw!2m2!1d19.0779368!2d47.6690637!3m4!1s0x4741d78bfde9844f:0x7b221716bae10a21!8m2!3d47.6690637!4d19.0779368

Добре е да се знае, че както в Унгария, така и в Хърватска, а даже и в България таксата за паркиране може да се плати чрез смс или на автомат. Чрез смс местните казват, че не се отчита ако е изпратен от чуждестранен номер. Дали това е така, не мога да потвърдя. Решихме, че няма да поемем риск, който може да ни струва солидна глоба.

СРЕДСТВА

Единственото, което недолюбвам е точно различната валута. Никога не си я осигурявам предварително. Смятам, че банковата карта решава всички проблеми. За да се спести обаче излишно лутане е хубаво човек да има не просто форинти, а цяла касичка с монети.

Извън битовите въпроси, които надявам се, че вие ще избегнете, Сентендре се оказа толкова прелестно, очарователно, пъстро и наситено с живот, че съм убедена – ще спечели сърцето и на най-ироничните пътешественици.

Артистичната бохема наднича от всеки ъгъл. Представям си а как тук на централния площад в някоя от симпатичните кръчми, разбира се със своето питие, би създал някоя великолепна творба Хемингуей.

Или пък Пикасо би хванал четката за да увековечи завинаги това място, което е като еликсир за душата.

А пък ако съм на мястото на Уди Алън бих го включила още в следващия си сценарий.

Ако се съмнявате в моите твърдения, нали знаете – имате право да отидете и лично да се убедите. Само ще добавя порция доказателства.

Дъждът беше минало, а слънцето се беше постарало да пресуши и последната локва.

Още първата улица, по която свихме ми откри така жадуваната гледка от чадъри. Шарени пейки, артистични лампи, провиснали по улиците, пъстри колелетата, превърнати в цветарници, калдъръмени улички, по които бяха разхвърляни всякакви интересни местни занаяти – неслучайно го наричат града на художниците.

Тези, които не „пътуват“ за първи път с мен знаят, че нас случките ни търсят. Да не си помислите, че беше една просто тиха разкодка.

Освен със своята неподправвена и весела душа ще си нося от Сентендре две забавни приключенийца в своя албум от истории. Няма как да сме ние.

Загубила ума и дума по „чадърената уличка“ щях да загубя и нещо много важно. (Слава Богу не е детето, макар че и това се случи за кратко във Венеция.) Вътре имаше да кажем една прилична българска заплата, плюс три карти. Ще питате как – раницата е виновна. За нея това беше първото пътешествие. Явно се е разсеяла нанякъде и не се е затворила, после въобще не е забелязала как се разделя с едно от съдържанията си – моя портфейл.

под цветното небе на Сентендре

Но това както се казва бе белият кахър. Щяхме да си подарим колата. Да, така се оказа. Докато единият търсеше форинти, а другият снимаше, третият си почиваше под дебелата сянка на Дунава, четвъртият  пазеше колата. На него му беше казано когато дойде време да заключи, да предаде ключовете на третия и заедно с втория да се обадят на първия. Успяхте ли да запазите връзката и да се ориентирате в този мисловно-личностен лабиринт?

В последна сметка – третият, т.е. най-малкият участник в пътуването, не е запомнил нищо и като видял баща си хукнал директно. Майка му през това време не изпускаше възможността да снима на воля.

ХРАНАТА

След толкова много емоции и път имахме нужда от заряд. Пообиколихме тук-там и си харесахме едно ресторантче на брега на Дунава, под дебела сянка. Гостоприемни са в Сентендре – знаят как те посрещнат, как да те разходят и нагостят. Освен, че храната беше непоносимо вкусна беше и в такова количество все едно баба ми ме гощаваше – гледаш чинията и стомахът ти вече е пълен. 52 размер му казваме на това в нашата фамилия. За онези, които са от отбора на Тома неверни:

Приключихме ние с обяда и тръгваме към колата. Тогава установяваме, че ключовете не са в ничий джоб. Те просто си стояха на стартера на колата – с все багаж вътре, естествено без дядото – той си беше все там под сянката на Дунава.

И такива работи се случват в някои артистично-творчески семейства.

За тези, които обичат историята, ще започна с българската връзка:

  • Смята се, че Сентендре става убежище и на не малко българи, които напускат Чипровци след неуспеха на едноименното въстание (17 век). Известен факт е, че и до днес има сериозна българска диаспора в Будапеща, аналогична на тази в Истанбул. Това са преселници, които напускат България в различни етапи. Така например иман данни, че именно българите са пренесли патладжана в Унгария и това става след Първата световна война  когато много от тях закупили земи. Градинарите и търговците, които живеели и работели от по-дълго време основали още през лятото на 1914 г. Дружеството на българите в Унгария. То съществува оттогава.
  • Градът възниква около втори век
  • Сградите са в т.нар провинциален барок
  • Освен със своята артистична атмосфера е известен и с Музея на марципана. Той е сравнително нов – създаден е през 1994 година. От приказни герои до реални личности като принцеса Даяна и Майкъл Джексън могат да се видят в този музей. От марципан е направен дори парламентът на Унгария
  • Най-високата точка в града е католическата църква Свети Янос
  • В центъра на площада се намира кръст, който е на повече от три века – направен е в знак на благодарност, че чумната епидемия, която върлува по това време в Европа, пощадява това място. Каква символика с днес. Дали някой ден след векове ще има друг кръст, който да напомня за времето на Ковид
  • Един интерес факт, който за жалост открих само в една статия, но ако човек обича да се рови и изследва заслужава внимание. Има сведения, според които Сентендре в миналото е наричано Болия именно, заради заселилите се тук сънародници, нещо повече – Вишеград също в даден период е наричан болгар фолу или българско село, а в Сентендре една от църквите на наричана чипровската именно заради населението
    Смята се, че първите преселения на българи започват със завладяването на Видин и османската инвазия
    Още по-назад в миналото – в Ранното Средовековие голяма част от Унгария е влизала в състава на Първото българско царство. Според една от версиите българският хан Крум е роден в Панония, български наместници са управлявали областите Срем, Банат, Бачка и част от Трансилвания през 9-11 век,
    И още препратки към настоящето. Историческите анали сочат, че тук пак през 17 век градът приютява много сърби, които напускат родните си места по време на първата вълна от голямото сръбско преселение.
    Сентендре е всичко това, което днес обединява изрази мулти-етническа нация – има потомци и на сърби, и на хървати, и на словенци, и на гърци. И как да не е така, имайки предвид размера на Османската империя, а по-късно множеството въстания и войни
    За почитателите на изкуството – могат да отделят време за музеите на Анна Маргит, Бела Шьобел, на основателя на унгарския модернизъм Ференц Кароли, на Янош Кмети.
  •  Ако сте отседнали в Будапеща можете да достигнете до градчето и по вода. Предполагам, че определено ще си заслужава
  • Музеят на марципана – негов създател е Карой Сабо, сладкар от Трансилвания, емигрирал в Австрия в едно друго размирно време, когато шоколадът въобще не е представлявал интерес. Макар че войната свършила положението за неговия занаят не се променило кой знае колко и така той отново напуска отправяйки се този път надалеч – към Ливан. В столицата Бейрут станал майстор и добил изключителна слава и популярност. Така се завърнал на стария континент, в познатата му Австрия. Създал сладкарница, която станала най-известната в страната. Марципанените му произведения били толкова оригинални, че решил да ги демонстрира в музей.. Завърнал се пак в Унгария където през 90-та година мести своя бизнес за пореден път.

НАЙ-ВАЖНОТО ЗА ПЪТЕШЕСТВЕНИКА:

Форинти – носете си монети. Всички автомати за паркинг-таксата работят само с тях.

Ако сте с кола – не забравяйте и винетката. Иначе рискът от глоба е 120 евро минимум, поне толкова беше преди 3 години

Ако решите да ползвате такси добре е да знаете, че можете да го направите само през мобилно приложение.

За други цени не ме питайте – те така или иначе в някакъв момент ще се окажат неактуални.

Ако обичате да дегустирате местни храни, то тогава задължително опитайте лангуш – това е мекица, която обаче е поръсена вместо с пудра захар с кашкавал. Подобно ястие се предлага и в пограничните германско-чешки райони, срещала съм го включително и на коледния базар в Нюрнберг, както и в Пилзен.

Отново едно кратко премигване и сме вече в Будапеща.

Не знам за вас, но аз имам афинитет към този град. От мига, в който стъпих за първи път там се чувствах толкова на мястото си, толкова в свои води, сякаш се познавахме отдавна.

Първият път нощувахме до Синагогата в малко артистично апартаментче с изключително мила домакиня. Сега бяхме наели студио в самия център – на крачки от внушителния парламент. Не мога да ви го препоръчам, тъй като собственикът не беше много с всичкия си, а за хигиената дори и дума няма да отварям. Тук отново имахме една паметна случка, която ще спестя, защото не искам да си развалям спомена от Будапеща.

Този път си бях решила да насочим изцяло внимание към горната част на града. Разходихме се покрай реката, покрай Мемориала обувките край Дунав, оттам по моста Сечени нагоре към замъка Буда с фоникуляр – гледката от него е фантастична и оттам към църквата Свети Матияш и Рибарския бастион.

Беше толкова задушно, че чак мухите хапеха – ясен знак за дъжд, който аз игнорирах. Облаците се стелеха толкова застрашително и изпълваха небето над Стария град буквално всяка секунда. Излезе вятър и аз реших, че апокалиптичният дъжд ще загуби битката. Вече слънцето бе пребродило хълма и беше време за вечеря.

не е ли прелестно красива тази Будапеща?
Будапеща – любов завинаги

Мъжката половина избра един ресторант, който беше с добра кухня и запомняща се атмосфера. Въобще домакините бяха много на ниво. И там някъде между последната хапка от рибата ми и първата на десерта навън настана потоп. Дъждът плющеше така раздиращо, че имах чувството, че ще пробие прозорците и ще се озове на масата ни, неканен, недраг.

Изгледи да спре нямаше. Излязохме навън – аз по канапени сандали, които имаха всички шансове да се разпаднат в реката, която се беше образувала улицата. Бяхме засекли, че автобусът трябва да мине след няколко минути. Да, ама той взе, че не спря. И така акостирахме под полу-откритото будапещенско небе, сипещо най-проливния дъжд. Гугъл-мапс казваше, че няма да чакаме дълго. По график това означаваше няколко минути. Дали заради дъжда или източно-еропейска точност, не знам, но си почакахме сериозно.

По някое време се появи спасението, наречено градски автобус. Качихме се, а шофьорът бе така мил и добър да не ни таксува – явно ни съжали като ни видя толкова изтощени и премръзнали с моите летни канапени сандалки. Нямахме късмета да се насладим на нощна Будапеща, която ми се е запечатала толкова ясно в съзнанието. Водата извираше не знам откъде и дори огромните автобусни чистачки не смогваха. И това чудо нямаше никакви изгледи да спре.

Съвсем скоро се озовахме и на нашата спирка. Оттам ни оставаха някакви си 500-600 метра. Беше невъзможно обаче да стигнем. Водата по улиците бе като бурна река. Наложи се да се кача на спирката, в опит да опазя милите ми сандалки. Решихме да заложим на такси. Независимо от тарифата и цената. Започнахме да махаме. Това упражнение продължи много дълго. Повече от 30 минути и не е като да не минаваха празни коли. И тогава късметът ни проработи. Появи се млада двойка, която ни обясни, че единственият ни шанс за такси е през ап – т.е. мобилно приложение. Веднага ни поръчаха и бяха толкова любезни да предложат дори да го заплатят във форинти, в случай че шофьорът откаже да приеме евро.

Предпочитам да запазя спомена ми от Унгария с тези двама влюбени унгарци, игнорирайки нашия домакин, който ми показа едно съвсем отблъскващо лице на тази нация.

Това беше най-кратката отсечка, за която сме взимали такси.

Като след баня – така се чувствах специално аз когато пристигнахме във временния ни дом.

А с това първа точка от лятната ни „ковид“-ваканция беше вече история.

Следва – в един от най-старите градове в свет,а в разгара на лятото и температури като в пустинята.

Авторска рубрика: Димитрина Пандурова

Още случки и истории:

Босна и Херцеговина

Да прекосиш Босна и Херцеговина за 30 часа

Дивото зове – Босна и Херцеговина

Румъния

До Тимишоара и напред

Сърбия

Дивото зове 2 – от западна Сърбия до България

Северна Африка

Тунис – извън зоната на туристическия комфорт

Градът на влюбените, на художниците, на поетите – синьо-белият град

Тунис – ден последен

Англия

На лов за приключения в Лондон

На лов за приключения в Лондон – Нотинг Хил

Лондонски роман(с)

Лондонски роман(с) – II част

Из английската провинция

Германия, провинция Бавария

Веселите къщи на Хундертвасер или кой е австрийският Гауди?

Кралското езеро и неговите 100 годишни лодки

С деца в Бавария – поредица – I част

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here