SHARE

как започна това пътуване може да проследите тук:

Да прекосиш Босна и Херцеговина за 30 часа

Дивото зове – Босна и Херцеговина

Прекосихме поредната граница – тази на Босна и Херцеговина със Сърбия. Отне навярно не повече от 2 минути. Усмихнати и приветливи митничари. Питам ги близо ли е Дървен град, а те ми казват, че няма и 5 км.

Следват няколко завоя, летни изпарения, свежест.

Зелено, зелено, зелено.

Сякаш Художникът е нямал други бои.

Първата ни „среща“ е с парния влак – този същият, който обикаля района и чувала съм, че предлагал най-пищните и зрелищни природни шедьоври.

„Животът е чудо“ – сещам се за филма, заради който това място е построено.

Дървен град е като телепортиране в приказките. Влизаме в двора на къщата, в която ще нощуваме. Изглежда сякаш сме в България – пак зеленото се е залостило навсякъде. В ниската част има беседка, по земята се търкалят презрели сини сливи. Отсреща Балкана, потънал в призрачност.

дворът на къщата, в която бяхме отседнали
  • Добро сте дошли, ни посреща домакинът!

Води ни към къщата, която изглежда невероятна отвън. Отвътре се оказва също толкова уютна. Естествено дърво, старинна печка, скрин. Само плазменият телевизор издава „тайната“, че сме в ХХI век.

Човекът ни кани да му гостуваме след като се върнем от вечеря.

  • Да пием по едно, казва той. Па нали сме комшии…

„Приемаме“ новия ни дом и бързо отново на колата.

Преди да се вмъкнем вече сме открили и сънародници на беседката – семейство от София с децата. От съседите-българи научихме, че има две места за хапване – едното е в самото градче, а другото при гарата. Избираме „градчето“.

Качваме се на хълма с колата – оттам се открива най-простичката, но най-шеметна гледка. Припряно бързам, такава съм си винаги, но сега особено, защото току слънцето се готви да си ляга.

ваз Дървен град
Дървен град

Още от вратата се озоваваме в истинска филмова сцена. Небрежен мислител, търси нещо из носа си…

Дървен град

Прекрачваме навътре, а там ме чакат, поне мен, още познати символи от соца.

Дървени къщи всяка със свое име – разбира се, артистични.

На улица Фредерико Фелини се издигат няколко къщи – едната привлича погледа ми, заради вратата в бебешко-син цвят, която се откроява на фона на дървената фасада.

Право срещу нас е и църквата – Свети Сава – с малки размери, но абсолютно досущ като истинска, а до нея е и камбанарията. Напомня на руските провинциални църкви. Храмът се издига на площад Никола Тесла – най-високото място, защото според сръбските традиции черква се вдига там, където камбаненият звън ще отеква най-силно.

Малкият тича по едно коте, а то се шмугва под Трабанта. Ама той не е какъв да е – лимузина – невиждана машина даже и в страната му производител. А котето ми позира сякаш ще снимам балканската версия на „Котка върху горещ ламаринен покрив“.

В Дървен град е като машина на времето за връщане в социалистическото минало – Волга, Трабант и Вартбург… бях забравила за това возило. Вярно, че имаше и такава марка. Емблеми от миналото, които ме върнаха в детството ми, когато по улиците в България рядко можеше да се види западна кола.

Историята на Дървен град:

На хълма Мечавник, над селището Мокра Гора, е построен Дървн град. Мястото пленява Емир Кустурица когато снима филма „Животът е чудо“ преди 16 години. Малцина навярно знаят истинското име на градчето, което на практика се състои от 30-ина къщи – Кюстендорф или в превод от немски – село на крайбрежието.

Желанието на режисьора е било да изгради място, което да възпроизвежда местните обичаи, традиции и не на последно място архитектура, и което да се ползва като естествен филмов декор. Селцето е изградено и с благословията на сръбското правителство, като Кустурица дава дума, че то ще се превърне в град-музей. Бил е прав!

Позирам на сина ми до полицейската кола – марка Вартбург. Моделът е някъде от късните 50-те. Даже и баща ми няма спомен точно за него, но пък иначе добре помня колко „много“ машини от тази „фамилия“ имаше някога в родната ни България. Стана ми интересно и по-късно научих, че експонатът в Дървен град е лимузина. Иначе Вартбург се произвежда над век в областта Тюрингия, която е една от петте провинции в състава на Източна Германия. Няма как да е другояче – ако беше западно возило нямаше да го има в изобилие в България.

аз, Дървен град и Вартбург-ът

До вила Никита Михалков се кипри друго титанично возило от онези времена – Волга. А там някъде е и „Клуб Писаца“ – нещо като Съюза на българските писатели, търся еквивалента му аз веднага.

Нямахме време да обиколим всички къщи, но ни разказаха, че всяка е кръстена на известна личност не само от света на киното и изкуството, но и от спорта, политиката, науката. Например Брус Лий, Новак Джокович, Ингмар Бергман, Бранислав Нушич, Диего Марадона – личности от различни епохи, от целия свят, оставили обаче своя забележителна линия. Интересно е как точно е решил да ги подбере Емир Кустурица?!? Макар да прочетох, че той живее заедно със семейството си някъде по средата в селцето-град, нямах честта да го видя.

къщите са дървени и с остри покриви
котка-манекен

За сметка на това обаче отгоре виждаме амфитеатър – Ноам Чомски.

Всички къщи са направени от дъбови талпи, а подът е от стари траверси, които са останали от някогашната Шарганска осмица.

Шарганската осмица

Това е на практика теснолинейката на Западна Сърбия. Нарича се осмица, тъй като се вие като осморка. Началната спирка на влака, който се нарича „Носталгия“ е Мокра гора, през Ужице, Вишеград и стига до Сараево. По трасето има 22 тунела и 10 моста. Линията е възстановена през 2003 година.

И ако в този момент имах думата щях напълно да игнорирам физическия повик на стомаха ми. Искаше се ми се да обикаля всяка една къща.

7-годишният обаче вече наддава боен, индиански вик, че е много гладен. Оставям се интуицията да прави с мен каквото пожелае, а тя ме отвежда в кафе „Прокълнатия двор“. Бързо разбираме, че това не е нашето място, макар интериорът да ми пасва по мярка. Просто няма манджа!

кафенето в Дървен град
малка дървена къщурка със зелена веранда

Слизаме на долното ниво, където е храната. Уютно обстановка, перфектна за изгладнели хора. Търсим меню – няма такова. Около нас сноват няколко сервитьори. Изглеждат така сякаш изобщо не ни забелязват. Решавам да взема нещата в свои ръце. Нюхът на вълк този път ме отвежда в една по-малка зала, в която е подредена една пищна софра с какви ли не вкусотии. Чувам една дама да пита дали биха направили просто едни спагети за капризното й дете, което от цялото изобилие не си харесало нищо. Сервитьорът я пита дали са гости на хотела. Тя кима положително.

ресторантът прилича на замък

Тогава се вмъквам и аз с въпроса, че сме външни посетители. Мъжът от персонала бързо ми отговаря: „Можете да ядете каквото пожелаете – на корем! 10 евро ще ви струва на човек!“

Каква сделка! В центъра на Мюнхен за тези пари и салата не мога да докосна…

Толкова вкусна храна не бях имала честта да консумирам отдавна. Пъстървата беше като истинска оратория. 7-годишният заложи на пържола със сръбска лютеница.

Дойде часът и на разплатата. Сервитьорът само погледна чинията на малкия, а тя беше наполовина пълна. Тогава шокиращо за мен кратко каза: „За него 7 евро!“

ресторантът е като арт-зона

Много мисли ме връхлетяха в онзи момент. Не знам дали е до сърбите или е от хората, които работят специално в Дървен град, но те знаят как да правят бизнес… Де да можеха и други като тях!

На заспиване си мисля за дългия ден – откъде тръгнахме, през какво преминахме… в такива случаи съм с усещането, че е изминала цяла седмица, а това са само някакви 50 и няколко часа откакто тръгнахме от Мюнхен. Толкова много емоции за някакви си 8-10 часа – буря, градушка…, пътуване в зоната на нищото… още ме побиваха тръпки… навярно някой падащ си по Дан Браун и мистиките би провидял дългата ръка на Босненските пирамиди… Сценаристката ми душа пак се развилня в кадри… дали така са се чувствали и Моника Белучи и Джони Деп, които се твърди, че също са били тук.

Там някъде съм се предала в ръцете на сънищата…

На сутринта се събуждам толкова свежа сякаш съм спала минимум 12 часа. Усещането ми е да съм на вилата ни в Родопите. Отварям прозореца, а навън всичко е обгърнато в бяло. Въздухът, макар и хладен, се усеща толкова лек и зареждащ.

сутрешната гледка от прозореца

Да напълниш дробове със сръбски въздух… ще каже някой – какво пък толкова, България е много по-красива! Как да си сигурен в този факт обаче ако не обиколиш тук-там?!?

В такива случаи обикновено малкият пътешественик казва:

„Хайде да останем още, мамо!“

Хайде! И аз бих искала… кой е измислил отпуските…

С неохота прибирам набързо нещата и се мятаме във втория ни дом – японската машина… (тези дни се разделихме с нея, но ще я помня дълго – за 2 години и 9 месеца и се зави свят от нас – 72 хиляди километра. Ако можеше да разказва само…)

Връщаме се обратно към Дървен град, за да видим и гарата, за която вечерта не ни останаха сили.

гарата, която е и хотелска част

Посрещнаха ни две безстопанствени, но добродушни и добре охранени четириноги. Малкият веднага прави асоциация с България. И там си имаме едно подобно, което се роди пред блока и до ден-днешен си е наша „собственост“.

Около влака цари суетня – екипите проверяват всичко наред ли е и се стягат да потеглят.

Мокра гора

Аз се сдобивам с най-ароматното еспресо, а ученикът получава сръбски сандвич – питка, намазана обилно със сметана. Не щадят материала тези хора – вътре бяха наблъскали здраво шунка, че и кашкавала…

Позираме пред малкото езерце, качваме се и на един от последните вагони. Снимка тук, фото там и аз се впускам в издирване на сувенири. Пращат ме в началото на гарата. Греда – затворено е! Посочват ми една друга сграда. След като я обикалям виждам само една врата. Почуквам, отваря се. Искам аз най-любезно магнит, обаче от другата страна ми казват да се върна на първия павилион.

Е, вече успях да се ядосам! Изнасям с една октава гласа си. Дамата си знае нейното – ходи, па се завърни!

Октавите стават две, че и със заявка за трета.

Отсреща обаче беизразен поглед и все същото…

Решавам да се откажа! Обръщам се да тръгна и чувам, че вратата зад мен се затваря.

С периферията забелязвам надписа – полиция.

На ум се извинявам на дамата-полицай и й благодаря, че е била толкова любезна да ме изтрае, вместо да извади белезниците…

Обратно към колата ни пресрещат пак четироногите. Сещам се за две овнешки чибапчици. Какъв банкет им спретнахме само… сигурно още ни помнят!

Помахваме с ръка за довиждане и се впускаме в изучаването на новите пътища из западна Сърбия.

От Дървен град и Мокра гора до София са 463 км. Ако решите да се впуснете в тази авантюра се заредете с всичкото ви налично търпение. Пътува се над 8 часа. За сметка на това ако човек не бърза очите му ще се наситят на прекрасни пейзажи. Архитектурата е в същата дървена стилистика още 50-ина километра. Пътят е двупосочен и като цяло спокоен. Дали защото е рано сутрин или защото из този район не се движат много коли, не знам, но все пак е лятото.

недалеч от Мокра гора
дърводелска работнилница край пътя – Западна Сърбия

Вляво се разкриват чудни скални образувания. Не след дълго виждам огледалния им образ в кристално чисти води. Малко по-надолу табелата ми казва, че това е езерото Gruza.

Всъщност това, което отличава Сърбия  от България са множеството църкви, параклиси и храмове, които са почти навсякъде. Първият по-голям областен град е Крушевац – една от старите сръбски столици. Още в началото преди него се издига и крепост. Целият район е резерват и вероятно е интересен за по-детайлно разглеждане.

Там някъде виждам и табела за отбивка към Крагуевац – градът, в който някога са се произвеждали Застави, ако някой си ги спомня, но малко преди да взема книжка това щеше да ми бъде първият автомобил. За жалост се оказа в лошо състояние и ми се размина се уча на сръбска кола.

Не помня къде точно, но както ни предупреди и семейството от София по пътя има много ремонти. Започна се с бавното покачване на времето на пристигане. С всяко достигнато ново населено място трафикът ставаше все по-напорист.

Няма такива пътища, се чувам често да изричам докато стигна до магистралата.

И тук, както и в Босна и Херцеговина пътищата минават през различни градове и села. Като се замисля и в България е така. В сезона за жътва току изскачаше и по някой трактор или каруца, после някой тир… Магистралата ме очакваше чак след Крушевац.

розови таксита дават цвят на сиво-панелния декор из Сърбия

Настъпих здраво газта. По сръбските магистрали няма камери, но пък се носи легендата, че засичат по билета от бариерата и така могат да изчислят скоростта. Е, дори и да могат мен не ме засякоха.

Току се радвах, че до границата ще съм все по този път, но на финалната права магистралата свърши. Отбих според указанията, а навигацията веднага ми преизчисли новия маршрут. Реших обаче да не я слушам и последвах няколко коли с германски регистрации, които реших, че пътуват към България. Да, ама не! И се започна пак едно катерене този път из сръбските планини и паланки. Пътят беше двупосочен и някога вероятен е бил хубав. Ама някога! „Превзех“ един не много висок балкан, после се спуснах… тупур-лупур… дупки честно казано нямаше, само издатини и неравности, които моето возило допреди два дни не знаеше, че съществуват.

Искрено съжалих, че не си карах по царския път. Добре, че все пак не беше дълго трасето, макар че когато си на финала всеки километър ти се струва като умножен по 50.

Най-после стигнах и границата. Беше 4 следобед и с моя късмет уцелих смяната на митничарите. Почакахме едни 30-40 минути, ама на фона на 7 часовия път няма да издребняваме.

Минах границата и всичко си беше по-старому – българския КПП Калотина продължаваше да бъде най-мръсния, мърляв, с дупки. Върви в бонус с кисели митничари, за които „Добър ден“ е непознат израз.

КПП Калотина

Подминавам и си казвам, че няма да се впечатляваме от тези детайли. Спирам на първата бензиностанция, от която винаги си купуваме винетка. Да, ама не! Не продавали вече. Било сложно и бюрократично вече за тях и се отказали. Казват ми да се върна на павилиона преди тях. Изпълнявам аз препоръката.

Там работи някакъв мрачен субект. Поздравявам го, а той избягва любезностите и ме пита директно за номера. Давам му талона. Казва ми, че иска 30 лв. и ми дава нещо като касова бележка. Питам аз – къде трябва да държа този документ – някъде на таблото или, а той с „най-милия“ тон ми съобщава да си го сложа ако искам и в рамка.

И ей, така – след годишно отсъствие ми започва българската ваканция. Тръгвам по познатия път, но и там ме чака изненада. Строяли били магистралата и движението се отклонява през Сливница. Паваж и прахоляк. Прилича на декор на филм. Таралянкат се тирове, а след тях колона от гастарбайтери. Допустима скорост 50. Животът на всеки е мил и никой не превишава повече от 20.

Сръбските пътища може и да са лоши, но българските… българските нямат аналог. Едни нищо и никакви 50 км. е София-Калотина скоро ще им правим 30 години. Преброих – 18 правителства са се сменили. По 4 км. ако бяха правили щяхме… щяхме…

Решавам да проверя как е из провинцията. Отбивам се към Драгоман, а оттам поемам към село Круша. Дупка до дупка, цепнатина, а наоколо изгорял пущинак. Тук-там цветът се допълва от някой и друг претъпкан контейнер, преливащ и дал сбор на стотици мухи… порутени къщи и пак пущинак. Нямам възможност да се уверя в красотата на този район, защото съм концентрирана само и единствено в дупките и пътя.

Достигам селото на моя колега, а той ми разказва още много неща за сметосъбирането по тези места.

Привечер вече сме на околовръстното на София. И там времето е спряло преди 1 година. Полегнали полицаи, дупки, улични кучета.

Добре дошли, скъпи сънародници! Приятен престой!

авторска рубрика: Димитрина Пандурова

още в Култура и Туризъм:

Словакия

Замъкът Девин – символът на славянството

Братислава – една приятна изненада

Братислава – един неделен ден

Румъния

До Тимишоара и напред

Малката Виена или кой е градът на банатските българи и на Тарзан

Чехия

Прага – една разочароваща мечта

За Прага… или хубаво… или нищо

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here