SHARE

„Рана, която се крие, бавно и тежко зараства.“

Иво Андрич, носител на Нобелова награда за литература, роден в Босна и Херцеговина в края на 19 век и починал преди 45 години в Белград

Звучи някак пророчески и крие толкова много символика този кратък цитат, наследство от Иво Андрич, написан тогава, когато Югославия е една голяма и цяла република.

Босна и Херцеговина – беше странен импулс, когато просто ей така – започнах да чета за тази страна. Бях се докоснала до красотите на португалското крайбрежие и Атлантика, до ориенталско-европейския привкус на Андалусия, до срещата с представители, предшестващи човешкия вид в Гибралтар, до прелестите на испанските острови, до аристократизма на Мадрид, до зеления безкрай на Австрия с нейните магични езера, до безкрайните пищни замъци на Германия, до задъхания Лондон, но и до неговите съвършено различни селца, до дивите и необуздани ветрове, прегърнали Шотландия, но и до каналите на Холандия… и някак след всичката тази подредена до последния детайл уреденост на стара Европа, имах нужда от нещо диво, не до там опитомено, нещо с дъх от миналото, непотъпкано от новото…

Нещо, което смятнах, че е Босна и Херцеговина.

И на секундата реших, че искам да я посетя! Много!

Започнах да се ровя и да търся информация. На български не се намира кой знае какво (макар точно нашата страна през 1992 г. първа да признава свободна и независима държава Босна и Херцеговина).

Не исках да бъде Сараево, защото смятам, че столиците не са най-доброто отражение на една страна. По ред причини.

Най на сърце ми беше Мостар – този град е облечен в невероятна магия, а наред с това около него има не по-малко прелестни места. Като например Благаж. Всъщност всичко, което ми хареса все беше далеч от моя маршрут. Някой ден се надявам да имам възможност да обикаля района. За жалост обаче времето, което имах не пасваше на маршрута ни за старинния Мостар и околностите му.

Продължих да търся. Проследих по картата всеки по-голям град в близост по трасето, което ми даде гугъл мапс. След това разглеждах снимките и търсех допълнителна информация. Така първото място, което реших, че ще посетим бе Баня лука – бивша столица по времето на турското владичество. Баня лука е и входът към Босна и Херцеговина, разположен веднага след хърватската граница. Също така е вторият по големина град, който в миналото е бил в пределите на Австро-Унгарската империя. Освен това датира от дълбока древност. Нещо обаче не ми даваше мира. Продължих да чета и да търся, и така максимата: „Който търси, намира!“ проработи!

Открих снимки, макар и не до там добри, в една група на един град със странно име – Яйце. Казват, че наименованието е дошло от формата на скалите, върху които е построена крепостта. Веднага започнах трескаво проучване и бях пленена от раз.

водопадът на река Плива, град Яйце

Вече знаех, че това ще е мястото, което искам да посетя. Набързо избрах  и нощувка в частна къща. Изненадах се от цената – едва 22 евро. Ето и мястото:

https://www.booking.com/hotel/ba/plivsko-jezero-jajce.bg.html?label=gen173nr-1DCAEoggI46AdIM1gEaDuIAQGYAQO4ARfIAQzYAQPoAQGIAgGoAgO4Aq_p9OsFwAIB;sid=0b14c71ec3aa9428633597a269387f85

А от този линк може да ползвате и отстъпка:

https://secure.booking.com/myreferrals.bg.html?label=gen173nr-1DCAEoggI46AdIM1gEaDuIAQGYAQO4ARfIAQzYAQPoAQGIAgGoAgO4Aq_p9OsFwAIB;sid=0b14c71ec3aa9428633597a269387f85;rafftl=1;source=34

И продължих да събирам парче по парче информация за Яйце. Нямах търпение да потеглим.

Денят преди да тръгнем мъжът ми беше разбрал за това, че толкова години след войната страната все още е като минно поле. Последва дълга дискусия защо точно оттам съм избрала да пътувам при това с детето. Дори се опита да ме разубеди. Не успя, но успя да наплаши малкия.

Истината е, че аз самата същото изпитвах известен страх, защото също бях прочела за мините, които са още от времето на военните действия през 90-те години и са навсякъде. Опитах се да събера успокоителна информация, не ми се получи.

Бях се поддала изцяло на пътешественическия ми адреналин. Е, признавам си – с леко свито сърце.

Планът ми бе да тръгнем от Мюнхен като последната ни точка бе – София, България. Да преминем през Босна и Херцеговина – нощувка в Яйце, след това Босненските пирамиди, мостът на Дрина. Той е последна „спирка“ в Босна и Херцеговина. Оттам директно се излиза на Дървен град на Емир Кустурица, пресичане на Сърбия и ако всичко бе наред за по-малко от 40 часа планирах да сме в София.

Ето го и маршрутът:

маршрутът Мюнхен-Босна и Херцеговина-Сърбия-София

Сега като го гледам си мисля, че наистина съм била много наивна да вярвам, че бих могла да го направя само с една нощувка. Просто е невъзможно, освен ако не са двама с шофьорски умения, които да се сменят. Все пак това са почти 1600 км., при това по балкански пътища.

Тръгнахме от Мюнхен рано сутринта в последната седмица на август. Имахме късмет, че до Залцбург беше повече от спокойно, особено за понеделник. Да пътуваш по немските магистрали е истинско удоволствие, когато няма трафик. За час и 10 минути бяхме на границата, макар да шофирах изключително спокойно и без да натискам педала на газта. Това беше и първата ни пауза – най-вече заради винетката. Оттам продължих по познатия ми маршрут – към Караванкентунел, Словения, Хърватска. За кой ли път го минавах и пак му се наслаждавах.

Малко преди 16 прекосихме и четвъртата граница – 740 км. за около 8 часа и половина, с няколко спирания.

Отдалеч се виждаше минарето на Баня лука. Митничарите бяха любезни и усмихнати. Проверката приключи за секунди, особено когато им казах, че съм журналист, който ще пише за тяхната страна. Попитах ги за Яйце, а те енергично ми дадоха знак да продължа напред.

мостът в Баня лука – градът, който е до границата с Хърватска

Навлизаме в града заедно със започващата информационна емисия по националното радио. А първата новина, която съобщават е точно за мините. Изострям максимално слуха си и се концентрирам в речта. Не е трудно да се разбере като цяло езика. Научавам че, че 2019 е бил последният срок, в който по план е трябвало да бъда премахнати всички мини в страната. За съжаление обаче държавата не разполага с финансовото обезпечаване и не е успяла да спази срока, ето защо отлага това с нови 6 години, като е планувано взривовете да бъдат отстранени до 2025 година.

Чувам се как въздишам…

Мисля си какъв абсурд е всичко понякога. Ако през 6-7 век тук се заселват и живеят славяни, през 12 век вече е оформено Босненското княжество, то три века по-късно страната вече е под османския ботуш. Бошняците, които съставляват в най-голям процент днешното население, са всъщност ислямизирана южнославянска общност. Османското господство и тук, по бившите югославски земи, продължава толкова, колкото и в България – пет века.

Не е ли жестоко – войни заради религия – в миналото една нация е принудена да си смени веруюто, а по-късно хора, които довчера са били съседи, приятели, близки започват да се избиват пак заради едната вяра…

Брутално…, безмислено…, нечовешко…

повечето къщи в Босна и Херцеговина, които са край пътя са спретнати, а архитектурата, както и цветовете, понякога доста ярки, напомнят на България

Оставам на местна честота. Музиката е лирична – „Волим те…, сакам те, любим те…“ приятни мелодии, които някак си те карат да се усмихваш, но и мъничко те натъжават заради акомпанимента.

От Баня лука до Яйце километрите са малко – едва 80, но за сметка на това се пътува бавно. Пътят се вие покрай река Върбас, чийто води на моменти са толкова зелено-тюркоазени сякаш си на Адриатика. Шофира се бавно, защото има доста завои, а и пътят преминава през различни градчета и селца, в които скоростта пада и до под 50.

Пътят е двупосочен. Не изглежда да е нова настилката, но по него няма никакви дупки, няма дори и кръпки. И пак се замислям – как е възможно – в тази страна преди почти 25 години са преминавали танкове…, а пътищата са толкова добри… По-късно когато „стъпих“ на родна почва си помислих – с всичките приказки и рязане на ленти няма по-лоши от българските пътища. Особено по входното трасе на Калотина. Кошмар на кошмарите! А ако човек кривне към Драгоман и селата всеки чужденец ще се замисли дали не сме във война – не дупки, а цели кратери…

пътят след Драгоман

Изкушаващи гледки, непрекъснато ме провокират да спра. Не се осмелявам! „Позволих“ си само  на една „официална“ отбивка като не разреших на сина ми да слезе. Направих няколко кадъра и продължихме.

част от пътищата в Босна и Херцеговина напомнят на тези в Сърбия преди да се изгради магистралата

Някъде около 18 пристигнахме и на мястото за нощуване. Оказва се голяма частна къща на 2 етажа. На самия път. Отвън изглеждаше като току-що завършена, но все пак имаше малка табела с името. Изглеждаше някак пусто и малко съмнително, но решавам, че няма да се поддавам на втория глас. Почуквам на една врата, а оттам ми се обажда кучешки лай. Показва се и една дама. Поздравяваме се, подавам и бележката за настаняване, а тя ни посочва пътя към втория етаж на къщата. Последваме я. Отвежда ни до нашата стая, а в съседната току-що са се настанили двойка мотористи – мъж и жена. Оставяме куфарите и нетърпеливо слизаме по стълбите.

Тя вече е една обиколка пред нас и ни чака отвън като много смутено, но някак съзаклятнически ме пита дали имам нещо за пиене. И досега не мога да асимилирам въпроса – дали нямат алкохол по магазините или пък на жените е трудно да си купуват… За мен си остава пълна загадка тази тема…

От навигацията виждам, че Яйце е на надморска височина колкото София – 470 метра. Археологическите проучвания обаче разкриват, че по тези земи са живели хора още преди 6000 г. като най-много находки обаче има от периода на Римската империя.

Яйце – поглед от крепостта, на заден план се вижда едно от няколкото градски гробища

Къщата е на около 2 км. от градчето Яйце. То е буквално окъпано от преминалия току-що дъжд – свежо, чисто, мирише на лято, но и на окосена трева. Нямам конкретна цел освен водопадите. Нямам адреси. Карам по интуиция. От главния път завивам още на първия светофар, привлечена от крепостта, която се издига от моята страна. Оттам свивам вдясно, виждайки табелата за центъра.

крепостта, която се издига над гр. Яйце

Минавам покрай една скала, а под нея са подредени ресторантчета и малки капанчета за сладолед и вестници. Отдясно се вижда и мост. Има паркирали коли. Шмугвам се между две – решавам, че така е по-сигурно. И тръгваме по моста. От него се открива гледка към Стария град, а самата река е на стъпала, които образуват мини водопади.

Присядаме на пейка на моста на любовта, на който са заключени десетки сърца, за да се полюбуваме на това невероятно спокойствие, сякаш си в унес. С поглед се впускаме в един своеобразен лабиринт, търсейки къде точно е пътят, който да ни отведед до водопада на река Плива.

Тръгваме към него, но не си позволяваме волности да пресичаме на пряко – движим се само по „официалните“ плочи, трасирали пътеки. Излизаме в горната част на водопада, който е равен като тепсия, преди да се спусне стремглаво надолу – на 22 метра височина.

водопадът в Яйце

Странно е някак – за първи път попадам на водопад, който се намира в центъра на населено място. Водите са блестящо-бели с нюанси на тюркоаз.

В подножието се вижда и много добра наблюдателна площадка – всъщност там долу е и мястото, на което се срещат и сливат двете реки – Върбас и Плива. Решавам, че по-късно ще отидем до тях. Иска ми се да се разгледаме първо стария град.

Връщаме се обратно и пресичаме старата каменна порта. Натъкваме се на сладоледена витрина – няма начин да я пропуснем. Договарям се с моя малък спътник, че сладоледът сега отменя вечерята за по-късен час, за да можем да се разходим докато е светло.

И така поемаме по калдъръма нагоре, който ми напомня мъничко за роден Пловдив, но и мъничко за Трявна. Изкачваме се до църквата, а оттам се подава минарето – два символа на разделението на тази страна в миналото. Тук, на това ниво се намират катакомбите и светилището на бог Митра. До него има и автентична босненска къща с кротък пазител отвън.

Яйце е известен като кралският град, защото в средновековието на тази територия е била столицата на Босненското кралство, а през 1461 г. в църквата в града е коронясан последният босненски крал.

Както се казва с много пот на челото открих, че в Яйце трябва да се види: 
крепостта
катакомбите
църквите: Св. Дева Мария, построена през 12-ти век и място, в което са коронясвани средновековните царе
Митрайски храм, древна сграда от 4-ти век, която сега е защитена от ЮНЕСКО;
Светилището на бог Митра,
къщата на Омер бей,
Водните мелници,
Францисканският манастир и разбира се символа на града – водопадът на река Плива.

Катакомбите са поръчани от краля през 14-ти век, който искал място за почивка за себе си и семейството си. Те са малки, но са разположени на две нива. Гордеят се с това, че са запазени много от оригиналните каменни. Катакомбите имат обаче загадъчна атмосфера, а дори малко зловеща визия, така че не са за всеки. Ние лично ги пропускаме почти винаги.

църквата „Света Богородица“ или още „Дева Мария“

Започва да вали ситен летен дъжд. Неподготвена съм, но решавам, че той няма да развали разходката ни. Понамокрихме се, но летният дъжд само поухлади емоциите и страстите от дългото пътуване и така очакваната среща.

От старата църква се открива гледка към хълма отсреща. От дъжда се бяха образували изпарения, сякаш беше подготвен специално спектакъл, което само допълнително засилваше усещането за мистичност, за една особена виталност – удоволствие за очите, насладата за душата.

Пак там – на хълма се белеят плочите, които бързо свалят усмивката ми…

Полезна информация:

Повечето интересни места както в Босна и Херцеговина, така и в Сърбия са с координати. Понякога има и адреси, но моята навигация, която е сравнително ново – на четири години, така и не успя да ги намери. Като например мостът във Вишеград.

Наред с това е добре да се изключват и телефоните, когато се преминава през страната, тъй като минутата е както преди в Сърбия (7 лв. към 2019 г.)

Град Яйце е също древен – има доказателства за съществуването му още от каменната ера.

В исторически план в него е коронован последният босненски крал – Стефан Котроманич.

Именно в Яйце през 1943 е основана макар и напълно изкуствено СФРЮ (социалистическа федеративна република) известна години наред просто като „Титова Югославия“.

Някога Яйце са го наричали континенталният Дубровник, босненската Венеция, музей под открито небе. Честно казано аз намирам тези сравнения за обидни. Венеция си е Венеция и това, че Гийтхоран, Колмар или Брюж имат канали, си остава единствената допирна точка, няма място за сравнение между тях. Същото бих казала и за Яйце. Не намирам никакви прилики нито с Дубровник, нито с Венеция. Нито дори с Черна гора. Освен донякъде планинските и скални масиви.

Изкачването към крепостта на Яйце преминава през няколко старинни порти. Продължаваме нагоре, въпреки дъжда. Любопитните като нас сме малцина. 2-3 двойки и няколко ученици от горните класове. По хълма на стария град се издигат малки къщички, а на едно място – над църквата, се натъкваме и на зеленчукова градина. Някак странно е. Асоциирам отново с Пловдив или пък със Созопол – там старите градове са някак далеч по-цивилизовани, а в босненското Яйце има някаква своеобразна примитивност, но същевременно тя се вписва чудесно в цялостния пейзаж. Неслучайно Босна и Херцеовина е решила да развива етно и селски туризъм. Без да се изхвърля в излишна пищност.

Пътят се разклонява на две места. Табели разбира се не видяхме. На едно място се разминахме и с един четироног бездомник… гледка, напомняща на родна София. Явно бездомните кучета не са само български „специалитет“.

Стигаме и последната порта, а оттам слънцето ни разкрива, че сме на запад. Подготвя се да си тръгне, обещавайки ни приказен залез. Набързо влизаме, без дори да разберем, че за мястото има вход. Някой тихичко и неубедително ни подвиква. Връщаме се да си платим скромния вход на касата. Децата са безплатно, а за възрастни беше нещо от порядъка на 2 евро.

предверието към крепостта

Крепостта Яйце датира от 14-ти век, но през годините са правени различни промени и допълнения. Макар както казах да не обичам сравненията, но тази крепост ми напомни на Шотландия – на хълма, простовата – изработена само от камък и много, много зеленина. Потъваш в различните тоналности на зеленото вътре и отвън, заобиколен от масивните планински склонове. Очаквано – крепостта разкрива гледка към цялото градче, наброяващо 30 хиляди души. Виждат се няколкото минарета, но и камбанариите на църквата. Отново се набиват се на очи и гробищата.

кръговото в началото на град Яйце, поглед от крепостта

Не ми се излиза от тази магия… истински откраднати мигове…

Напускаме крепостта и решаваме със 7-годишния, или по-скоро еднолично неговият водач – в случая аз, да се спуснем от другата страна, за да видим какви други потайности крие стария град. Имаше защо. Слънчогледи и гроздови салкъми, автентични къщи със спретнати дворчета, а пътят е оформен с така добре познатите ни от Родопите тикли. И от всяко ниво на нашето спускане се откриват прелестни пейзажи, огрявани от вече залязващото слънце. Има някаква мистичност около Яйце, която надали ще разбера на какво се дължи.

За жалост от това ниво вече гробищата в градчето не се виждат, белезите от войната обаче са навсякъде.

дупки от снаряди могат да се видят все още на много сгради

Няколко минути по-късно излизаме от другата страна на Стария град – отново пресичаме още една старинна порта, за да се озовем в една уличка с дюкяни, напомняща ми на Истанбул. Малка и някак много интимна. Има една кафеджийница, в която на вечерна раздумка са се събрали местните. В този час започва и вечерната молитва.

централната джамия в Яйце

Тръгваме обратно в посоката, от която дойдохме. Срещу нас се изправя цяла глутница от кучета. Синът ми изпада в отчаяна паника. Животинките изглеждат добродушни, но никога не се знае. Все пак проявяват интерес точно към детето, а той вече неистово реве. Успявам някак да ги прогоня.

От едната страна на улицата виждам тунел, който се спуска надолу. Обичам да се отклонявам по подобни тайни пътечки. Поемаме по него и се озовавем на още едно неподправено и автентично място, разкриващо още от многоликия образ на Яйце.

Спускаме се още надолу, но тъмнината започва да взема превес. А стомасите тихо нашепват – време е за вечеря!

„Манджа“ – една симпатична пекарна на централната улица в Яйце

Излизаме отново на централната улица в стария град, зад каменните порти и се връщаме там, където оставихме колата. Бях набелязала едно от местата за вечеря.

Вътре е празно, но изглежда някак уютно и приятно. Персоналът е едно младо момче, което е и келнер, и барман. Излишно е вероятно да казвам, че кухнята е като сръбската, като хърватската, като черногорската – вешалици, ущипци, плескавица… Поръчвам нещо като кебапчета, като питам дали могат да са от пилешко или пуешко месо. Момчетото явно не ме разбира на български и ми отговаря на английски. Донесе ни порциите, но нямаше и помен от пилешко месо – всичко миришеше на овнешко. Поръчвам един айвар и си намазвам на хлебчето, напомнящо на родопска катма.

Приключваме бързо вечерята, а с нея умората ни е завлядала напълно. Виждам обаче, че е все още рано. Не се отказвам и решавам макар и по тъмно да открием площадката на водопада.

Синът ми никак не беше ентусиазиран от решението, но както се казва няма право на глас. Пресичаме отново моста, а срещу нас се появява нова глутница кучета. Отново са кротки, но това не е достатъчно за малкия. Успявам отново да ги прогоня. Малко след моста виждам и светлини. Натъкваме се на водопада отгоре, а той е прелестно осветен нощно време.

водопадът в Яйце вечер
Пливският водопад

Сменя цветовете си на около 20-30 секунди – червено, пурпурно, зелено, синьо, лилаво… Тръгнахме по стълбите, които предполагах, че ще ни отведат до подножието, но в този момент вече синът ми реши, че няма да стане на моята.

Е, предадох се и аз!

Беше наистина време да се приберем!

Току стигнахме до къщата и се сетих, че жената, при която бяхме отседнали ми показа, че пътят срещу имота води до двете езера. Обичам да реагирам бързо. Дори не споделих с малкия – директно завих. Да, но не беше точно така както тя ни обясни. Пътят беше тесен и имаше няколко разклонения. Беше и изключително тъмно – нямаше никакво улично осветление. Въпреки всичко не се отказах лесно. Опитах по единия ръкав. Навлязох навътре, но не ми изглеждаше надеждно. Тогава малкият започна отново да хленчи, че иска да се прибираме.

Като една добра и изпълнителна майка го послушах.

Домакинята ни чакаше отвън, за да ми съобщи с най-голямото неудобство, че ми е дала грешна стая. Каза ми, че съм платила да имам самостоятелна баня (така си беше), а ни е настанила в такава без. Извини ми се много притеснено. Новото място наистина беше страхотно – изключително чисто, помислих си, че навярно по този показател и вкъщи не е на такова ниво. Имаше плазмен телевизор, удобно легло и спално бельо, от което се носеше невероятен аромат. Жената ми показа и кухнята, като беше оставила и „Кафа“ за сутринта, както тя отбеляза.

7-годишният заспа почти от раз.

Аз продължих да ровя в английските сайтове за района. Така открих нещо, което преди това така и не ми беше попаднало – Watermills или Mlinčići на босненски.

Доволна от откритието вече можех да се отдам на заслужена почивка.

Вече знаех, че следващият ни ден ще започне точно с това място!

Следва продължение!

авторска рубрика:

Още можете да прочетете:

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here