SHARE

Има една стара приказка – „Имам едно хубаво копче, на което трябва да намеря един балтон“. И аз така – имам целогодишна винетка и трябва да си я използвам до дупка.

Има и други поговорки, които кратко и ясно могат да дадат пълна персонифицирана характеристика на такива като мен: „Луд умора нЕма“, „Г.з път да види!“ и т.н.

Съгласна съм с всички – не оспорвам. Обаче този Цюрих го „влача“ от има-няма 3 години. Тогава стигнахме до Люцерн, минахме през най-големия водопад в Европа – Шафхаузен, посетихме и Винтентур. Но до банковия град не стигнахме.

Между другото – знаете ли кои са най-евтините пътища в Европа? На първо място са тези в Германия и Холандия – няма такси, няма винетки. А кои са най-скъпите? Ще кажете в Швейцария. Ами не, не са там. Като се замисля това е най-евтината винетка – даже по-изгодна от българската. Тарифата за цяла година е 38 евро, срещу 97 за българската. Най-разтоварващо на джоба по мое мнение излизат италианските пътища. След това австрийските – там хем ти искат стикер, хем си плащаш като поп и за тунелите. А както знаем цяла Австрия е един безкраен и несвършващ тунел. А италианците ги признах – за няма и 2 км. ти искат 6 евро. Златни са техните пътища.

След това леко прозаично отклонение да не забравяме накъде сме тръгнали, все пак.

Цюрих.

Забелязали ли сте как човек се обгражда с хора от неговата порода. Краставите магарета се надушват. И аз така. Имам си една Зехра, която избра да живее в дън горите тилилейски. Е, не е точно така – ако трябва да съм напълно честна избра най-приказната част от Бавария – района на така популярния замък Нойшванщайн. Навестихме я една неделя и тя ни заведе да хапнем вкусни кюфтета и кебапчета. И пържени картофи, ама домашни, с много сирене. И шопска салата. Всичко това в една превъзходна баварска кръчма при благоевградчанина, инак от македонско – Горан. (И за него ще ви разкажа някой ден.) Та точно там стана заверата.

В разгара на лятото и разни ми ти „ККК“ (корона-ковид-карантина), август, 35 градуса по Целзий – типично за тази част на Европа от 5 години насам, за по-рано не мога да гарантирам, дойде време да разберем колко е „твърде богат“ – това всъщност би трябвало да означава името Цюрих (zu-reich).

Среща на летището в Алгой. Малко трудно се намерихме, но след една обиколка  няколко фотоса и това се случи.

латино стилистика – нетипична за Германия

Зехра зарязва там нейната мини-мини-кола. И потегляме с моята. Музика и планове. Планове и видеоонагледяване на пейзажите – да си ги имаме за спомен, когато ни домъчнее за тези места. Гледки да искаш тук -ту отляво, ту отдясно, ту за улеснение на шофьора по права линия. Как пък веднъж разговора не се обърка за гримове, прически, пластики.

Границите минаха неусетно. Даже извън коронните мерки са ме спирали повече. Последният път като прекосих италиано-швейцарската граница ме проверяваха и за наркотици. Нищо, че на задната седалка возех сина ми. За тази история друг път – достойна е да види бял свят.

Има-няма 3.40-50 минути и сме в Цюрих. Погрижила съм се старателно за няколко паркинга. Намираме първия, но той явно в неделя си почива като повечето места в града. Спусната решетка. Зехра обаче е от онази порода, която твърдо вярва в правилото: „С питане и до Цариград се стига!“ веднага забеляза на терасата над паркинга две девойки, седнали на обедно питие. Пита тя – как да влезем вътре, а те с усмивка отговарят, че като се доближим още малко вратата автоматично ще се отвори. Споглеждаме се ние и прихваме в смях. Тцтцтцтц, тия швейцарци.

Паркирам се аз и търсим врата, от която да излезем. Има само една. Обаче мен нещо ме загложди. Ние добре ще излезем, ама после как ще се върнем. И казвам на Зехра. Аз ще остана тук, ти пробвай отвън.

Нанайсе. Знаех си, че съм права. Не става, казва тя и пак тича навън при дамите с питиетата. И пак същата тирада. А то какво се оказа – ами както сме влезли веднъж, така ще е и втория път. Ама ние Тома неверни – веднага пробвахме дали теорията е вярна.

Да знаете – ако ходите към швейцарско там и обществените паркинги са заключени. Ама това е само илюзорна работа.

Оттам нататък просто по усет се отправихме към централната част. Тя се оказа съвсем наблизо.

Първо впечатление – лятото е наложило тотална власт над града, обявявайки се за пълен господар. Жегата е сравнима с роден Пловдив.

Градът през август ври и кипи!

Време беше за кафе. Вече бяхме навлезли в дебрите цюрихски старинни улички, по които току се катерихме, току се спускахме. Избираме си най-пъстрата кафеджийница. „По-скъпо, най-скъпо, Цюрих“. Късо кафе 4.80 франка. Дълго – гонеше 6-те. При това не сядаме да го пием, не ни го и сервират – посто потегляме с него!

Така е, в света на богатите сме! Развържете кесията и не се стискайте!

Аз прехласнато снимам ли снимам. Зехра следва телефона за безплатен интернет.

Цюрих ме пренесе поне на няколко места със своята много различна архитектура. Първоначално се натъкнах на така любимия ми „фахверк“ – типичен за горна Бавария, но и за Елзас, Франция. Друга част обаче ме хвърли с всичка сила в съвсем друга и нетипична посока – Малта – с малките дървени балкончета. Скучните иначе фасади са преобразени в пъстри цветове, които биха подобрили настроението дори и на най-киселия човек.

В търсене на перфектния кадър камерата ме отнася направо на Цюрихското езеро. Още не сме се огледали и от едната страна се задава корабче. А ние се оказваме точно на спирката му.

Питаме ние можем ли да се качим и каква е цената. 4 франка – час и половина разходка. Ама какви кафета – човек цял ден на корабчето по-добре да си изкара.

Още преди да се качим уточнихме дали може с карта, макар че този въпрос точно в Цюрих навярно е напълно излишен. Както винаги аз съм напълно небрежна и вярвам в силата на онази плоска пластмастка в портфейла, а и в епохата на трите „К“ сме – навсякъде апелират да не се използват банкноти. Пък и какво е това франк, ама моля ви се, ползвайте евро.

Първи опит за плащане с карта – отхвърлен. Пробвам с втора. Пак не става. Зехра се намесва също с два опита. Ей, тези швейцарци – ама много им специална системата. И нали сме си честни предложихме пари в брой. Евро, евро, а капо?!? Естествено, че ни ги приеха и то с голямо удоволствие.

Корабчето ни показва едно съвсем неочаквано лице за мен на този град, който се предполага, че би трябвало да е стерилен и скучен. Поне светът на големите пари предполага това. Вместо това обаче тук навсякъде тече парти. Няма свободен кей – всички събират тен, кой във водата яхнал водно колело, кой на лодка, кой на сал, кой каквото има. Съмнявам се, че някой в този следобед си е бил вкъщи. Даже и кучетата.

добронамерени и приветливи хора навсякъде из Цюрих

Цюрихското езеро е фантастично. Разходката с корабче е задължително преживяване, макар и с маски. Иначе в Швейцария на тях никой не държи.

Смятам се за експерт с ранг първа степен по езерата. В Бавария общо взето няма езеро, на което да не съм била. Италианските също са ми познати. Австрийските са в процес на запознаване, но Цюрихското е различно. Водите са му бледо-зелени – толкова нежни, че те обгръщат като воал.

Шеги, закачки и най-важното – набелязах си местата, които исках този път да обходя и пеша.

Обиколихме езерото. Виждам едно интересно здание и решаваме да слезем. Оказа се Централната гара. А под едно огромно, старинно дърво се кипри и градският нужник. Ама и той е с пари. И пак с франкове, разбира се. Един японец ни гледа как се суетим и се шмугва преди нас. На излизане Зехра най-безцеремонно се провикна – бихте ли задържали вратата, моля и бързо ми даде знак да влизам под слисания му поглед. А през това време зад вратата аз умувам – ами ако вратата сега не се отвори!? Чисто хипотетично само?!? Не е хубаво човек да има развинтена фантазия, че само във филми влиза.

След посещение на свещеното място продължаваме напред по „Банхофщрасе“. Тя  продължава да бъде най-скъпата улица в Европа. Някога – през далечния вече ХІХ век, е била дори най-скъпата в света. Изненада няма – все пак Цюрих няколко пъти за последните 10 години оглавява класацията „Най-скъп град на планетата Земя“.

Банхофщрасе (улицата на гарата в превод), която е около километър и половина дълга, е пълно опровержение на представите за тези райони по света. Висока класа, преплетени с лукс, традиции и елегантност. Ако човек е решил да се поглези, тук е мястото. Cartier, Chanel, Dior, Giorgio Armani, Gucci, Louis Vuitton, Prada, Tiffany. Спасението за хората без задръжки се нарича „неделя“ – почивен ден.

Пресичаме моста, а гледките мен лично ме пренасят някъде във Венеция – гондоли са акостирали на малък, частен кей пред една къща. А тя досущ като венецианските.

късче Венеция в сърцето на Цюрих

В живописния стар град се редуват средновековни сгради, църкви, кълдъръмени улички, мостове.

Аз не знам Цюрих дали е градът на банките, обаче на чешмите със сигурност. Толкова много фонтанчета с питейна вода никъде не съм виждала – ледено студена, напълно безплатна – не можеш да й се наситиш.

На площада, който открива най-прекрасната панорама към езерото и църквата Гросмюнстер, една дама ме вижда, че снимам и ме моли да повторя, но с нейната камера. Заприказваме се, а аз ентусиазирано се прехласвам колко много ми харесва градът и хората, които са много топли и сърдечни, а не като германците. О-о-о, дамата, с която до този момент си общуваме на английски, се оказва от Германия, че даже мюнхенчанка. Господи, кога ще възприема немските обноски и ще се науча да не бъда толкова емоционално откровена с непознати. Хубаво е човек да спазва официален протокол. Ама друг път!

Горещо лято в Цюрих
градски плаж в Цюрих

Там някъде измежду тесните улички изскача и едно площадче. На него паркира червено кабрио, което ме притегля като магнит. Допитваме се все пак до собственик, паркирал пред входа на самия хотел, дали може да му откраднем в кадър колата.

А това място се оказва същото, което бях маркирала през обектива на фотоапарата – хотел Щъркелите. Една част от площада е отредена на чудни масички, предлагащи най-глезещата сянка с пищна гледка към морето. Без излишно суетене си избираме едно местенце. И идва ред на новите технологии, наложени от трите „К“. Сервитьорът ни посочва APP, през който можем да разгледадме менюто. Ние обаче сме по-изтърканите традиции и си искаме меню. Получихме го, харесахме набързо порция антипасти, а Зехра реши да опита и сладоледа.

И нали сме си приказливи вече провеждаме интервю на обслужващия ни младеж. Милан се казва. Не, не е българин, но пак от нашите ширини. Както той сам уточни – и от Косово, и от Сърбия. Имат къщи и на двете места. Бил е съвсем невръстен, когато започва войната и техните се насочват към Швейцария. Разказва ни набързо за стандарта на живот, за доходите, за живота в Цюрих. По всичко личи, че той е спокоен и щастлив.

Препоръчвам с две ръце мястото – антипастите бяха превъзходни. Обслужването също. И пак ще се повтаря, но гледката – гледката ще ви остави траен после-спомен.

Цюрихското езеро и двойните кули на Гросмюнстер

Там, някъде се сещам, че съм взела немски тублерон, който исках да ми позира в естествена среда. Нагласените работи не се получават.

Да си призная тръгнах със смесени чувства към града на парите. И бях сигурна, че Цюрих е един скучен, сив, административен град. Бях опровергана напълно. Ето още една доза със солидни доказателства.

Това беше поредната ми градска разходка, в която захвърлих картата с местата must visit. Градът е толкова жив и цветен през лятото, че не можех да си представя да се напъхам в някой музей или национална галерия.

Все пак си имам винетка още няколко месеца и винаги мога да направя още едно цюрихско издание. А може и две. Най-добре три за щастие!

През есента, когато бих могла да надникна в потайностите на църквата „Свети Петър“, която се слави с най-големия циферблат на църковен часовник в Европа. Освен това Fraumünster, известна с най-стария орган в кантона и витражите си, създадени от Джакомети и 80 годишния Шагал.

За следващия път ни остана:

  • китайската градина, която е подарена от Кунмин – град побратим на Цюрих
  • Хълмът Линдерхоф – да, със същото име в Бавария има замък, построен от Лудвиг II Баварски
  • Пак тогава се надявам и да топнем пръстче в този така популярен швейцарски шоколад. Има музей на Линдт, посветен на кафявото изкушение, по което примират милиони. Ето и къде се намира Flughafenstrasse, 8058 Zürich, Швейцария
  • Кунстхаус – най-голямата галерия в града с творби на Клод Моне, Едвард Мунк, Пабло Пикасо и Алберто Джакомети
  • Музеят Ритберг – ориенталски артефакти и етнографски произведения
  • Музеят Белерив – приложни изкуства и занаяти
  • Фоайето на централна гара – „Философското яйце“ на Марио Мерц както и скулптурата Нана Ангел, подарък от застрахователните компании по случай 150-годишнината на Швейцарските железници. Скулптурата тежи 1,2 тона, а на дължина достига повече от 11 метра. Пренесена е на три кораба от Америка през Ротердам в Базел и оттам в Цюрих
  • Църквата Фрау Мюнстер – в интериора могат да се видят цветните витражи на Марк Шагал
  • Гросмюнстер  – забранена е за туристи когато има служба. Тя е най- голямата в града и е използвана като катедрален храм. За кулите, които се извисяват отвън Вагнер (живял в града) иронично ги сравнява с прибори за пипер и сол.

В случай, че човек остане да пренощува в града може да се наслади и на някой спектакъл в операта.

Малко статистика:

Швейцария е най-скъпата държава за живеене в Европа, а според „MoveHub“ на второ място в света. 

Британската финансова институция HSBC отрежда на страната „Най-доброто място в света за живот и работа за 2019 г.”

Бюджет:

Нощувка средно около 80-100 франка

Автопаркинг – между 2 и 3 франка на час

Кулинария – скромен обяд от антипасти и нещо за пиене – около 60 франка

Пътуване от България

  • Първи вариант – директен полет до Цюрих
  • Втори вариант – с нискотарифна компания, за авантюристите може да се кацне в Базел, да се съчетае с разходка в така популярната област Елзас във Франция и да се стигне и до банковото сърце.
  • Трети вариант – трябва да се инвестира поне седмица. Кацане в Алгой, Меминген. Баварски замъци, Бодензее и Цюрих

На връщане се наслаждаваме за пореден път на най-прекрасната гледка, която магистралата ни разкрива към езерото на трите държави – Бодензее.

Благополучно акостираме в Меминген, откъдето Зехра потегля, а аз оставам насаме с емоциите ми и в компанията на уникален концерт на Тина Търнър.

авторска рубрика: Димитрина Пандурова

Може да проследите още:

Швейцария

Зимен уикенд в Шафхаузен и Люцерн

Лихтенщайн

Миниатюрната монархия Лихтенщайн

Белгия

От студ умри, в диамантената столица иди

Холандия

В сезона на сакурата разходка с лодка из Гитхорн

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here