Под знака на коронавирус, насинено око и проверка за наркотици
*Специални благодарности на Svetlana Ivanova, която най-приятелски, макар и да не се познаваме лично, ми подаде ръка с безкрайно интересна и полезна информация за това пътуване
Лаго Маджоре, първа част
„Светът е голям и коронавирус дебне отвсякъде…“
Накратко така може да се обобщи последното ни пътуване, приключило само преди дни. Някои мои читатели знаят, че с нашите пътешествия по традиция скука няма.
Е, този път всичко си вървеше толкова прозаично, че чак се уплаших какво ще разказвам.
А то всичко предстояло да се случи на финала.
В деня, в който потеглихме на 6-дневна автообиколка по маршрут Мюнхен-Лаго Маджоре-Ница-Кан-Сен Тропе-Империя, Италия, пък и ние с нея, осъмнахме с новината за огнище на новия азиатски бич, пръкнал се от нищото, но завладяващ света. А нашият маршрут включваше естествено преминаването и през така любимата ми бела-белисима Италия.
Малка увертюра
Това бе едно изключително жадувано пътешествие, организирано в стил „последна минута“.
Известните в това пътуване бяха – моят рожден ден, който съвпадаше с ваканцията на учениците (в Бавария) и моята отпуска.
Неизвестните бяха – какво точно искам – да се излежавам мързеливо някъде на топло или диво препускане по множество места.
Към неизвестните спадаше и това дали и половинката ще има няколко дни почивка.
Идеята да посрещна рождения си ден някъде на топло, из Френската Ривиера, занимаваше съзнанието ми дълго време. Но поради работната ми натовареност признавам си, че за първи път мисълта просто да го карам „като на курорт“ много, много ме изкушаваше.
Оставяйки обаче вярна на себе си всяка вечер като истински изследовател проследявах опциите – почивка в Кипър, а защо пък не Гран Канария – на такива снимки попаднах на моя приятелка, а може би Тенерифе – също неведнъж ми е бил в обсега на мерника…, от друга страна и Майорка си я бива…, а какво ще кажеш мила ми, Пандурова за една Сицилия – Етна, Таормина…, ох, тази стара Европа…!
Като старателна ученичка прегледах възможностите и за 3-4-дневно пътуване и до Дъблин, който също е в бъдещите ми творчески планове, както казват някои родни звезди. Или пък Сан Марино и околностите, които смятах, че ще бъдат много по вкуса на сина ми с музеите на Ферари и Ламборджини.
Но понеже интернет е „умен“ непрекъснато ми „предлагаше“ почивка я в Турция, я в Египет, я в Гърция.
Признавам си, че офертата за Турция беше на косъм – 8 дни в Алания, всичко включено, за двама, само за 600 евро.
И така волю-неволю проверих какво означава понятието „last minute“. В търсене на интересна и изгодна оферта времето си мина и оставаха наистина два-три дни до отпуската ми, а аз още нямах план. Но пък вече знам – по време на ваканции явно е невъзможно да „удариш“ бинго с някое добро предложение от страна но туристическите компании. Даже и когато коронавирус върлува има достатъчно хора, които продължават да безстрашно да обикалят.
Два дни преди пътуването от всички изброени варианти на кантара поставих две възможности – Френската Ривиера и Турция.
Когато удари последният училищен звънец реших да попитам и другия участник в това пътуване какво желае. Признавам си, че предложих Турция доста изкушаващо – басейн, море, почивка… срещу Монако-Принц-Гранд При и пак море.
Бях учудена, но той избра второто.
Решението беше взето. Тръгването бе в неделя (23 февруари 2020).
Оттам нататък следваше по-трудната част – как да организирам нощувките, така че да успеем да посетим всички места, които си бях набелязала в този район – старинните Ез и Сейнт Пол дьо Ванс бяха на първа позиция, както и Сен Тропе (то се оказа пълно разочарование за мен). В движение обаче установих, че Ментон е не просто приказно-удивителен, а неповторим. Открих също и Порто Гримо, наричано още френската Венеция…
Мда… светът е красив и невероятни места дебнат отвсякъде…
Събота бе денят, в който се избистри и техническо-битовата част.
Маршрутът
Разстоянието не е чак толкова голямо, но не е и малко – някъде около 1000 км. до последната точка – Сен Тропе. До Ница са около 870, в зависимост от това кой маршрут се избере. Единият е през Швейцария, а другите два през Австрия и Италия. Като километри най-къс е – Гармиш-Партенкирхен-Австрия-Сейнт Мориц, Швейцария, но пък той е най-дълъг като пътуване, защото е планински.
Другата опция – през Тренто-Верона ми се стори не само по-дълга, а и вече позната – пътувала съм по това трасе.
Ако шофьорите са двама не е никакъв проблем. Понеже обаче бях сама реших, че ще разделя пътя на две части.
И така преглеждайки за кой ли път картата начертах и моя план:
Мюнхен-Лугано-Лаго Маджоре-Ментон-Ница-Монако-Сейнт пол дьо Ванс-Сен Тропе-Порт Гримо-Кан-Антиб-Ез-Империя
Общо взето го спазихме – единствено добавихме вилата на Ротшилд на връщане от Кан. Както и включихме още една спирка за кратка разходка – Лугано.
Резервацията за нощуване бе:
Лаго Маджоре
Ница (2 дни)
Кан
Империя
Местата, които избрах се оказаха наистина добри попадения.
Изборът на Империя бе да скъся максимално дистанцията до Мюнхен в деня, в който трябваше да пътуваме обратно. Целта бе да тръгнем в петък (28 февруари) и до вечерта да сме у дома.
И така нека пътуването започне сега.
Потегляме рано сутрин в неделя – четвъртата седмица на февруари, който тази година конкурира дори другите месеци, тъй като има цели пет уикенда, а първото нещо, което чувам е новината, че в Италия има огнище на коронавирус. Ломбардия – +Представяш ли си – та тя ми беше в списъка с желанията.“ За един кратък момент стоеше на дневен ред и дори имам частично разработен маршрут, – си казах сама на себе си. Почувствах се истинска късметлийка. Пиленцето беше кацнало доста дълго на рамото ми – почти до последния ден, когато реши да изхвърчи. Но всичко по реда си.
Някъде около 9 бяхме достигнали германо-австрийската граница. След като миналата година отнесох глоба от 120 евро заради винетка (отскочихме до Италия и си мислех, че плащайки таксата на Бренер това ме освобождава от винетка) сега съм изключително стриктна и още в „немско“ спрях на последната възможна бензиностанция и се подсигурих със стикер и за Австрия, и за Швейцария. За да съм сигурна, че съм напълно изрядна даже исках и за Лихтенщайн. Оказа се обаче, че швейцарската покрива и малкото княжество.
Оттам нататък следващата ни спирка бе в последното градче преди да навлезем в краткия иначе магистрален участък на Лихтенщайн, отвеждащ към Швейцария. От опита ми досега знам, че цената на горивото по магистралите понякога е с между 10 до 20 цента на литър по-скъпо. А не знам по каква причина, но най-евтино е да се зарежда именно в Австрия. Напълнихме „храна“ за колата и поехме в дъжда, който се сипеше още от Германия.
Навлязохме и в Швейцария, а това го разбрахме по белите алпийски върхове, които се занизаха един след друг.
Километрите намаляваха и някъде около обед акостирахме на бреговете на езерото Лаго Маджоре и Локарно.
Слънце, палми, щастливи и усмихнати хора… усещане за безвремие…
Градчето е малко, без претенции за голям курорт, но някак китно и много чаровно.
езерото Лаго Маджоре, чиято половина попада под територията на Швейцария 
Локарно, притихнало на бреговете на така популярното езеро лаго Маджоре 
Още с пристигането и верни на себе си – имахме и първата случка. Нищо особено – просто си изгубих мантото.
Но на кой ли му е дотрябвало бебешки розов жакет!?
Докато връщах лентата как и къде се е случило го мернах старателно оставено на една пейка.
Добри хора! Господ здраве да ви дава!
моя милост позира на 7-годишния фотограф 
езерото лаго Маджоре 
Локарно
В духа на лежерната неделя премина и нашата разходка из Локарно. Бавно се разходихме по крайбрежната алея, оттам през широкия площад, по уличките, които се пръскаха като лъчи, стигнахме до колата ни.
Локарно – средиземноморски климат и немска архитектура 
И така продължихме в посока езерото Маджоре. Когато преди 6 години посетих техния съ-брат – лаго ди Комо, беше в края на януари. Бях настроена за цветя и красоти, но за жалост не успях да се насладя на тази така типична атмосфера. За това този път оставих всички очаквания у дома.
Локарно е най-голямото населено място в Швейцария, което лежи на лаго Маджоре. Малко след това преминава и границата.
Нашата нощувка е в Стреза.
Между Локарно и Стреза пътят се вие покрай езерото, разкривайки пищността на Майката-природа. Слънцето се закачаше с езерото, а от тази игра се раждаха хиляди-милиони брилянти, които блещукаха досущ като истински.
Трудно ми беше да не откъсвам поглед от волана и пътя. Непрекъснато с крайчеца на едното око си крадях от тези красоти.
В такива моменти ми се иска човечеството да е още две крачки по-напред и да си имам един робот, който да ни вози.
Потънала в тези си мисли преминаваме през едно малко селце. Нямам идея дали е в Швейцария или в Италия. Благодарение на това, че скоростта на движение е само 30 успявам да фокусирам един невероятен кадър. Малка, тясна уличка с високи каменни къщи. Стените се издигат толкова нагоре, че удрят облаците, а някъде там в ниското се прокрадва и езерото. Щрак – мислено в съзнанието ми като на филмова лента запечатвам този гледка.
В такива моменти въображението ми пак се развихря в стил Айзък Азъмов. Представям си как след има-няма 20 години ще си имаме очила, които ще бъдат всъщност мини-фотоапарат – само с премигване ще притежаваме в кадър видяното – и то в пълния му блясък и съвършенство.
Разстоянието от Локарно до Стреза, е само около 50-ина километри. Отнема обаче повече от час. Но ние бърза работа нямаме.
гледките по пътя между Локарно и Стреза
Пътьом се изкушавам да отбия тук-там, за да се насладя напълно на прелестните места, през които имаме щастието да минем, но все пак бързам да стигнем по-скоро до Стреза. Голямата ми тайна надежда е да се качим на корабче и да стигнем до Изола Бела.
И километрите най-сетне се стопяват – остават само 2-3, а навигацията ни отклонява надясно от градчето, в което току-що сме навлезли. Започва едно истинско изкачване, а пътят се вие все едно някой е хванал пергел и си прави осмици. На моменти ме връща в роден Пловдив – сякаш се катеря по тепето към Альоша. В следващия миг обаче се пренасям към Стара планина и Беклемето. Завой след завой кой от кой по-остър. Езерото започва да придобива ясни измерения под нас, но ние продължаваме все нагоре и нагоре, като че ли пътят никога няма да свърши.
И там някъде, почти на върха, чувам заветните думи: „Достигнахте целта. Целта се намира вляво!“
Отварям вратата на колата, а навън ме поглъща лаго Маджоре в цялата си следобедна прелест.
Надигам глава, привлечена от нещо, което се движи и виждам лифтът, който се спуска.
Оттук още нагоре се намира най-високият връх Мотароне – 1491 м.
Погледнато от тази точка Лаго Маджоре е обвито в синя мистика, а изпаренията допълнително засилват усещането, че от езерото ще изскочат няколко нимфи.
Набързо сваляме багажа, а собственикът на ВилаДжио-Виста Бела, ни посреща с едно малко черно къдраво дяволче-пуделче, което е стиснало в уста топка прежда. Бързо се споглеждат със сина ми и играта започва на мига – време за губене няма. Собственикът на къщата се оказа приятен италианец с очарователен акцент на английски. Малкото апартаментче, което съм наела надминава всичките ни очаквания и както 7-годишният каза: „Не можем ли тук да си останем!“
С усет към детайла и много стил малкият етаж, на който се нанасяме си има всички удобства, а дребните нещица, включително и магнитите на хладилника ти дават усещането, че си у дома.
апартаментът, в който нощувахме
Формалностите са уредени и в луд бяг се впускаме надолу към Стреза. (внимание – със същото име има и друго населено място до Торино)
Нямам конкретен адрес и се доверявам на интуицията ми. Намирам един паркинг, който е на метри от езерото. Би трябвало да е платен. Питам хората от съседната кола, която паркира по същото време. Те на италиански започват да ми обясняват нещо, но сочейки ми автомата за билети, който е „зазимен“ – обвит като розите през зимата в найлони, разбирам, че очевидно ще ни бъде спестена таксата. Късметът пак е с нас, си казвам аз.
Подготвяме набързо бойното снаражение – вода и фотоапарат и без излишна суетня се отправяме към езерото.
Спускаме се от уличката и излизаме на величествен хотел с фантастична гледка към езерото. Да – това е мястото от романа „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей. Неговият първи бестселър, превърнал се в един от „най-завладяващите антивоенни романи на всички времена“, който писателят създава именно тук.
Хотелът съществува вече 150 години и е като магнит за всички хора със сериозни възможности (художници, писатели, политици, вероятно в обратен ред), заради удивителното си местоположение, невероятната архитектура и не на последно място името, което е успял да си извоюва за тази съвсем некратка история.
Гранд Хотел дес Боромеес, Лаго Маджоре 
Казват, че в лоби-бара все още се сервира „Мартини по Хемингуей“, а в парка навън освен два басейна и тенис корт има и площадка за хеликоптери.
Пресичаме улицата и сме на лаго Маджоре. Къде обаче са корабчетата, се пита в задачата този път?!? Първите ни два опита да научим се увенчават без особен успех.
Попадаме обаче на семейство с две деца тинейджъри, а момичето говори английски. Обяснява ни откъде можем да си закупим билети и с бърза крачка се озоваваме на мястото. Часът е вече около 4 и аз имам леки притеснения дали нещо ще се движи. И ето че пак се оказваме късметлии. Не само, че има с какво да стигнем до Изола Бела, ами цената е едва 10 евро да за двама ни. С този билет можем да обиколим два от островите. Направо 6-ица от тотото.
По-късно с голяма изненада установих, че цената на билетите е доста плаваща и навярно въпрос на лична симпатия. Видях двойка германци, чийто билет струваше 30 евро и мислено се усмихнах на младежа, който си спомних, че когато ни подаде билета ни каза: „Днес е специален ден за вас, ден за отстъпки!“
Явно не се е шегувал. Така че ако умеете да се пазарите – опитайте!
До потеглянето на лодката оставаха 10 минути – идеално време за фото-пауза, в която един лебед се появява точно на време, за да ми демонстрира своята грациозност.
Качваме се на лодката и заемаме най-задна позиция. И няколко минути по-късно се понасяме с лекота по водите на лаго Маджоре, сякаш прелитаме. Разстоянието е наистина съвсем кратко. Първата ни спирка е Изола де Пескатори – рибарско островче, съхранило италианския провинциален дух.
Слизаме, а слънцето все още грее високо над планината, превръщайки жълтото дърво на острова в негов истински конкурент.
И без конкретна цел и план просто поемаме по уличката край кая. Обикаляме малкия остров за кратко, наслаждавайки се на езерото и невероятната растителност.
От едната страна загадъчно се откриват другите два острова. Свиваме по една уличка, в която ни чака тя -„Италия“ – такава, каквато я познавам, такава, каквата е в мислите ми, такава каквато ме вълнува и докосва дълбоко всеки път.
с лодка по лаго Маджоре 
изола де Пескатори 
Всъщност Изола де Пескаторе е най-малкият от Боромеовите острови – жителите му са едва 32-ма.
Щастливци, мисля си аз. И се сещам за френския писател Стендал, който не без основание е написал:
„Ако имаш сърце и една риза, продай ризата си и посети Лаго Маджоре”.
Лаго Маджоре е второто по големина езеро в Италия, а това място му е отредено заради 54-те километра дължина и 12 км. широчина. Климатът позволява тук да вирее субтропична растителност – камфорови дървета, Гинко Билоба – навярно за това хората са толкова спокойни и градът по нищо не прилича на забързания Рим или на още по-натовареното Милано. Среща се и изключително красивият храст Камелия. Аз като видна градинарка разпознавам тук-там отделните видове. Естествено старинните къщи се издигат в компанията на маслинови дръвчета, кафени храсти, бананови палми и корк.
В лаго Маджоре са разположени множество островчета. По пътя между Локарно и Стреза се виждат също няколко. Най-популярни обаче са Боромеовите, чието име идва от аристократичната фамилия на граф Карл Боромео, притежавал територията около Лаго Маджоре столетия наред. Трите острова – Изола Бела, Изола Мадре и Изола де Пескатори, са разположени срещу брега на Стреза.
За около час обиколихме Изола де Пескатори, попадайки и на няколко деца, пренасящи ни в далечното минало, когато островите са създадени, облечени в своите карнавали костюми.
От брега се качваме отново на нашата лодка, която този път има задачата да ни отведе до Изола Бела.
Аз съм вече в трескава приповдигнатост за „срещата“ с двореца.
Изола Бела е дълъг едва 320 метра и широк 400 метра. На иначе малките му размери се разполага величественият дворец Боромео, известен не само с невероятната си архитектура, но и пищните градини.
Изола Бела впечатлява Чарлз Дикенс, който го нарича „фантастичен и чудат“.
В миналото на това място живеели единствено рибари. Скалата била безплодна и за да променят това били пренесени тонове почва.
Изграждането на кралския палат започва през 17 век – 1632 г. когато управлява Карло III от рода Боромео. Той наел милански архитект, а кръстница на острова станала жена му – Изабела.
Избухнала обаче чумата и строежът се замразил. Официално е завършен едва през 1671 г., а неговият златен век е някъде 100 години по–късно, когато гости на Изола Бела са император Наполеон със съпругата му, английският парламентарист Едуард Гибън и принцесата на Уелс Каролин Брунсвик.
Каква ирония, мисля си аз. Кой ли е предполагал, че векове по-късно ще се заговори за нова епидемия, която вероятно пресилено, но се сравнява именно с чумата от миналото.
Изола Бела е като произведение на изкуството. Сега разбирам защо Ърнест Хемингуей е избрал Лаго Маджоре за да напише „Сбогом на оръжията“. Освен любител на чашката той е бил ценител на красотата във всичките й форми. Това място е истинско вдъхновение.
Осъзнавам също и защо политици от Италия, Франция и Великобритания избират точно Изола Бела в навечерието на Втората световна война, през 1935 година, за да се съберат, обсъждайки важни политически въпроси.
Слизаме бързо от лодката и се впускаме в трескаво изследване на острова и в търсене на неговите прелестни градини. Не ни отнема много време да ги намерим, но за жалост истината се оказва неприятна – те все още са притихнали в своя зимен сън.
Голямото предимство да пътуваш през февруари е спокойствието – няма ги обезумелите тълпи от туристи. За жалост обаче сред големите недостатъци са затворените места на повечето музеи или забележителности.
градините на Изола Бела са недостъпни до средата на март
След около още час сме отново на линия за нашата лодка, а аз за последно хвърлям жаден поглед към градините, представяйки си ги в пълната им прелест.
Лодката ни отвежда до началната точка, предлагайки ни великолепния планински залез.
заез над Лаго Маджоре
Отново на брега се впускаме в една от тесните улички, а по нея се впускаме из лабиринта на старинната част на Стреза.
Очарованието е в детайла, а това в западните държави го умеят до съвършенство.
Време беше за вечеря. Някои от ресторантчетата все още бяха затворени. Избираме едно, което бе с повече посетители. Вътре попадаме на местни двойка, която емоционално играе карти. Мъжът ми напомня на един от най-известните готвачи, който гледах в едно неповторимо предаване за кухнята на юга. Има сицилиански черти, установявам аз с моя зорък поглед и аналитично мислене. Персоналът не говори английски, но пък се разбираме чудесно за поръчката.
Поръчваме си пица, естествено, какво друго освен любимото ястие на всички деца. А и на някои възрастни. Ако беше въпрос на избор бих могла цял живот да карам само на пица и шоколад…, няма да ми омръзнат никога.
Пицата естествено е вкусна!
Както и кафето, макар комбинацията от двете да звучи ужасно.
Казват, че лаго Маджоре е най-красивото подалпийско езеро. Навярно имат право.
И както Стендал е гениално е обобщил:
„Какво може да каже човек за Лаго Маджоре и Боромеовите острови… освен да съжали хората, които не са изгубили ума си по тях”
Нежен парфюм от алпийски въздух, примесено с най-чувствения аромат на магнолия с това усещане се отправяме към колата, а оттам нагоре към върха и нашето симпатично убежище, в което ще нощуваме.
Прибираме се в нашето уютно гнезденце, а там ни чака малка изненада от техническо естество. Електрическата система е доста особена и се оказва, че този път моята подготовка със специален адаптор-разклонител няма да ни помогне. Все пак беше оставено едно „уредче“ в повече, в което успях да включа моята мрежа. Направо си спретнахме една нова ел-система.
Сутринта се събуждам преди алармата.
Имало защо.
Гледката за ранобудници е не просто великолепна, а разтърсваща. Не мога да откъсна очи и съм като хипнотизирана от тази магия на цветовете.
Щастлив е човек, който може да й се наслади, особено в компанията на сутрешната чаша кафе.
Извънземни, магични цветове преобразяват езерото до неузнаваемост.
Следва дълга фотосесия.
Напускаме Стреза, макар да не успяхме да й се насладим напълно. Последни кадри за довиждане – семпличко – палми, а зад тях снежните алпийски върхове. Завъртам се обратно, а пред мен се открива още един пейзаж, достоен за четката на велик художник.
Навярно пред нас е Монте Роза – наричана кралицата на Алпите – вторият по височина масив, който е точно на границата между Швейцария и Италия.
Спускаме се до езерото, а оттам поемаме в посока Генуа. Още наслада за очите.
И нека катереното започне сега. Пътят отново започва да се вие в осморки, превръщайки го в достойна писта за истински рали-състезатели от формула 1. И пред нас се издигат величествени аристократични имения.
Спираме още веднъж за едно последно „сбогом“ на Изола Бела.
И обратно на колата, защото ни чакат 4 часа път до Ница.
Следва продължение:
По път попадаме на чудни италиански шлагери… впоследствие ми се искаше да чуя и нещо автентично френско – например така любимия Жо Дасен или пък някой френски шансон…, но за жалост нямахме този късмет… а, всъщност дали осъзнават местните колко много губят от това. Както и от липсата на автентична кухня.
Авторска рубрика: Димитрина Пандурова
Още в Култура и туризъм:
На лов за приключения в Лондон
На лов за приключения в Лондон – Нотинг Хил
Веселите къщи на Хундертвасер или кой е австрийският Гауди?
