Тази година изгледах няколко игрални филма за събитията до 1989 година – за това как се разделят влюбени ученици преди завършването, как се разделят цели семейства – брат от сестра, майка от дъщеря… хиляди човешки истории, които звучат като една, но зад които се крият стотици болезнени съдби.
Изгледах също и филма за бягството на едно семейство с балон (по действителен случай) – от Източната част към Западната част – брилянтна лента… Най-добрата, която съм гледала в последните поне 2-3 години.
Спомням си финала на единия от филмите – кадрите бяха документални, но примесени с художествения прочит на режисьорката. Падането на стената – радост, еуфория, сълзи, шок…, съмнение… и там някъде през призмата на единия герой се прокрадна една мисъл – „Толкова го искахме, но когато се случи, ние вече не сме готови за него! Ние сме свикнали да живеем по друг начин, по съвсем други правила.“
40 години е ужасно много време и то не може да бъде заличено просто така. След още малко повече от 10 години Германия ще празнува 40 години обединение – толкова, колкото страната е била разделена на две. И съм почти сигурна, че мисловната разделителна линия ще съществува все още.
Като представител на източния блок чувствам темата като мое битие. Живея в тази страна вече 4 години и когато дойдох в началото думата „интеграция“ ми звучеше като пълно клише, използвано основното от политиците и оправдаващо стотиците милиони евро за различни интеграционни програми. Каква интеграция – та нали всички сме от един континент – от стара Европа?!?
Всъщност тази наистина загубила истинското си значение дума е ключът към всичко.
Идваш от едната част на Европа в другата. И си мислиш, че знаеш всичко, но всъщност разбираш, че твоето мислене и тяхното мислене са толкова далечни, колкото са двата края на света.
Да свикнеш да живееш по правилата на „другия“ не става автоматично и не е толкова просто, колкото на всички им се струва.
Мнозина в България се възхищават на редица порядки от Запада и развитите страни, но опитай се да им кажеш да живеят като тях – ще скочат веднага на нож. Примери много – от хвърлянето на боклука и отношението към старите вещи и предмети от дома, до идеята, че „народ“, „нация“ и „общество“ са просто синоними.
На хората от бившата Източна Германия им е трудно все още, въпреки огромната финансова помощ от по-голямата сестра.
И ще им бъде трудно и в следващите поне 10 години, защото притчата за Моисей и пустинята е не просто мистична история, а самата реалност.
автор: Димитрина Пандурова
фото: rbb24