Сърбят ме ръцете! Сърбят ме петите! А очите – очите са жадни да попиват шеметни гледки! Но времето, ах това време – напоследък не стига да правя това, което най-много обичам – да яхна четириколката, да метна камерата вътре, бутилка с вода и термос с кафе.
И довчера съм си живяла в заблуда, че не съм пътувала 5 седмици – 35 дълги летни дни, чакащи да ги обуздаеш. Оказа се, че са 8 или 56 дни спусната котва в Мюнхен! Случва ми се за първи път от 6 години. Добре, че го осъзнах на финала, когато разбих дошлото изневиделица статукво!
Преди обаче да ви водя до едно очарователно и магично градче, ще си припомня и аз с вас за едно зареждащо пътуване от настъпващото лято тази година, обагрено в хиляди цветове.
От Мюнхен поехме по 99 – „българският аутобан“ или по-точно този, който води към държавата на хана Аспарух. Час шофиране по-късно и акостирахме Schloß Pertenstein. Посрещат ни птички, пчелички, конски тропот, ябълков цвят и най-нежните тонове на пролетно-лятното измерение под акустиката на нежно жужене. Водопади от лилави цветя се стелят по стъпаловидния вход на замъка. Навярно заради конкуренцията – все пак в райно на Кимзее се намира един от най-известните баварски замъци, който влиз в топ 3 на всички пътеводители, но Пертенщайн шлос е слабо популярен. Навярно дори рядко известен и за германците, по-скоро само за местните.
В по-ранните векове подобни „малки селски замъци“, както ги наричат историците, са били типични за района на Кимгау. За времето си обаче той е бил достатъчно достоен дори за императорски гости. Историята е тясно преплетена с вероятно 1000-годишната династия на Toerringer. Носи името на съпругата на благородника, който в епохата на онези рицарски времена, издига аристократичен дом за любимата си.
Името е Engelbrecht von Taching.
Началото е поставено около 1290 г.
За жалост обаче около век по-късно умира и последният от фамилията – без наследници (бил е бездетен), замъкът премнава обратно в ръцете на другата династия – Торингерите.
Под тяхно владение оцелява над 600 години, като по времето на Барбара Лусия, баронеса фон Торинг-Щайн, имотът се издига до величествен дворец с процъфтяваща икономика (това се случва около 1600 г.)
След 1744 обширни строителни работи превръщат стария замък в уютен дворец. За жалост това му величие не продължава дълго. Идва следващото поколение, при което всичко това замира и замъкът се превръща в тъжна гледка.
170 годин остава безстопанствен и почти се разпада.
Едва през 70-те години на ХХ се създава асоциация, която започва неговото възраждане, за да запади един от най-важните светски архитектурни паметници. В сътрудничество с Държавната служба за опазване на паметниците, призрачният замък успярва да възкръсне от руините.
Днес мотото на настоящия собственик – Игнац Граф цу Торинг-Йетенбах е: „Нов живот в стари стени“.
Днес Schloss Pertenstein е място за културни събития, за частни тържества и най-вече успешно изпълнява мисията – опазване на старините, завещани от далечното м иинало.
Както подобава на един дворец замъкът Пертенщайн има и конюшни.
Тропот на коне, жужене на пчели в деликатен синхрон с песните на пойни птички, ухание на стотици пролетно-летни аромати и пъстър килим от цветя ни посрещат в това старинно имение.
Ние имаме неделна мисия – да опознаем района на две гуми. Маршрутът започва със спускане, с изкачване а оттам имам избор – на изток или на запад. Потегляме в посока на Алпите, а това са панорами за милиони. Порим вятъра, а покрай нас звучи удивителна музика – валсът на житата. Омаяна от всичката тази красота дори не усещам как сме изминали около 12 км. и вече сме на Кимзее.
Пикник, още терапия за душата, сладолед… часовете се стопяват бързо.
Обратният път решаваме да опознаем какво сме пропуснали в другата посока.
Оказа се приказна ривиера, за която ще се върнем!
И дано е скоро!
