„Израснах в бедно семейство, в опасен квартал. Все още заспивах на светната лампа, когато за пръв път ме заплашиха с нож. Скоро осъзнах, че някои хора остават ненаказани. Те стоят над човешките закони и под животинските инстинкти – нито лъвовете, нито дори бесните кучета захапват свой брат. И до днес често се разминавам по улицата с моя нападател – вече брадясал, но със същите невъзмутими очи, които дори не помнят страха на малкото момче от квартала. Усмихвам му се. Нали Бог ще го накаже… Но за да пребъде едно общество, в лоното на неговия морален и правен кодекс, трябва да залегне безпристрастна система, която да е независима от Рая и Ада, а законът да бъде религия. В това отношение българинът е атеист. Свикнали сме с горчивия апломб на неговото недоволство: „Това е България, не е като в Европа – няма закони! Всичко е корупция! Търпи!“. Този клиширан императив се е превърнал едновременно в оправдание на злосторник и във вопъл на удавник. Конституция и съдебна власт у нас има, но в държава на овчедушие и потисничество законите са окови за слабите и онеправданите. Така вярата в правосъдието се превръща в екстремизъм, а самото правосъдие – в мираж. Европеизацията на българската съдебна система и управление остава фиксидея за почтените юристи. За повечето останали граждани Европа е или Ноев ковчег, или утопия.“
http://www.vss.justice.bg/root/f/upload/15/M.%20Savcev-0.pdf
Автор: Марио Савчев, 10 клас Немска езикова гимназия „Проф.Константин Гълъбов“ София
Марио Савчев спечели първа награда от Конкурса за есе на Висшия съдебен съвет.
