Прага – една разочароваща мечта

Вероятно съм единствената, която ще разкаже тази история.

Прага… за нея бях чела, чела, чела… всичко възможно – исторически сведения, забележителности, разкази на различни пътешественици, маршрути… информация, коментари…

Бленувах я!

Сънувах я!

Бях сигурна, че ще се влюбя в този град, че ще дишаме в синхрон…

Златна Прага!

Кралска Прага…!

Романтична Прага…!

Градът на 100-те кули!

На Кафка…, на Сметана…, дух…, история…, изкуство…! Ами борбеност – Пражката пролет, за която се изписа толкова много тази година, защото се отбелязаха 50 години, а Вацлав Хавел – последният президент на Чехословакия и първия на Чехия…

Прага е на малко повече от 300 км. от Мюнхен. Решихме да отидем в навечерието на Великден. Бях в едно такова приповдигнато настроение от предстоящата ни среща, сякаш пътувах за първи път…, като някога в ученическите ми години и треската преди изпит по биология. Бяхме резервирали хотел в широкия център. Бъбрейки за предстоящата ваканция стигнахме бързо. Заслугата обаче е и на пътищата (и в Германия, и в Чехия) с етикет „европейско качество“. В града обаче имаше ремонти. И се започна одисеята – вляво, вдясно, обърнете посоката… и пак същото… Според навигацията имаше само една улица, която можеше да ни отведе до зададения адрес. Тя обаче беше затворена. След повече от 40-минутно лутане спряхме колата и тръгнахме да търсим вариант как пеша да стигнем. И това не стана толкова лесно. Отне ни още 30 мин. До нас спря полицейска кола – и те не можаха да ни упътят. Качихме се отново на колата и аз реших да „измамя“ навигацията. Просто продължих вместо да свия, гледайки алтернативни маршрути. Взе, че се получи „тактиката“ ни. И… Алилуя! След повече от час напразни обиколки стигнахме!

Чакаше ни като под списък разочарование № 2. Хотелът (в централната част на Прага) беше заключен. Достъпът ставаше само ако администратор отвътре отключи. Това признавам си, че не просто ме смути, а много ме притесни. Когато си живял дълги години в една несигурна и дори опасна на моменти страна като България – в епоха на мутри, глутници с кучета и какво ли не… да попаднеш на заключен по сред бял ден хотел, в центъра на европейска столица, изглежда много смущаващо и притеснително. Веднага ми минаха какви ли не мисли…, колко е опасно и несигурно щом и по светло стоят заключени. Влязохме вътре, а на рецепцията имаше млада служителка. Гледаше концентрирано в монитора пред себе си като хипнотизирана. На поздрава ми: „Добър ден“ последва гробовно мълчание! Повторих с една идея по-изнесен глас с мисълта, че може би не ме е чула. Отново никаква реакция. Чудех се какво се случва… след може би няколко минути рецепционистката опроверга тезата ми, че има проблем със слуха или с говора, казвайки сухо единствено: „Can I help you?“ Последва скучната процедура по регистриране. Качихме се в стаята, в която имаше мухъл, а прозорците не бяха чистени вероятно с години – това просто ме довърши. Бях резервирала хотела през booking.com и имаше оценка около 8. Другото разминаване беше с паркинга – в описанието пишеше, че разполагат с такъв – това наклони и везните когато избрах точно този хотел. Оказа се, че такъв липсва – можеше да се паркира в маркираните зони, за което се и плащаше на час. След като разгадахме как става и все пак намерихме едно място, решихме, че няма да губим повече време в битови въпроси и потеглихме… все още нямах търпение да срещна Прага, макар и след това леко фалстартово начало.

Взехме карта от рецепцията и последвахме маршрута. Беше от онези сиви дни, в които сигурна съм, че биха се отразили върху настроението и на най-непоправимия оптимист. Небето беше надвиснало с една такава тежест, сякаш му предстояха за решение най-големите световни проблеми. Така се случи, че минахме по някои централни булеварди. По тях имаше дупки, разбити тротоари… и някакси се почувствах все едно съм в София. Картата ни отведе и през централна гара. Там ни шокира предупредително писмо на ясен български език, което казваше, че всеки български гражданин трябва да внимава къде започва работа и прочие… Реалността за една дузина сънародници, които от години са избрали да преживяват в Прага – вместо в родна България.

В района около гарата вървеше ремонт по възстановяването на старинна крепостна стена.

Продължихме към нашата цел – Прашна брана, разсъждавайки върху съобщението и първия ни „сблъсък“ с едно друго лице на чешката столица, за което никъде не бях прочела.

Следвахме улиците, но нещо се оказахме вместо в Стария град, в Новия… Впрочем той не е никак нов – създаден е още през XIV в. от император Карл IV. Малко неволно, но обиколката ни продължи доста дълго – време, в което разочарованието продължи да се засилва. Попаднахме в една малка търговска част и магазин за сувенири. Първата ни среща се оказа с българка. Младо момиче, което отскоро работеше там – изключително любезно, даде ни и талон за отстъпка.

И така след една сериозна обиколка на периферията най-после стигнахме Прашна брана. Кулата е висока 65 м., а тук някога е бил един от входовете към Стария град. През XVII в. е имало по-специално предназначение – служела е за съхраняване на барут, откъдето всъщност идва и името й.

Малко след това попадаме на „българската зона“. Множество туристически магазинчета, а в повечето от тях работеха сънародници. Вероятно нещо не им беше ден – повечето се държаха да кажем равно, а някои направо бяха кисели. Явно бяха свикнали на българската реч и не открих у тях онзи патос, който се среща по други географски ширини, когато срещнеш хора, с които говорите един и същи език – и то български. И пак се почувствах като в София.

Бях чела, че оттам нататък навлизаме в т.нар. „немски път“ – това е улицата с множество ресторанти и кафенета, която отвежда и до Староместкия площадад. Беше наистина много оживено. Имаше концерт с типична народна музика, а по средата се разполагаше яслата – с живи агънца, които радваха и децата, и възрастните. Сцената с яслата, която повече напомняш за Рожедство Христово и раждането на Младенеца, отколкото на Великден и Христовото Възкресение!

По целия площад се носеше една позната миризма… на… палачинки. Тяхното ухание си имаше солен конкурент – чипс на клечка и… джоланче на шиш.

Действията се развиваха на Старе место – днес това е централният Пражки площад, който съществува от около IX в., като по това време е бил обиколен от крепостна стена. С разрастването на града обаче тя е разрушена.

На площада се издига още една кула – това е бившето Кметство, а тя е с височината почти на Прашна Брана. Казват, че от нея човек разбира защо Прага е наричана още „градът на 100-те кули“. Времето обаче беше мрачно, а и вървеше към свечеряване. По тази причина не успяхме да се убедим в твърденията.

В центъра на самия площад е мемориалът на Ян Хус – той е на малко повече от 100 години и е издигнат по повод 500 години от смъртта на реформатора, изгорен на кладата заради вярата си. Атмосферата напомня на Коледа – работилнички за ковано желязо, майстори показват своите умения. Имаше павилиони за  Павилиони за чипс на клечка и разни сладки изкушения. Други за ръчно рисувани яйца и всякакви ръчно изработени красоти за Великден.

Почти във всяко магазинче има от небезизвестната чешка стъклария. Чувствах я толкова близка – като роднина. За нейната стойност и качество знаех още от дете. По времето на социализма в така изискания магазин Валентина (Пловдив) понякога пускаха от този изискан кристал. Искаха се връзки, здрави при това, за да получиш информация, че е дошъл. В Пловдив имахме 1 сервиз и 2-3 вази, с които мама се гордееше, че са чешко производство. Всъщност два месеца по-рано бях във Венеция. Не съм специалист, но смея да твърдя, че  венецианското стъкло е с невероятно качество, а за красота – според мен надминава чешкото. Три месеца след Прага пък бяхме в Малта – малтийската изработка е не по-малко красива.

Наред с фините кристални чаши, купи и какво ли още не бях много учудена, че Матрьошката, която за мен се свързваше само и единствено с представата ми за Съветския съюз, се кипреше гордо от рафтовете на магазините в Прага. Някак не мога да поставя знак за равенство между Пражката пролет-Революцията-Жертвите-Танковете и руския символ.

През втория ден от обиколката в чешката столица се натъкнах на още място, което крещеше не просто „Русия“, а „Съветски съюз“.

По диагонал на паметника се намира популярният астрономически часовник, който е на 600 години. Той е уникален с това, че освен часа, показва  фазите на луната, положението на слънцето и някои от по-големите планети върху небесната сфера. В точен час от две странични прозорчета започват да се движат 12-те апостоли под звуците на мелодичен камбанен звън. За жалост не успяхме да се насладим на неговия блясък, тъй като се обновяваше. Имаше доста добре изработено 3D пано, което илюстрираше как изглежда.

На староместкия площад се издигат две църкви – „Дева Мария пред Тин“, завършена през XV в. и „Свети Николай“.

Веднага след Кметството пътят се разклоняваше. Пръскаше дъжд, беше и студено. Според картата не ни ставаше напълно ясно коя улица би ни отвела до Карловия мост. Решихме да попитаме. Хората забързани всеки в своя делник просто ни отминаваха. Един, втори…, третият даже така побегна все едно бях опряла пистолет в челото му… И си помислих за прословутата българска нелюбезност, особено по курортните места. Изпитах някак „удовлетворение“, че не сме само ние и си имаме конкуренция. След известно лутане го намерихме и сами.

Карловият мост – носи името на крал Карл IV, а под него се вие река Вълтава. Не мога да отрека, че вечер Прага е красива – осветена и изискана. От началото на моста замъкът изглежда толкова приказен, че не можеш да му устоиш. Дори и да си останал без крака от ходене.

И все пак обаче Будапеща в моята класация е няколко стъпала по-напред. Разгледахме моста и преминахме от другата страна. Между другото там също има множество ресторанти и места за хапване. Избрахме едно от тях. Беше приятно и имаше типичната местна атмосфера – нещо, което търсихме.

Кухнята. Човек чете и някак чувства пражчани като братски народ. Преводач не е необходим и всичко се разбира перфектно. Менюто напомня, че Германия не е никак далеч – вурстчета, джоланчета…, кисело зеле, шпецле. Типиш дойч. Другите предложения ме караха да си мисля, че или готвачът е някъде от Балканите, направо българин, или наистина сме едно голямо семейство с Чехия. Мешена скара – ребърца, котлети и…. Дотогава си мислех, че шопската салата е български специалитет – да, ама не! Шопска салата с балканско сирене имаше в чешко меню. Мила ми, Европо…, колко си мъничка!

Най ми се хареса по звучност „сварено вино“. Обичам немският му еквивалент „glüchwein“.

Но пък деликатесът, който ще помним винаги бе бели охлюви на камъни. Натъкнахме се на него на втората вечер, след като бяхме изминали 22 хиляди крачки. Не знам дали се сервира навсякъде, но ние го открихме в една типична чешка кръчма с жива музика… Невероятна атмосфера и неповторим вкус!

Не пихме много „сварено вино“, но нещо ми я срязана лентата за прибирането по обратния път…

Ден първи беше зад гърба ни!

автор: Димиитрина Пандурова

фото: личен архив

Замъкът Девин – символът на славянството

„Лю“ като любов…, не… като Любляна

Малката Виена или кой е градът на банатските българи и на Тарзан

Венецианската лагуна и нейните тайни места

Най-дългият замък в света – запознайте се!

Сонгкран – Нова Година в Тайланд