Да ви кажа бях я изгубила. Беше ме напуснала. Чудех се къде да я търся и накрая хванах пътя за гората. За гъби и още нещо!
Още като се качих на колата и даде знак, че е жива и просто е позадрямала. Само като ми намигнаха пъстрите дървета по пътя и знаех, че този ден, посипан с толкова много злато, рубини, смарагди и скъпоценни камъни, на които дори не знам имената, ще ми е късметлийски. Не намерих гъби, обачя я открих.
Следвах инструкциите, които един много свеж радиоглас. А той рече така: заредете се с жълто – цвета на оптимизма, на светлината, на щастието, открийте оранжевото – цветът на топлината, но и на радостта. Задължително добавете червено – за мощен тласък на нова енергия и не пропускайте зеленото – символ на възраждането.
И тя започна да се връща – още в низините, когато пред погледа ми се изправиха снежните алпийски исполини.
И колкото повече се изкачвах, толкова повече я чувствах, че се завръща отново при мен. Когато стигнах върха – там, на 1200 метра, докосвайки облаците и небето, вече знаех, че отново е при мен. Моята изгубена муза беше там в Елмау – там, където планината е потънала в дим, сякаш е обвита от комините на стотици къщи.
Там горе срещнах и някой далеч по-талантлив от Дейвид Копърфийлд. Той, който и да беше, защото не ми се представи, направи така, че планината да изчезне. Стоях на хълма, изучавайки стотиците-милиони цветове на гората и честна дума ви казвам – срещу мен имаше планински върхове, остри като ножове, които бяха посипани с бял снежец. Затворих за миг очи, за да вдишам тази красота и когато ги отворих, тези канари бяха изчезнали – нямаше ги! Все едно някой с гумичката ги беше изтрил. Не беше възможно да изчезнат, помислих си аз и хукнах да търся доказателства в камерата – били ли са там наистина преди мъничко. Имах доказателство, че съществуват и докато се суетях, слънцето изгря, призрачната бяла пелена, беше разкъсана и върховете пак се показаха.
Ей такъв беше моят вторник, в който слънцето в Мюнхен се усмихна и ме подкани да действам спонтанно.
Елмау отлежаваше отдавна, реших, че е време за среща.
Пътьом се отбих тук-там. Спирах където очите ми кажеха да го направя.
Sieben Quellen bei Eischenhole ми показа дивия и съхранен повик на природата.
След него продължих още нагоре през малки махали и селца, които есента беше преобразила фантастично. Пътят се виеше, а аз се катерих нагоре по стълбата към небето. И попивах всяка гледка, защото знаех, че тя е уникална точно в тази секунда и никога няма да бъде точно същата.
И изведнъж пред мен изникна замъкът. Това вероятно е най-младият в историята на страната – на малко повече от 100 години. Построен е от философът и теолог Йоханес Мюлер. Известен е с това, че бил привърженик на лидера на Третия райх, но пък е бил противник на антисемитската му политика. За финансовата обезпеченост на замъка помага графинята на Валдерзее – Елза. Архитект на зданието пък е братът на Мюлер – Карл Затлер.
Елмау е замислен да бъде място за певци, артисти, хора на изкуството, интелектуалци. И в началото на ХХ веко той наистина започва така своето съществуване. След 41-ва обаче резиденцията е превърната в място за почивка на войниците на Вермахта.
След 45-та и капитулацията на Германия Мюлер остава без замъка – той му е отнет заради това, че е възхвалявал фюрера. В продължение на няколко години замъкът се превръща във военна болница, после и в място за приютяване на оцелелите от Холокоста. Известно време работи и като санаториум за болни от туберкулоза.
През 50-те години наследниците на Мюлер – неговите деца, получават обратно сградата и те я превръщат в хотел.
Мястото е изключително идилично – наблизо до австрийската граница и планинския масив Ветерщайн. В подножието на най-високия връх в Германия – Цугшпитце.
Любопитен детайл е, че тази резиденция бе домакин на срещата на Г-7 преди 6 години.
Иначе до тук достъпът е платен – плаща се т.нар. Maut – 5 евро.
авторска рубрика: Димитрина Пандурова
За още снимки и истории може да последвате страницата във ФБ Германия отблизо
