SHARE

Как започна всичко можете да прочетете тук:

На лов за приключения в Лондон

На лов за приключения в Лондон – Нотинг Хил

Посвещавам този пътепис на Л. и нейния прекрасен съпруг Дж.!

В момента те са някъде из венецианските канали, но аз искам да им пожелая да подновят клетвените обети, на които имахме честта да бъдем свидетели, на тяхната Златна сватба. Да се обичат все така и на 26 юли 2079, когато ще отбележат Диамантения ден от тяхното бракосъчетание.

А ако е рекъл Господ си пожелавам да отбележим всички ние и тяхната Платинена сватба*

Амин!

*златна сватба се отбелязва 50 години по-късно

Диамантена – 70

Платинена – 80

И така, нека приказката започне така!

Имало едно време едно малко момиченце. От дете то е мечтаело за своя ден, в който от огледалото ще я погледне жената, облечена в бяла рокля.

Някъде далеч, през планини, държави, реки и канали се родил той – нейният принц.

Тя го чакала дълго, но не се отказала. Вярвала и знаела, че ще дойде ден, в който той ще се появи!

Ще бъде там за нея!

И в лято господне на второто хилядолетие, отброяващо 19-та година Господ каза „Нека сватбата започне“.

Както подобава в 12 на обед…

английска църква в Лондон

Гледала съм толкова много филми със сватбени сцени – сцени, за които мечтаят милиони момичета и жени. Сцени, от които струи искрена любов, романтика и красота.

Всички са в църквата, а под звуците на най-невероятните музикални инструменти булката, облечена в най-ослепителната рокля, пристъпва, водена от своя баща. Той е с фрак, бяло елече, под което се подава вратовръзка – но от онези – направени по един специален начин…

И сигурна съм, че дори и душата на най-студения човек би трепнала в тази секунда. На емоциите биха се поддали дори и онези, които не си падат „романтици“, не тачат Свети Валентин и намират всичко за твърде напудрено. А такива като мен – корави на вид, но мекушави иначе, просто започваме да циврим…, неизбежно е! Но не го крием. И не играем роля.

Звучи най-нежната музика от изпод талантливите ръце на четири дами, които с техните музикални инструменти, ще се грижат старателно и давайки всичко от себе си през целия сватбен ден.

Това бе не просто една тържествена церемония, това бе един ритуал, в който всеки гост бе ангажиран, сякаш участва лично. На всеки стол бяха оставени красиво направени книжки, вързани с панделка. Вътре беше написано всичко на английски, а за българските гости старателно преведено. От думите на свещеника – жена, нещо нетипично за нас, до словото на майката на булката. Песнопенията, всичко!

Това не беше от онези церемонии, в които стоиш прав на високите си токчета и нямаш търпение да свърши, защото е някак отегчително… мърмореното на попа…, неразбираемите слова…, това беше един своеобразен урок преди всичко по човечност, по духовност и по всички онези на пръв поглед семпли житейски теми от ежедневието на двама съпрузи.

В повечето време младоженците също бяха седнали, а свещеничката ни говореше на всички нас не в монолог, а в своеобразен диалог!

Различия…, които впечатляват…!

И губиш усещане за време, защото ти не си просто някакъв гост, а си истинска част от сватбения ден на двама влюбени!

Към различията спада и това, че църквата е и Общината – пред нея именно двамата дават Обет за вярност, разменяйки си пръстените, но и не само. Точно тук те се вричат и с подписите, като засвидетелстват подкрепа в това и техните родители, техните шаферки – три прелестни дами и не на последно място – техните кумове – двама симпатични англичани.

И там някъде всички ние ставаме за сватбения марш – Менделсон!

След докосващия църковен ритуал младоженците се отправят навън. Там ги очакват техните гости, подготвени със листенца от цветя. Под този цветен дъжд, приличащ на конфети те излизат, за да увековечат отново заедно с всички гости и завинаги своята първа семейна снимка.

булката и младоженеца

В програмата, стриктно разписана с часове, която притежава всеки присъстващ, следва и коктейл в замъка. Кумовете се грижат за детайлите, бързайки с мини-голф колата. Колко английско само!

А в замъка вече ни очакват отново същите музикантки, този път с нов аранжимент.

Обгърнати сме докъдето ни поглед стига от зеленина.

Лондон
количка за голф в Лондон
Лондон
Лондоски роман
Музиканти в Лондон
Лондон

Леки обедни питиета в добавка с изискани гурме-хапки. Опознавайки се взаимно – българската и английската страна се впускаме в следобедни дискусии. Времето е с нас. След като само по-малко от 24 часа по-рано в Лондон бяха регистрирани най-високите температури за последните над 10 години.

Петъчният ден е точно според вкуса ни – приятно топъл и без дъжд! Подозирам Божия намеса!

Под терасата на имението се пече чеверме.

В следобедните часове е организиран и крикет.

Времето отхвръква като миг. Часовете се изнизват неусетно и е време за следващата част от сватбения ден. Обядът в залата. На входа ни очакват ръчно изрисувани табла, на които е отбелязано всеки на коя маса е.

Табло с имената за сватба
Лондон
Лондон

Чаровните музикантки са отново по местата си, за да ни посрещнат с деликатната си музика, като са подбрали изпълненията да бъдат изключително деликатно.

Пред всеки от нас го очаква гранитна плочка с името и символите на младоженците.

Залата… поглеждам към тавана, който е сътворен от най-изящните майстори – усет към детайла, съвършенство, стил, класа.

Зала за сватба

Настаняваме се, а срещу мен и моята състудентка без свян ни намига Аполон.

Зала за сватба
Сватбена церемония
Зала за сватба
Булчинска маса

Наслаждаваме се на вкусната вечеря отново под акомпанимента на невероятните четири дами.

Във втория салон сервират кафе и сирена, като добавка към виното.

След това идва ред на тортата. Стилна! Като всичко останало!

сватбена торта

Аз обаче имам мисия за довършване. Време беше да се разходя до входните порти на имението, които от колата набелязах. Това страстта… граници не познава! Но си струваше! Даже и няколкото опита да си изкълча крака, тичайки с елегантните ми токчета по английските ливади… Диагноза е!

Лондон
пейзаж в Лондон
Пейзаж в Лондон
Пейзаж в Лондон
Пейзаж в Лондон
Пейзаж в Лондон
пейзаж
Тази китна поляна можеше да ми струва поне два навехнати крака
но пък гледките си струваха

Че и калчица си върнах в онзи така изискан ресторант.

Но пък се върнах точно на време! 

Предстоеше да изгорим калориите с най-невероятната група, която свири на живо.

И както традицията повелява булката хвърля букета.

Часът прехвърля 23… 11 часов английски сватбен приказно-вълшебен маратон!

орнаменти в залата за сватбата
пейзаж
код „зелено“ – типично по английски

Чакат ни 90 мили обратно към Лондон.
Правим си последни снимки за спомен и си казваме довиждане не само с българските, но и с английските гости.

Точно на излизане от пределите на имението, стъпвайки на шосето, започва най-пищната заря. Спираме естествено за да й се насладим. Надхвърли нивото на новогодишните фойерверки в Севиля.

Обратният път до Лондон се оказва доста по-дълъг от сутринта.
Ама тези хора не спят ли? Какви са тези задръствания в полунощ по магистралите? Накъде са тръгнали всички? Чудо! Чудо като по европейските граници в разгара на лятото, когато милионната турска общност напуска гастербайтерските си жилища, за да се прибере при родата.

И типично по английски заваля и дъжд. Чудесна комбинация особено след наситен на емоции ден, в който искаш да се прибереш по най-бързия начин за да гушнеш леглото.

По някое време напускаме централното шосе и се качваме на друга уж магистрала. И се започва – 30 мили, насечени от кръгови кръстовища. На всеки 2 мили – кръгово! Нямаше да бъде драматично, ако не беше десен волан. На първите няколко все ми идваше да завия надясно…, а като влезех в кръговото аха и да го обиколя цялото… а това да уведомя с мигач останалите какви намерения имам така и не ми се получи. Нямах време да реагирам, при положение, че никога не бях напълно сигурна дали влизам в правилната лента… Ако имаше една скрита камера навярно щях да си подсигуря участие в някое комедийно английско шоу.

По някое време обаче след може би 10-то кръгово, толкова им свикнах, че дори си включвах сама скоростите. Надето беше права – на втория ден ще си Топ! Струваше ми се пълен абсурд. Докато разсъждавам по темата, следва още едно кръгово… и още едно… трябваше да ги преброя…

Някъде 1 часа след полунощ се прибрахме благополучно в апартамента.
На следващия ден трябваше да върнем колата в 12 на летище Станстед. Реших, че най-добрата идея е да се насочим извън града и да посетим някоя типично английско провинциално местенце, което е в близост до аерпорта. След известно ровене из дебрите на гугъл открих едно място, което се оказа резерват, а на всичкото отгоре имаше и вятърна мелница.

Голяма късметлийка се почувствах – пролетта бяхме в Холандия, бях изровила всички възможни опции за мелница с полета от лалета… за жалост информацията се оказа неточна и така не открих такива преди Амстердам, в частта към германската граница.

Ден трети в Лондон.
ThaxtedEssex. Само накратко, защото това място заслужава да му се отдели самостоятелен пътепис. За него английската преса пише, че е едно от най-красивите места не само в Есекс, но и в цяла Англия – невероятна комбинация от исторически сгради, селска обстановка, коне, дъжд, гробища, църква… всичко според представите, истински неподправен чар и обаяние и моята така търсена среща – вятърна мелница. След като не успях в Холандия, не успях и на Ибиса, най-малко очаквах да я намеря в Лондон. При това автентична – на над два века.

На път за Таксид виждам табела Кеймбридж. Веднага другото ми „аз“ – онова, което пуска разни фитили и никога не стои мирно, се намеси – дали пък…?!? Виждам, че имам известно време за размисъл в мили. Гледам часовника, пресмятам, има ли начин да се посетят и двете места или да се откажа. Допитвам се до втория зад волана. Мълчание! В колата всички, освен мен, спят! Еххххх, какво ми трябва да гледам табелите…

В крайна сметка трезвомислещото „аз“ надделя! И добре, че съм го послушала, защото ако не бях означаваше да пропуснем очарователния Таксид, макар и в неприятен дъжд. Ето едно кадърче – като стръв за следващия пъпепис =)

красив пейзаж
поглед към мелницата от гробището
мелница
каквото си пожелаеш те намира
кон в полето

Добре де, три кадъра се нанизиха, ама не е ли красиво?

Е, все пак това е Англия – дъждът предполагам, че не изненадва никого!

Доволна от посещението с пълна газ, доколкото това е възможно в английски условия, все пак има ограничение на места от максимум 30 мили, стигаме до фирмата 1 минута преди 12. Инспектират автомобила набързо и се оказва, че сме си надхвърлили лимита от километри.

Пак плащане! Живи и здрави да са! Не стига, че и половин резервоар им харизахме, ами и още…

Поне ни осигуриха превоз до летището. Оттам набързо се ориентираме в обстановката – влак или автобус. В избора ни помага служителка, която предлага транспорт. Питаме за цената – стори ни се изгодна. Без много да му мислим купуваме билети, автобусът тръгва почти веднага.

Не се поддавам на дрямката, която се опитва да ме обладае – няма как, ще взема да изпусна най-интересните неща по магистралата Станстед-Лондон.

Да, ама не! Събуждат ме моите хора да гледам – пропускала съм толкова интересни неща… да си призная – прави бяха!

Бяхме вече в самия Лондон – централната му част!

Успях да видя само Музея на Шерлок Холмс и някоя и друга викторианска фасада. Беше като главозамавайне. Определено усещах, че с Лондон ще се харесаме!

Успоредно с това съм в засилена комуникация с Надето. С нея се запознахме къде мислете – естествено, че във Фейсбук. Търсеше информация за Тунис – споделих и моите пътеписи, и така започнахме да си общуваме. Оказа се, че и тя ще бъде в Лондон по времето, което и ние, и ето ти и първата ни среща. Няма нищо по-трогващо от това да отидеш в чужбина, но да намериш хора като теб. Хора, които да почувстваш толкова близки, сякаш се познавате от деца, макар никога да не сте се виждали…

Надето ни чакаше пред малкия хотел в близост до Сентрал парк, който бях резервирала. Дойде с майка си – Снежа, също невероятен човек – от тези, истинските, които са на изчезване, добронамерен и топлосърдечен, с готовност да ти помогне. С тях бяха  и двете момиченца на Надя – руси, прелестни създания. Първа среща, а бях с усещането, че снощи сме били заедно. Надя имаше амбициозната ми програма за остатъка от деня. Зададе я през нейния телефон и тръгнахме. Първата точка бе Хайд парк.

Преминахме по една невероятна улица. Архитектурата беше зашеметяваща, а всяка фасада буквално плуваше в цветя. Улисана в сладки приказки съм пропуснала да направя снимки. Нямам нито кадър! Ще трябва да поправя този пропуск!

Ще се връщам, то се знае. Надя ни покани цялото семейство и ни изкуши с толкова интересни места, които да видим, сред които запомних само кралски градини, Гринуич, но нали ще ни бъде гид не ми е нужно се обременявам.

Влизаме в Хайд парк, стигаме до италианските фонтани, оттам тръгваме в посока към Мемориала на принцеса Даяна.

Не спираме да си говорим! Как е възможно да имаш да си кажеш понякога толкова много с човек, когото срещаш за първи път…?!? Няма нищо случайно в поговорката, че сродните души се намират ако ще да са на двете противоположни точки на земното кълбо.

Хайд парк

Минавайки покрай Хайд парк се сетихме дружно за „Мисия Лондон“. Толкова много живи лебеди…

езеро в Хайд парк
Албърт Хол
Албърт Хол
Албърт Хол

Минаваме през Албърт Хол и пътьом виждаме и други забележителности. Няма да се спирам на тях, както казах – Лондон отдавна е открит от всички. Такива като мен, които не са били са със сигурност единици.
Продължаваме през арката, а темите с Надето не привършват… Стигаме до Бъкингам. Поредица от фотоси.

Бъкингам
щастливи гости в Уестминстър

И към следващата точка на картата – Уестминстър – толкова много репортажи съм гледала на живо от това абатство. Не пропускаме и парка с политическите скулптури, сред които запечатвам естествено тази на Чърчил.

Уестминстър
статуя на Чърчил

Нямаме обаче късмет с Биг Бен, който е в ремонт. Така беше и с часовника в Прага. Преглъщам го, какво да се прави! За кой ли път някъде тук слагаме дъждобраните. Пристигнахме на 38 градуса, а два дни по-късно беше сиво и дъждовно. Не ми пречи! В крайна сметка това е типичното английско време, нали така?!

Стигаме до Темза. Завърташ се на пета и виждаш толкова много от символите на английската столица – Окото, Сити-то, корабчетата по реката, парламента… Отново фотосесия.

Темза
Темза
Уестминстър
Виенско колело

Часът е около 6 – три часова обиколка, ето и нашия маршрут.

Надя, Снежа и децата решават да тръгват. Следват силни прегръдки.

За някои неща думите са излишни, но Лондон наистина се превърна в една голяма емоция. Всъщност няма значение къде ще отидеш – красотата е относително нещо и всички имаме различни вкусове. Някои обожават Париж, други го намират за ужасен.

Други са луди по Венеция, но има и такива, които смятат, че не е нищо особено. Едно място ти става любимо само заради емоцията. Нищо друго няма значение – нито архитектурата, нито забележителностите, нито историята… Само и единствено точно в този момент твоята душа как ще го почувства…

В този смисъл точно там, на Темза, за която научих на 10 години в първите ми уроци по английски, дори и не предполагах какви изненади ми кроеше Съдбата за връщането ни към Мюнхен. Но те никога няма да ми откраднат и развалят този романс, тази магия с име Лондон…

През цялото време и тримата непрекъснато се шегувахме, че толкова много ни харесва, че искаме да  останем само още един ден. Казвам ви, че желанията се сбъдват! Нашето също! Въпросът е дали бяхме готови?!?

Разбира се с уговорката на другия ден да се видим отново с Надето, Снежа и момичета си казахме „чао“.

А ние се впускаме да бродим още из лудия Лондон. Да си призная – след него Мюнхен ми се струва като един град от провинциално-селски произход, макар много да го харесвам и дори да го обичам.

Пресичаме по моста и слизаме надолу към Sea Life и London eye. Някъде преди това е и Музеят на Шрек.

Ние обаче сме толкова гладни, че пускаме функцията на гугъл, за да намерим място, което ще ни бъде препоръчано. Вариантите за този район бяха няколко. Не знам защо, но си харесах ето това име – Banh Bao Brothers. Открихме го лесно, беше съвсем близо до Лондонското око. Намираше се в тунел – една изключително арт-зона с графити.

Ресторантът се оказа виетнамски, но пък кухнята му беше уникално добра. Препоръчвам с две ръце! Единствено имаха проблем с обслужването, но пък компенсираха с усмивка и добро отношение.

ребърца, печен патладжан и оризови нудели със скариди

Когато човек е сит е вероятно стократно по-щастлив! Излизаме навън с нови сили.

Връщаме се на моста, за да се насладим на нощен Лондон, а той е толкова загадъчно-мистичен… очаквам отнякъде да се появи някой от героите на Агата Кристи…

London eye
Музеят на Шрек и Sea Life
Темза и един от символите й

Решаваме, че ще ползваме градския транспорт, за да се насладим на нощен Лондон, вместо с метрото, макар да е далеч по-бързо под земята. И греда! Като тази в Единбург. Така и не „уцелихме“ спирката. Ту наляво, ту надясно…, през това време автобусът мина… до следващия, тъй като беше доста късно, имаше повече от 40 минути.

В метрото плащахме директно с дебитна карта. Ама и там имаше известни смущения. Като мине първият „пътник“ (как само звучи), вторият не може. Така ни „спасиха“ първо едни румънци, които ни пуснаха с тяхната карта. На смяната на линията пък незнайно откъде се появиха едни хървати – пак минахме.

На другия ден разгадахме мистерията – с една карта може да се таксува само един брой „лице“. Ето нещо, което следващият път ще знаем и няма да сме като „Бай Ганя в Англия“…

Финиширахме втория ден със завидните 17 км., но заредени с толкова много емоции.

Макар и малък препоръчвам хотела, в който бяхме отседнали – спретнат, чист, а локацията наистина е топ.

Следва продължение

Как се прибрахме в Мюнхен и кога?

Една история, достойна да оглави класацията: „Няма по-голям карък!“

Авторска рубрика: Димитрина Пандурова

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here