SHARE

30 години по-късно – нещо символично-съдбовно има да посетиш този град точно в навечерието на годишнината…

За някои тези промени са две думи: „банани“ и „портокали“… неуместна ирония…

Осъзнавам обаче, че нямаше да бъда там ако не бяха тези събития от ноември 1989 година.

Една жена от някогашния Изток в единен Берлин – без стени, без бариери и контролни пунктове.

На моите колеги – Т.Т., Цв., Вл. или „българската мафия“

Пристигам на летище Берлин Тегел с полет от Мюнхен.

Запад-Изток… някакви си 600 км., а пътувам час и 40 минути…

На пръв поглед няма голяма разлика с Терминал 1 на познатото ни летище София.

Има безплатен интернет – безплатна привилегия в иначе комерсиалния свят в Германия, в който всичко има цена – от тоалетната в някой търговски център, до паркинга пак там.

Задавам си маршрута и потеглям към спирката. Стълбите са основно място за комуникация – не виждам нито ескалатори, нито асансьори. Ходенето е хубаво нещо, стига да нямаш опашка-куфар.

Излизам на спирката. Попадам на познатия ми Дойче-Аутомат за билети – радвам се, че същият си го имаме и в Мюнхен. Да, ама не – там не пише какъв билет да си взема от летището до центъра на германската столица. Опитвам всякакви опции – нищо не ми изглежда подходящо като в моя случай. На няколко крачки има друг автомат – жълто-черен, като цветовете на Ботев-Пловдив. Залагам на него, но виждам няколко мъже, които се разхождат с нещо като касови апарати, виснали на вратовете им.

Питам ги какъв билет да взема, а те кратко ми отговарят: „нормален“ – от 2.80.

О, какво щастие! Да не сте се объркали обаче – само 2.80 от летището до центъра на Берлин?!? Това удоволствие в Мюнхен ми струва почти 9 евро (от 3-та зона до Франц Йозеф)

Спокойна, че имам билет и че автобусът идва само след няколко минути се отърсвам от лекото напрежение и се оставям да ме поеме слънцето.

Затварям очи и за миг потръпвам – в коя ли част на Берлин се намирам?!? Не си направих труда да проверя – Тегел някога на кого е принадлежал? Изток или Запад?!?

Автобусът пристига и потегляме почти веднага. Следвам инструкциите на телефона – безпогрешен е гугъл мапс.

След като преминаваме няколко спирки на казарми – колко странно, в Германия армия отдавна няма, идва и моята спирка, на която трябва да се прехвърля на у-бана (метрото). Отново се налага да ползвам стълбите. Лекичко на ум използвам нецензурни изрази.

Жълтото явно е хит в Берлин. Пристига пъстра мотриса с основни цветове отново на Ботев-Пловдив.

Присядам смирено и се сещам за всички филми, които съм гледала за прословутото берлинско метро в западната част по времето на разделението.

Почти веднага се чува – „Проверка!“ Инстинктивно ме полазват тръпки и усещането, че някой е тук за мен… за да ме следи…, да ме контролира.

Току цялата ни мотриса е щателно проверена, за по-малко от минута. Идва другата спирка. Този път се чува „Ausweis, bitte“ (лични карти, моля) Онова контролно усещане се засилва още повече.

Първите ми впечатления от Берлин.

На третата спирка се качва мъж с широкопола шапка в стил „Студената война“ и епохата на шпионите. Отвън на спирката друг се е подпрял на стената и чете вестник. Има същия модел шапка. Очаквам всеки момент към него да се приближи някой и да му пусне незабелязано плик в джоба… Това някаква шега ли е…? …или широкополите шапки в стил „Джеймс Бонд“ и шпионските филми са отново модерни?!?

От размислите ме измъква възрастна симпатична двойка, която влиза в мотрисата. Стилно облечени, а лицата им излъчват невероятно спокойствие и добро настроение. Излезли са очевидно на разходка. Прехвърлям се мислено в България. Рядко срещана гледка.

Там някъде чувам името на моята спирка – Stadtmitte.

Излизам на улицата, а навън като клонинги се разхождат още няколко мъже с шпионска визия.

Явно имам богата фантазия.

Тръгвам в посоката, в която предполагам, че е моята цел.

Отдясно забелязвам четен номер. Съвпада с моя, но ще трябва да походя доста, изчислявам бързо.

След около 400 метра установявам, че тук правилото четни от едната страна, нечетни от другата не важи. Отляво се намират последователни големи номера. Отдясно отново са последователни, но малки.

Явно търсената от мен „цел“ е точно в противоположна посока.

Шантаво!

Пристигам най-сетне в офиса. Приятна изненада е българинът, който е част от екипа. Очаквам още една колежка от България – оформя се малка българска банда, кръщавам я „българска мафия“.

Учудването ми беше огромно, когато от общо 11 участници в обучението 5-ма се оказваме българи – били сме 7-милиона… не вярвам! Особено за числата извън граница!

Скоро България ще бъде наистина най-голямата държава в чужбина.

След няколко часа сме вече навън.

Потегляме към Александърплатц. Като човек стъпил за първи път в германската столица непрекъснато ме връхлитат мисли за това сега в коя част се намирам – в западната или в източната?!?

Приключваме и с втория ангажимент и набързо правим план какво да видим, макар вече да сме много уморени.

Взимаме двуетажен автобус в посока Бранденбургската врата.

Слизаме и омагьосани от величието й пропускаме детайлите покрай нас – оказва се, че се движим по улицата, на която се намира музеят Мадам Тюсо. Естествено вече е затворен, но успяваме да се „срещнем“ с канцлера Ангела Меркел.

музей „Мадам Тюсо“, Берлин

Бранденбургската порта вечер е внушителна. Гъмжи от туристи, които отдалеч изглеждат като мравки на фона на размерите й.

Осветлението наистина прави магии и придава съвсем друга внушителност.

Бранденбургската врата

Отнякъде се появява рикша-спалня. Не бях виждала такова „изобретение“. Съвсем айляшката, както казват в роден Пловдив – хем си полягваш, хем те возят и си разглеждаш.

иновации от Берлин

Щрак-щрак-щрак.

Използвам дръжката на куфара за статив.

Пресичеме портата и продължаваме напред към Райхстага.

Опитвам се да се сетя кога точно научих за тази сграда. Разбира се беше свързано с българската следа – „чичко Димитров“. За по-младите това е комунистически деец, който е изправен на съд, за това, че през 33-та година подпалва сградата на Бундестага (не сам, разбира се), а зад това стои група от Коминтерна. Палежът укрепва властта на националсоциалистите.

Сградата е още по-голяма от това, което беше в представите ми. Прехвърля 19, а навън кипи живот. Оказва се, че вътре също. Германският парламент може да бъде разгледан стига човек да се е записал за това предварително в интернет. Ах, тези технологии…!

За жалост не сме били дотам прозорливи и не успяваме да станем свидетели на това тъй историческо събитие.

Време е за вечеря. Или за бира… След известно лутане и изчисления как да стигнем до хотела ни, информационното табло на спирката ни уведомява, че поради трафик автобусът ще пристигне най-рано след 15 минути. Разглеждаме други алтернативи. Например наемането наблизо на автомобил. Опитваме се да пресметнем колко би ни струвало. В този момент отнякъде обаче се появява автобус. Хубавото на транспорта в Берлин е, че можеш да си купиш билет от шофьора. В Мюнхен е друга ера – в автобусите има автомати и така си лишен от удоволствието да размениш някоя и друга дума с водача.

Взимаме набързо билети и вече сме стигнали до първата спирка, когато установяваме, че сме в грешната посока.

Слизаме и поемаме обратно. Късметлии сме – в този час трафикът е в другата посока.

Автобусът идва бързо и ни понася по улиците на нощен Берлин. Да се возиш на четири колела над земята е голямо предимство – нещо като онези хип-хоп автобуси, само липсват слушалки с информация. Някой ден вероятно и това ще се случи, разсъждавам аз самостоятелно.

И там в тъмното всички вторачваме поглед в нещо бяло, което се появява. Изглежда като огромно иглу. Разсъждаваме на глас какво би могло да бъде. Музей на авангардното изкуство, театър в стил кабаре… в Мюнхен специално все още съществуват и се радват на небивал интерес… по-късно, ровейки трескаво в гугъл (как ли сме живели преди тази епоха) научавам, че това е Liquidrom – бивша гара, превърната в модерен Спа-комплекс. Жалко, че нямахме възможност да се уверим лично в добрите отзиви, които си е извоювал.

Впрочем Берлин е известен освен с всичко останало и със своите терми.

Няколко минути по-късно вече сме в хотела. Във фоайето кипи истински живот – сякаш има сватба.

Регистрираме се бързо и поемаме всеки към неговото лоно.

Оказва се истинско предизвикателство да си намеря стаята. Три пъти прекосявам дългия коридор, напомнящ ми на сградата на Народното събрание до Министерски съвет, но никъде не откривам моя номер.

Току решавам да сляза за да повиша тон на рецепциониста, че ми е дал фалшив ключ. Използвам стълбите, за мой късмет, за да видя, че има нещо като полу-етаж с „таен“ вход, в който са се скътали още няколко стаи. Загадка за шпиони, може би…!?!

„Българската мафия“ се събираме отново на рецепцията. Избираме най-близкото възможно място за вечеря. То е дюнерджийница срещу хотела. Всъщност не си представяйте маси навън с хапка на крак. В действителност е много уютно ресторантче, предлагащо бургери и помес (пържени картофи), също вегетариански разновидности, вино и разбира се бира. Взимаме бутилка червено вино и си поръчваме нещо за хапване с небивал интерес, особено след като видяхме порциите на колегите ни, настанили се малко по-рано на същото място.

По време на наистина вкусната вечеря (навярно когато човек е гладен оценява храната с няколко пункта отгоре) се сетих, че и в Лондон вечеряхме на подобно място в Нотинг Хил. Но всъщност за мен и досега е пълна загадка каква е типичната храна за две от най-големите европейски столици?!? Не е ли точно това – чипс, картофки, фиш-пръчици и… подобни „здравословни“ ястия.

Потъваме в сладки винено-бургерови-приказки. Познаваме се само от няколко часа, но се чувстваме по-близки, отколкото вероятно с редица други познати. Имаме общо минало и още по-общо бъдеще. Всички сме от България. Съдбата обаче не ни е срещнала там. Решила е да го направи на 2000 км. Всеки споделя своята одисея как и защо вятърът го е отвял в Германия…

Времето лети… не винаги, но с особено бързи темпове, когато си в приятна компания.

На следващия ден по обед отново сме приключили със служебните ангажименти и всеки поема по своя път.

Аз решавам да изпитам нервната си система, изчислявайки, че имам няколко часа на разположение, за да видя поне нещичко от Берлин. (Полетът ми е с Ийзи джет, с които имах невероятния „късмет“ да летя само два месеца по-рано до Лондон. Всичко за това незаменимо и паметно преживяване може да прочетете тук:

На лов за приключения в Лондон

Лондонски роман(с)

Лондонски роман(с) – II част

Подготвила съм се със скромен план.

Първата ми точка е Чекпойнт Чарли, който е на няколкостотин метра от мястото на обучението ми.

Стигам бързо до него. Запечатвам го в съзнанието си, но и в няколко кадъра, в случай че дойде време, в което може да се изтрие оттам…

Взимам си билет за метрото (той важи 2 часа), изчислявайки, че е в същата посока към летището. Слизам на гара Фрийдрихщрасе и оттам се впускам в търсене на Берлинер Дом. Опитвам се сама, използвайки навигацията на гугъл мапс, но след кратко лутане, решавам да приложа старото правило: „С питане навсякъде се стига!“

Времето ми прави истински подарък – последната десетдневка на октомври е, а слънцето така щедро се раздава, сякаш е май…

Набързо преминавам през „музейната зоната“ – около катедралата се намират Старият музей, Историческият музей. На реката пък е островът на музеите, за жалост в момента около него текат много ремонти. В далечината зад църквата е и Rotes Rathaus (червеното кметство).

Освен това съвсем наблизо е Хумболтовият университет – най-старият в Берлин, създаден 1810 г. Също така Kronprinzenpalais, чие строитеството е започнато през 1663 г., а днес е място за провеждане на различни събития.

Преминах на бърз ход и през Бебелплатц, на който се намира и Берлинската опера, а зад нея се подава и заленият купол на St. Hedwig’s Cathedral.

Направих един пешеходен квадрат и се върнах отново на гара Фрийдрихщрасе. Впрочем точно тази гара в миналото е била в източната част.

Беше време за сувенирен спомен – естествено трабант…, каква ирония само…! Ако някой ми беше казал, че ще платя 15 евро за този автомобил, с който свързвам първите 10 години от живота ми. Светла памет на моя дядо, който беше голям пътешественик също, а с картонената машина с него и баба имаме стотици километри из родна България.

гара Фридрихщрасе, Берлин

Някак ми се досвидяват 20 евро за парче „стена“ – спомен от онова ужасно минало…

…а, може би не е въпросът в парите, а в усещането… все пак аз имам доста ясен спомен от онези събития… Избирам вкъщи да отнеса Брандебург…

Отново на мотрисата по познатия маршрут. Даже не си направих труда да го задам на гугъл мапс – вече го знаех.

Е, нямаше да съм аз ако всичко беше минало гладко.

Слизам аз на познатата ми спирка и току с опашката-куфар да се прехвърля на отсрещната страна, когато усещам, че нещо не мога да си отлепя краката. Толкова главозамаяна в пресичането пропускам, че току-що са изсипали горещ асфалт, и че платното е в ремонт… изшляпвам обратно, като Пипи дългото чорапче… и заставам смирено на островчето между двете спирки, чудейки се накъде да поема и търсейки с поглед някаква информация. Питам възрастна двойка, а те ми сочат с ръка напред – на около поне 500 метра се вижда друга спирка. Решавам обаче, че е твърде далеч и ще се върна назад. Отново поемам по стълбите с куфари и чанти, раздавайки щедри „хвалебствия“ по адрес на майстори и администрация решили точно сега да правят тези ремонти.

Стигам до спирката, а на нея „виси“ разписанието с уведомление за ремонтите. Виждам и номера на моя автобус. В този момент пристига друга линия и нещо вътрешно започна да ме гложди да не разчитам на известното, а да се допитам до осведомените.

Питане и четене му е майката.

Шофьорът много любезно ми обясни, че спирката е преместена и се намира зад някаква си сграда. Оказах се късметлийка, че имаше още една дама, която беше се запътила към летището. Така под нейния съпровод се оказах на точното място.

Докато не пристигнах обаче на летището не ме напусна онова тревожно лондонско чувство.

Няколко минути по-късно бях на терминала. Отново тътрейки се по стотици стълби и стъпала…

А Терминалът за Мюнхен се оказа наистина 10-та дупка на кавала – възможно най-забитото място от цялото летище. В чакалнята имаше не повече от 10 седалки, а тя по някакъв странен начин ми напомни на летище Крумово, пардон Пловдив… Ех…, колко много символика – Берлин-Пловдив-жълто-черно…

Оказах се два часа по-рано там и естествено самолетът закъсня…

Ирония… По лондонски… не, по ийзиджетски…, не… по Пандуровски…

Все пак обаче пристигнахме точно в Мюнхен.

Но все пак пътувах с Ийзи джет и щеше да е ненормално всичко да е идеално…

По план пишеше, че кацаме на втори терминал. Така и съобщих на моите мъже, които помолих да ме чакат.

Естествено те закъсняваха и аз нервно започнах да звъня, притичвайки между бариерите отвън. Отникъде обаче не се появяваше нашият автомобил.

След повече от 30 минути чакане вече искрено съжалявах, че не се качих на с-бана…, почти щях да съм си у дома…

Отне ни цял час да се намерим…

Летище Йозеф Щраус се оказа необятно…

Мда… суверието казва: „Ийзи джет“ е виновен…!

Берлин!

Бях и видях, почувствах, изживях… ще се върна!

авторска рубрика: Димитрина Пандурова

Още в Култура и Туризъм:

По следите на романтичния път – поредица, I част

По следите на романтичния път – поредица, II част

По следите на романтичния път – поредица, III част

Очарованието на един средновековен коледен базар

Една коледна приказка

Вековна история – най-значимият коледен базар в Германия

Октоберфест – нещо повече от празник на бирата

Най-дългият замък в света – запознайте се!

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here