SHARE

Как започна това пътуване може да проследите тук:

Да прекосиш Босна и Херцеговина за 30 часа

Утрото се оказа свежо, но отново окъпано в най-магичните изпарения. Вечерите се оказаха достатъчно прохладни, за да се събуди човек с енергия за един нов интересен ден. Бяхме като корпуса за бързо реагиране – за норматив спретнах багажа, направих си „кафа“ (кафе) и дори не я (го) изпих – тази работа можеше да я „свърша“ и в колата.

Домакинята беше също ранобудна. Изпрати ни по живо по здраво, а синът ми съм сигурна, че ще я запомни заради малкото подаръче на изпроводяк – бонбони Рафаело. Естествено не успях дори и да ги „пробвам“, защото бяха скоростно опустошени преди аз дори да разбера за съществуването им.

Пътят за Мало и Голямо езеро, както и самите Мелници, бе точно срещу къщата. Оттам просто се спуснахме надолу по познатата от предната вечер отсечка. Пак имаше известно чудене в коя посока да поема, но за наш късмет срещу мен се появи автомобил. Попитах ей, така – по нашенски за „млинците“ Mlinčići, но получих отговор на английски… Ех, босненци… Хвало ви за знанията! Може би щяха да ме разберат ако просто бях казала „Водениците“ – така е и на сръбски…

След няколко минути шофиране излязохме точно на търсената цел.

Бяха като от онези книжки от моето детство – с релеф, а току очаквах да изскочи жабокът или Василиса прекрасна. Пренасяш се в друг свят. Малки, дървени къщички, а под тях се спускат на десетки ръкави езерните води.

Целият район образува един голям парк с детски кътове и места за пикник. Невероятна красота. Беше рано и слънцето още се криеше, което ми позволи да запечатам тази красота в истинските й тонове. Великолепие, каквото не си бях и представяла, че може да съществува.

За обичащите историята ето и кратък преглед, включващ и българската следа по тези ширини:

Златният век на Босна се свързва с владетеля бан Кулин. След смъртта му славното величие продължава и при Стефан Котроманич, а след него на престола се възкачва Стефан Твъртко Котроманич, който превръща независимата босненска държава в най-могъщата в западната част на Балканския полуостров. И тук идва място на българската следа. При едно свое пътуване до Будапеща, младият Твъртко среща българската принцеса Дорослава, дъщеря на Иван Срацимир, владетел на Видинското царство. Двамата се женят.

За жалост силната епоха не продължава дълго и въпреки храбрите сражения на сърби и босненци на Косово поле, подкрепянни от българи, албанци, маджари, чехи, власи и други, отоманският главнокомандващ Баязид в последна сметка печели битката.

Така Босна окончателно пада, а местното балканско население е подложено поголовно на потурчаване – събития, абсолютно познати и в Родопите с помохамеданчването на българите.

крепостта в гр. Яйце

На езерата имаме късмета да сме почти сами. Не спирам да снимам, опитвайки се същевременно и да се насладя на това наистина невероятно успокояващо и магично място.

Голямо езеро, гр. Яйце
тюркоазено-зелени са водите на езерото – напомнят на планинските Алпийски езера
Мелниците, в гр. Яйце
Мало езеро, гр. Яйце

Колкото и да не ми се иска трябва да тръгваме, за да се върнем отново в градчето за водопадите.

Те са с платен вход, мисля, че от порядъка на 8 евро. След като казвам на момчето, че съм журналист и пиша пътепис, той най-искрено съжалява, че не съм го казала по-рано, защото било безплатно. Не искам парите обратно – доволна съм, че с макар и с толкова малка сума съм подпомогнала местния туризъм.

А водопадът, който предишната вечер видяхме само по тъмно, се оказа наистина фантастичен. Стелящ се тихо в горната част, изведнъж водната струя се спуска от над 20 метра височина в бесен танц.

водопадът в Яйце
Магазини за сувенири, непосредствено преди водопада. Рано сутрин още не са отворили и са като своеобразен културен проект

Яйце се намира на 82 км. от Баня Лука и на 146 от Сараево. За него някои немски сайтове казват: „Това е един град от камък, светлини и вода“.

Битови съвети:

Независимо в кой сезон посещавате водопадите подгответе си подходящо облекло – например дъждобран. Дори и лятото водата пръска много силно и за секунди ще бъдете толкова мокри, сякаш излизате от банята. Наред с това ако снимате по-добре заложете само на телефона или си снабдете камерата със специални предпазни средства.

Правим няколко снимки и си тръгваме почти изцяло мокри. Все пак сме късметлии, че е лято и е топло. Връщаме се на познатия ни от предишната вечер център и пекарната. Сякаш съм в България – кифла с мармалад, баници, бюреци…, айран…

Малкият си избира кифла, естествено.

Тръгваме напред към следващата ни цел – Босненските пирамиди или познати още като пирамидите Високо, на името на градчето, до което се издигат. Навигацията ме накара да се спусна в долната част на Яйце – улиците бяха толкова тесни, че имах чувството, че ще се заклещим. Пресякохме по един мост – чувствах се като начинаещ шофьор. Изглеждаше като детска играчка. Оттам се искачихме нагоре до нещо като централна улица. И на изпроводяк се прокрадва отново онази тъжна нотка – белезите от куршуми… те са все още почти навсякъде – по блокове, по къщи…

долният мост в Яйце – изглежда като пешеходен, но всъщност може да се премине и с кола
дупките от снаряди стоят все още по стотици сгради навсякъде в Босна и Херцеговина

Излязохме след това на един разклон. В този момент имах усещането, че сме в напълно противоположната посока. Но нямах друг избор освен да слушам какво ми казва устройството.

Последва рязко изкачване – сякаш се движех по път из южните Родопи. За отрицателно време и вече бяхме на над 1000 метра надморска височина.

Беше удивителна красота, която впечатли дори и 7-годишния ми син: „Мамо, виж – ние летим, ние сме над облаците!“- каза възторжено той.

над облаците – снимката е от прозореца на колата – за по-сигурно

Така беше – поглеждаш встрани от пътя и виждаш как ти сякаш летиш в небето, а под теб са едни такива бели пухени облачета.

В този момент спрях колата, за да снимам. Детето обаче не беше забравило – „Мамо, може да има мини, моля те недей!“

Вероятно беше безопасно, но знае ли човек… Не си струваше наистина за една снимка.

Продължихме.

Започнахме да се спускаме, а от двете страни на пътя ни се показаха тучни ливади с купчини сено и с малки дървени вили. Не съм била в руската провинция, но ми изплуваха картички, които съм виждала. Слънцето ярко напичаше и придаваше различни тоналности на зеленото – ту изглеждаше като жълтеникаво-златно, ту преливаше в свежо-зелено.

някъде на около 30-40 км. от Яйце из Босненските села

На едно място навигацията ни каза да държим вляво, всъщност то нямаше друга възможност. Оттам нататък започна нашето рали „Босна“. Изведнъж пътят стана черен и тесен. Беше подходящ за каруци, за коне, но не и за автомобили. Трябваше да карам изключително бавно – с не повече от 20 км. Изминах едва 1 км. – беше мъчително, защото чувах как камъните удрят отдолу по колата.

Рестартирах машината с идеята, че може да ми даде друг маршрут. Тя обаче си държеше все същата „честота“.

началото на нашето рали „Босна“
из Босненските пътища

Може би изминах още километър и половина, когато усещах как започва да ме обзема тревожна паника. Оставаха още около 5 км., а ние бяхме по средата в нищото.

Продължих напред, стискайки все по-силно волана, по който оставаха белези от изпотените ми длани.

Очаквах трескаво последните 500 метра когато трябваше този ужасен път да свърши – поне така ми показваше джи-пи-ес-а – предстоеше ни да се отклоним по друго трасе.

Всъщност за мое най-голямо нещастие другото трасе се оказа пак същото. А оттук нататък имахме нови 17 км.

В този момент вече ми се ревеше. Всички гласове в мен крещяха – къде си тръгнала – сама жена, с дете в тази дива пустош… Изведнъж дори и къщите изчезнаха. Бяхме в нещо като гора. Нямаше никой наоколо и дори нямах никакъв сигнал на телефона. Опитах се да дишам дълбоко и да не се поддавам на паниката.

В този момент ми хрумна друга идея – да заменя нашата цел – Високо със Сараево. Направих го, но маршрутът не се промени.

С по-свито сърце продължих да се движа, опитвайки се да избягвам неравните участъци, които ставаха все повече. На места чакълът напълно липсваше и се бяха образували големи неравности. Това не беше път за лека кола, а за АТВ.

Това беше от онези ситуации, в които се чувствах като най-безотговорната майка…

Добрата новина беше, че по някое време просто се включихме в цивилизацията. Тогава видях, че вдясно от черния път, от който ние се появихме имаше платно, което навярно идваше точно от Яйце. Вероятно моята навигация ме беше превела през този път, защото й е зададена команда – „най-прекия път“.

Бързо изчистих от съзнанието си току-що преминалите перипетии. Оставаше ни още малко до Високо. Излязохме дори и на магистралата, която води до Сараево. От нея се отклонихме и на пункта, на който си платихме таксата попитах дали сме в правилната посока. Любезният служител ми показа с ръка накъде да поема. Този път нямаше изненади.

Пътувайки по магистралата изведнъж се появява и надпис – Херцеговина. На около 2 км. следва нова и нова табела със същото име.

Пристигнахме в подножието на една от пирамидите. Очакваше ни „уредник“, който даваше наставления кой, къде да паркира. Изкачихме се до самата пирамида. Там имаше няколко капанчета за сувенири. Изумих се – входът за пирамидата беше 10 евро. Реших обаче, че ще ги платя, все пак за какво съм дошла. На едно от местата се продаваше и вода, за която се твърдеше, че е с уникален заряд, защото е от дълбините на пирамидата. Естествено типичните туристически хватки.

За отрицателно време беше сформирана и група. Турът щеше да е на английски, впоследствие обаче се наложи да го слушам на натурален босненски. На входа се раздават и каски, тъй като вътре е тъмно, а на места и с доста скосения.

Историята на Босненските пирамиди

Откривател е босненският професор Семир Османагич. Той твърди, че тези образувания са по-стари дори от египетските пирамиди – на 25 хиляди години. Досега са открити пет пирамиди – на майката Земя, на Слънцето, на Луната, на Дракона и на Любовта. За три от тях – Слънцето, Луната и Дракона, се смята, че са свързани с подземни проходи, а над повърхността образуват равностранен триъгълник. Същото се твърди и за стените им, които са ориентирани по посоките на света.

Твърди се също, че пирамидите се загряват и охлаждат с особена бързина, тъй като са изградени от материал, позволяващ това.

За най-значима се смята пирамидата на Слънцето. Висока е 220 м. и има наклон като този на Хеопсовата пирамида – 53 градуса. След нея е пирамидата на Луната – 190 метра, като тя е смятана за по-древна дори от културата на шумерите.

За жалост все още обаче всичко е в сферата на хипотезите и около тези пирамиди има твърди много неясноти. Като например дори това как са създадени. Подозрителни е например, че във вътрешността им не са открити никакви артефакти – няма следа от живот – нито скелети на животни, нито от хора, от сечива или пък някакви други останки. Единствено има няколко големи камъка. И за да се засили мистиката туристите се събират около тях, предлага им се да затворят очи, поставяйки ръце над камъните. След около минута екскурзоводът пита кой, какво е почувствал. И както отговори един мъж – отговорът зависи от това кой с каква нагласа е отишъл и кой в какво вярва. Някои хора твърдят, че са усетили странна топлина. От нашата група никой не реагира, което ме кара да мисля, че по-скоро и тяхното мнение е подозрително към пирамидите.

един от гигантските камъни вътре в пирамидата

Друга версия на босненските учени е, че енергията в пирамидите се неутрализира по непознат за човечеството начин и част от тази неутрализация се крие именно в огромните камъни.

една от пирамидите – снимката е направена в движение от магистралата

Твърди се, че под пирамидите са намерени три подземни камери и малко езеро с ниво на йонизация 43 пъти по-висока, отколкото извън мястото. Аз лично обаче съм доста мнителна към съществуването на това езеро. Била съм в мината в Халщат и там видях с очите си езерото, върху което се проектират и невероятни мултимедии, а на финала гидът хвърля камък, като така човек наистина се убеждава в истинността на представените факти.

Тук останах с впечатлението, че мистичното езеро съществува само дотолкова, че навън да се продава вода от него.

Съвети:

  • Носете си по-плътна дреха, защото дори и през лятото вътре в пирамидата е хладно. Обиколката с екскурзовод продължава около час и още около 20-та минута човек го полазват ледени тръпки.
  • Пирамидите могат да се разгледат самостоятелно и без екскурзовод. Макар да има табели за посоките, все пак ми се стори не дотам безопасно, тъй като вътре е наистина своеобразен лабиринт от тунели.

Не оставаме до края на обиколката – първо ни беше доста студено и второ колкото и да ми се иска да вярвам в чудеса от представената ми информация няма дори и един факт, за който да се хвана. Някой ден може би наистина ще се появят достатъчно добре издържани научни тези за тези пирамиди, но на този етап всичко все още е като една приказка, от която да се печелят пари.

Все пак като съвестни пътешественици не пропускаме да си вземем магнит за спомен.

И хайде пак на колата!

Връщаме се по магистралата, но за жалост изминаваме много кратка отсечка по нея. Оттам се прехвърляме по добре познатите ни пътища, които се вият между реки, скални зъбери и преминават през множество градове и села.

Малко след Високо имаше  едно градче с чудни къщи, а на всяка от тях бяха поставени и мини керамични мелници. Така и не успях да ги запечатам обаче, тъй като пътят не позволяваше да се спира.

Преминаването през населени места отнема много време. Ето защо се пътува бавно, особено в съботен ден. От друга страна това дава още един поглед върху страната.

Още любопитни факти за Босна

До скоро не знаех, че богомилството е практически било със статут на държавна религия в Босна. То е било обявено за ерес от Рим и Константинопол. Заради ненавистта към официалната църква някои историци смятат, че част от балканското население и най-вече това в Босна, абсолютно доброволно приема исляма, наложен от османските турци.

От Високо до Сараево са около 50 км. първоначално навигацията ми даде около 50 минути, но всъщност надхвърлихме времето – отне ни около час и половина. Нямахме време да спираме в столицата. Целта ми бе мостът на Иво Андрич и оттам за Дървен град.

За съжаление в Сараево се забавихме още повече, защото хванахме градските задръствания. Успях дори и през колата нещичко да видя от града. И него ще го помня дълго.

Сараево

Онова устройство, без което не можем на път реши още веднъж да ни спретне интригуващи преживявания. Поехме по едно трасе, което ни качи на върха на Сараево, имаше и гробище. Минаваше се през толкова тесни квартални улички, че не можех да повярвам, че това може да бъде столица. Но пък си помислих, че същото би си казал и някой, който попадне в Орландовци, например. Пропуснах една-две отбивки, защото те бяха толкова малки, че трудно можех да възприема, че трябва да премина точно оттам. След известно лутане, в което времето ми на пристигане се покачваше все повече, реших да спра и да се опитам да задам през телефона. Не успях, но пък за сметка на това си получих солидна сметка. (За този опит плюс няколко входящи повиквания – 140 лв.) Наложи се отново да се доверя на навигацията. Опитах се да запазя спокойствие и да се върна към пропуснатата пряка.

И пак катерене нагоре по планинския хребет. Изкачвах се и се спусках…, но поне този път не се наложи да се движа по чакълени пътища. В един момент по всичко личеше, че сме вече в ниското и планината е зад нас. Макар да имаше ограничение на скоростта карах с 15 км. повече – имах спешна нужда да посетя онова място с двете нули. И хоп – палка… откъде се взеха тези полицаи.

Сигурна съм, че ме спряха с идеята, че ще изкарат някое евро, все пак бях с кола с немска регистрация. Не че е нова, доста е старичка всъщност, но лъскавка на външен вид и непозната за Босна и Херцеговина. Започна се разговор, познат ми от шофирането ми в България.

  • Ама какво правиш сега… къде бързаш, знаеш ли с колко много превиши скоростта… толкова добре разбирах всяка думичка…

Реших, че нямам време да играя техния театър и им споделих самата истина. Може би на 250 метра по-напред имаше бензиностанция. Посочих им я и казах, че трябва спешно да отида.

Доста нагло ми отговори:

  • Па иди, па се завърни…

Тогава реших, че ще приложа тактика Б. Показах камерата на първата седалка и обясних, че съм журналист, който е на пътешествие из тяхната страна, за да разкаже какво се случва.

Оказа се „правилният“ отговор. Последва:

  • Ауууу… бегай, бегай… не сом те спирал, не сом те сретал…

Не знам какви са глобите за превишена скорост в Босна и Херцеговина, но се радвам, че не успях и да разбера.

Оттам нататък си шофирах без повече да надскачам километража.

Навигацията ни показваше около 30 минути до Вишеград – това е последната точка на Босна и Херцеговина. Небето натежа и изведнъж просто рухна под бедния ни автомобил. Изсипваше се толкова много вода, че нищо не беше в състояние да я прочисти, за да виждам. Пътят беше отново покрай реката, с тунели и завои. Като старото трасе от Сърбия към България.

Не обичахме тунелите със сина ми, особено австрийските – те са дълги по над 20 км. и са скучни. Този път обаче бяха истинска благодат и спасение. Глътка въздух, в която да се концентрирам отново за да успея да фокусирам пътя след това.

На излизане на един от поредните тунели нещо заплющя по колата. Беше градушка. Уплаших се. Имаше и гръмотевици. Небето се тресеше и изглеждаше така сякаш си изсипва гневът върху нас. Помислих си дали да не остана на сухо в един от тунелите. Те обаче бяха тъмни и рискувах някой да ме удари.

Там някъде фокусирах и страничен банкет с няколко спрели коли. Трябваше да се отбия и аз без значение колко време трябваше да останем. Иди че бързай… отново по средата – в нищото. Пороят продължи още 10-ина минути. След това бавно се укроти.

километри преди Вишеград и преди да навлезем в окото на бурята

И ние потеглихме. Малко след това дъждът спря. Беше като надбягване с времето. Ние се движихме и виждах как облаците ни следват и аха да ни застигнат. Стрелката на резервоара вече вървеше надолу. Слава на Бога оставаха ни съвсем малко километри.

Ето, че отдалеч видях моста – този, на който известният босненски писател Иво Андрич посвещава „Мостът над Дрина“ и печели Нобелова награда за литература.

„От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло.“

мостът във Вишеград
мостът, който на практика свързва Босна и Херцеговина със Сърбия
река Дрина

Някой вероятно би казал – какво толкова – мост, като мост…

На мен лично ми напомни на моста в Ардино, който съм виждала обаче само на снимки.

Зареждаме „храна“ за машината и вече знам, че планът да се приберем в София същата вечер няма как да проработи. Часът е след 18, а оттук нататък ако продължим ни чакат почти 7 часа.

280 км. са от Яйце до Вишеград. Почти толкова, колкото Пазарджик-Бургас. Според гугъл би трябвало да ги измина за 4 часа и 50 минути. Дори и да не броя отклонението през Високо всъщност ми отне над 7 часа.

Босна и Херцеговина е прекрасна страна, но ако решите да я посещавате се въоръжете с голямо търпение по пътищата й. И все пак ако трябва да съм честна са сериозна конкуренция на българските.

Малко преди 19 стигнахме и до Дървен град. Бях се подсигурила с резервен план за нощуване, който влезе в действие.

Следва продължение – Мокра гора и Дървен град!

авторска рубрика: Димитрина Пандурова

Още пътешествия:

Словения

„Лю“ като любов…, не… като Любляна

24 часа в… Копер, Словения

Чехия

Прага – една разочароваща мечта

За Прага… или хубаво… или нищо

Хърватска

Загреб – „Градът на Милионите Сърца“

Босна и Херцеговина

Да прекосиш Босна и Херцеговина за 30 часа

Словакия

Замъкът Девин – символът на славянството

Братислава – една приятна изненада

Братислава – един неделен ден

Румъния

До Тимишоара и напред

Малката Виена или кой е градът на банатските българи и на Тарзан

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here