Тихият град
Мдина – това е всъщност първата столица на Малта до 1571 г. Тогава вече днешната столица Валета е била изградена и рицарите решават, че е по-добре главният град да бъде на пристанището.
Старата столица се в централната част на острова, а името в превод от арабски означава „укрепен град“.
Именно арабите разделили селището на две части – мястото зад крепостните стени нарекли Мдина, а другата част – Рабат, което означава „предградие“. Тук може би е мястото да кажем няколко думи за малтийския език. Когато за първи път го чух на летището си казах – „Хм, звучи като арабски.“ Заслушах се още по-концентрирано и ми се стори, че чувам италиански, примесен с английски. Всъщност езикът на рицарите е арабско-семитски – „малти“, произхожда от арабски диалект, а малтийският е единственият семитски език в Европа и въобще единственият, който използва латиницата като официална азбука. Речниковият състав съставлява заемки от английски и италиански.
До някогашния главен град избрахме да отидем пеша. От мястото, на което бяхме отседнали разстоянието бе малко над 2 км. беше в средата на юли, а слънцето не прощаваше.
Някой със сигурност би казал – камънак и пустош, пустош и камънак и тук-там някоя змия за разкош се шмугва из сухите треви, че и на нея и идва възтопло. Аз обаче не съжалих и секунда, че избрахме пеша да изменем това разстояния. Дали заради пътешественическата ми натура или просто защото наистина харесвах вече толкова много Малта, но трасето си имаше своето очарование. Сред кактусови градини и малтийски ниви – пред нас се откриваше старата столица, но колкото и да ни се струваше, че ей сега сме там, толкова продължавахме да ходим, търсейки някъде малък навес или клони на дърво, под които да отдъхнем.
Признавам си обаче, макар да ми хареса, тези 2 км. ми се сториха като 20, но си струваше. Покрай пътя се намираха малки ранчета, огромни кактуси – за някои вероятно пущинак, но за мен той ми показа малка част от земеделието на Малта. По-късно научих, че в миналото тук дори са нямали почва – внасяли са такава.
Основите на града са положили финикийците. После дошли римляните. След тях мюсюлманите, а през 1091 г. бил завладян от викингите (норманите или северните хора, както ги наричат историците). Те изграждат дебели крепостни стени, разширяват ровът пред тях, за да обезопасят максимално Мдината.
Едва през XVI век идват йоанитете от известния католически рицарски орден „Малтийски кръст“. За съжаление делото на норманите било разрушено от земетресение, след което градът потъва в руини. Рицарите са тези, които го възстановяват, създавайки сгради в бароков стил.
Старата столица има два входа – главната порта и гръцката порта. Ако влезете през Главния вход там се намира Националният природонаучен музей. Всъщност отвън има пиаца на карети. Общуването с тях ми напомни за Тунис, откъдето се бяхме върнали месец по-рано. Търговия и пазарене.
Но ми напомни за малко и на България – кочияши с дебели ланци се опитваха да изскопчат колкото се може повече.
Пазаренето не е нашата силна страна, направихме опит, но това, което получихме като предложение бе нещо от порядъка на 35 евро за 3-ма души. Отказахме – след това не съжалихме, защото Мдина може да е град, но е всъщност с размерите на един мъничък квартал, толкова е малък, че може да се обиколи дори няколко пъти пеша, парите за карета определено са много.
Наричат Мдина „тихият град”, заради неговото спокойствие. Всички сгради са в цвят пясъчна охра, а зад дебелите стени живеят около 300 малтийци, строежът на нови къщи не е разрешен. Казват, че идеалното време за посещение на старата столица е вечер, когато туристите са напуснали и по уличките е толкова тихо и спокойно както вероятно е било и в миналото.
Между другото крепостните стени на Мдина приличат много на тези в Родос – в този факт няма нищо случайно, тъй като рицарите са владели гръцкият остров за един определен период от време. Повече можете да прочетете тук:
Родос – едно от чудесата на света
Улиците в Мдина не са прави – всички имат известен наклон. Напомниха ми за Дубровник. Оттам съм запомнила, че това е била целенасочена визия на „старите“ архитекти – в Дубровник специално с такъв градеж се е търсил ефектът за „спиране“ на скоростта на вятъра, тъй като хърватският град е с излаз към морето. Едва ли обаче мотивът е бил същият и тук. Оказа се, че причината е по-скоро военна тактика. Когато рицарите са изграждали градът улиците са били проектирани с дължина толкова, колкото е на една летяща стрела. Ако улицата обаче е крива шансът да те застигне стрелата в гръб е много по-минимален, особено в движение, защото ще се забие в стената.
Най-старата сграда в Мдина е „Санта София“ (Palazzo Santa Sofia). Освен това тук се намират палацо “Костанцо” (Palazzo Costanzo), палацо “Фалсон” (Palazzo Falson), а Националният исторически музей на Малта се помещава в двореца „Вилхена“.
В Мдина се намира Катедралата „Свети Павел” – единствената в света, описана в Библията. Има хипотези, че самият светец е проповядвал тук.
Какво разказва легендата? В миналото в близост до острова корабокрушира Св. Павел. Той остава тук и покръства жителите. Това е историята защо в сърцето на старата столица се намира катедралата „Свети Павел“. Тя е от XII век, но не оцелява при земетресението. Възстановена е по-късно от рицарите.
Както вече споменах Мдина не е голяма. От едната и страна се открива невероятна гледка и се вижда дори морето, въпреки че това централната част на острова.
Ако напуснете Мдина откъм Гръцката порта ще се озовете пред Домус Романа. Сведенията от римско време разкриват, че главният град на архипелага се е наричал Мелита – име, което римляните дават и на целия остров. Макар сградата да изглежда старинна, тя е сравнително нова. Построена е през 1920 година като надстройка и музей на римска вила.
Въпреки че римляните също са били по тези земи няма останали много находки от тяхно време. Мозайките, подредени вътре, са единствените, които са запазени от 1. век пр. Хр. Смятам обаче, че това, което може да се види от тази епоха в България – вила Армира и в Тунис – Ел Джем е несравнимо. По тази причина пропуснахме посещението във вилата.
Предлагам и част от снимките, които имам в личния ми архив от двете места.
И така, напускайки Мдина открихме, че:
сувенирите
са много изгодни извън крепостните стени.
Като цяло магнити, картини, чаши…, чинии… цените изключително много варират. Например в центъра на Валета могат да се намерят магнити за малко повече от евро (сравнявайки с Братислава там цени под 4 евро нямаше), но могат да стигат и до 3-4 евро. Това, което със сигурност ми направи впечатление е, че в Мдина цените бяха по-високи. На излизане от нея – на срещуположната улица – т.е. вече в Рабат, имаше няколко магазинчета, в които почти същите артикули можеха ако не наполовина, то поне с 30% по-евтино да се вземат.
Символът на Малтийкия орден е осмовърхият малтийски кръст. Той може да се види навсякъде – от фасадите на дворците до малките умалените модели на сувенирите с рицари.
Промяна в плана
В Малта часовникът никак не беше наш приятел. Трябваше все да бързаме.
В програмата наред с Мдина и Рабат бях включила катакомбите на Св. Павел, градините на Свети Антон (San Anton Gardens) и занаятчийското селце – Ta Qali. За катакомбите обаче се чака понякога доста, знаех предварително и за това решихме, че ще отпаднат, още повече, че едва ли те са подходящо място за 6-годишно дете, за това поехме към занаятите. Оказа се, че не са особено популярни – поне ние не попаднахме на някого, който да ни упъти на коя спирка да слезем и къде да прехвърлим. След като се лутахме известно време взех решение да отидем в рибарското селище – дотогава, а и сега, все още ми е трудно да му запомня името. Избрахме маршрута, така че да минем през Моста. От една от крепостните стени в Мдина се открива гледка именно към него.
На път с автобуса минахме през занаятчийското селище, което всъщност сега се изгражда по програмите на ЕС. В него предстои да се направят цехове, в които ще има работилници с традиционните за Малта занаяти – стъкларство, грънчарство, бижутерство, кожени изделия и дантела. По-късно из пътеписите на друг пътешественик прочетох, че мястото наистина е съвременно, съществуват няколко работилници, но като цяло не са нещо особено.
Моста
Това е град на около 5 км. от старата столица, който е известен със своята катедрала – Ротонда Успение Богородично (Rotunda of St Marija Assunta) или Моста дом. Куполът е висок 61 м., а диаметърът е почти 40 м., а с тези си размери се нарежда сред един най-големите куполи в света.
Историята на катедралата е достойна за филм. По време на бомбардировките през Втората световна война църквата е улучена от три бомби. През това време в нея на литургия са се събрали около 300 богомолци. И о, чудо – две от бомбите падат встрани от стените, без да избухнат. Третата макар да пробива покрива и да пада вътре, също не гърми. Божия намеса или дългата ръка на Провидението!?!
Днес до олтара в църквата се пази реплика на бомбата. Църквата работи преди обед до към 12 и след това отваря отново след 15 часа за около два часа.
Това, за което съжалявам, че не успяхме да видим е градините на Сан Антон. Това е лятната резиденция на малтийския президент и на някои от великите магистри в миналото. До него се намира и най-голямата ботаническа градина в Малта, която е на повече от три века.
За сметка на това обаче се насладихме на едно невероятно място.
След около час и половина пътуване с автобуса пристигнахме в пъстрото рибарско селище – Марсашлок.
То се намира на югоизточния бряг на Малта, а населението му е около 4000 души. Тук е разположено второто по големина пристанище в страната, а местните рибари имат най-красивите лодки вероятно на цялото земно кълбо.
Техните дървени водни съдове са като произведения на изкуството – не просто оцветени, а изографисани – синьо, жълто, зелено, червено. Малтийските риболовни лодки се наричат „лузу“ и имат дълга история, която датира още от 800 г. пр. Христа – правят се по традиция, която датира още от времето на финикийците.
Живописните плавателни съдове имат очи – от двете страни на носа. Това е окото на Озирис или още Узирис – гръцкото име на божеството Озар или обожествен след смъртта фараон от древната египетска митология. Наричан е също и Унуфри, което означава доброто същество. Неговите очи са винаги отворени, защото те гледат и бдят над здравето и сполуката на рибарите. Озирис е божеството, което символизира възраждането, този който никога не умира. Вярва се, че очите му защитават рибарите от злите морски духове.
Марсашлок е сравнително спокойно селце, а по пристанищната алея са разположени много рибни ресторанти, които предлагат пресни морски менюта. И макар да е малък е притегателен център за балканци. Обслужваше ни сервитьор от Сърбия.
В центъра на селището, на големия площад се издига църквата, която е построена през 1897 г. Пред нея италианец беше „отворил“ своя сладоледен тезгях – никога не бях виждала ледена топка да се разтича за секунди… беше уникално вкусен и го „унищожихме“ преди да има шанса да се разпадне, наслаждавайки се на типично-идиличната марсашлокска гледа – рибари стягаха мрежите си за следващия улов, други работеха по своите лодки, дядо учеше внука си да лови риба…
И така неусетно стигнахме до другия край на пристанището където се запознахме с Анджело. В четвъртък привечер той „чоплеше“ своята лодка. „Опарени“ от предишната вечер, когато се наложи да се приберем с такси решихме първо да проверим как е транспортът и кога е последният автобус. Попитахме Анджело за това, но като тръгна една приказка… сладка раздумка…
Оказа се, че дъщеря му е омъжена за германец (понеже живеем в Германия се отвори още една тема), а иначе досега е била посланик на Малка в ЕС. С бащина гордост, а не с онази напудрена хвалебственост, Анджело ни сподели, че тя говори 7 езика…
Освен с всичко останало – история, мистика, древност, Малта ме плени най-вече с нейните Хора… Човеци… истински и неподправени! Сърдечни, топли, с готовност да ти помогнат, да те упътят или просто да си поприказват с теб направо като със стар приятел.
След тази топла среща беше време за вечеря. Морска, разбира се! Току-що уловена и направо в тигана.
С последния автобус се озовахме онова в столицата Валета – оттам ни беше връзката. Не беше случайно. Чуваше се музика, а от автобуса видях сцена. Имаше репетиция. Оказа се генерална, а концертът трябваше да е след няколко дни. Гласът беше невероятен…
От местните хора научих, че това е Джоузеф Калея, малтиец – смятан за един от най-обещаващите тенори на ХХI век. Ако обичате класическа музика – чуйте го, няма да съжалявате! Гласът му е… великолепен! На същата сцена само след няколко дни той щеше да пее с Ерос Рамацоти. Аз съм сигурна, че в онази вечер той бе там… Нямаше как да присъстваме, но бях щастлива да чуя няколко негови вълшебни изпълнения.
Следва продължение.
В следващата част ще ви разкажа защо в Малта изобилстват червените телефонни кабинки?
Магията Малта – Кръстоносният поход
[…] Магията Малта – трета част […]
[…] Магията Малта – трета част […]