Или какво е да претърпиш корабокрушение, пардон лодкокрушение в канал
Представяте ли си вместо да палите мотора или колата, вместо да се качите на колелото, да ходите на работа с лодка? Със същото „возило“ посещавате и съседа си, а пощальона ви носи пощата. О, да – в западна Европа пощите функционират и ако не всеки ден, то през ден-два човек получава множество писма именно по най-стария начин и въпреки новите технологии.
Със сигурност е невероятна авантюра стига да не е всеки ден. Ами ако се почерпите с няколко бири повече при комшията – после как ще навигирате. Всъщност водният транспоррт също си има своите закономерни правила, поне това ще помня винаги от пътуването ни в най-невероятното село, на което ми е стъпвал крака.
Не си спомням кога точно ми попадна една снимка на това холандско село, но моментално бях пленена. Толкова идилично и неподправено, толкова истинско и същевременно толкова зелено и пъстро…
Тази пролет след като се доксонахме до света на крал Артур и Шотландия решихме по рима да изберем следващата ни цел. А Шотландия се римува добре с Холандия.
Няма по-добър сезон за посещение в Холандия от пролетта. То е като феерия – люляк току е напъпил, стотици видове лалета, все пак сме в тяхната страна, хортензии, магнолии…, вишните са като бели облаци, зюмбюли и всякакви други не знайни за мен видове.
Макар че живеем в държава съседка на кралството всъщност ми е по-близо да отида до Италия, отколкото до Нидерландия. 833 км. са от Мюнхен до Гитхорн, което в най-добрия случай, при нормален трафик и без никакво спиране, означава над 7 часа и половина път.
Така се случи, че ние обаче отседнахме в близост до Дюселдорф. Имахме една нощувка и на другия ден потеглихме към холандско. Разстоянието бе около 200 км, а магистралите в страната са просто рай за шофьорите – ремонти по нашия маршрут нямаше, нямаше и такси или винетки. Холандия и Германия са от малкото страни в Европа, които могат да се похвалят с безплатни пътища.
Пристигнахме някъде по обед. Паркирахме и на самия паркинг имаше една дама, от която си си взехме лодка под наем. Бяхме доста голяма група, така че това беше добър вариант. Проблемът беше, че никой досега не беше си изпробвал уменията като моряк. Водното превозно средство е с електромотор. На пръв поглед изглежда лесно, но на втори разбираш, че не е толкова проста тази работа. Волю-неволю един мъж от групата ни решава да се заеме с управлението. Имаме карта, от която ни е показано как точно трябва да се движим. До този момент не се бях замисляла никога какво е да пътуваш по канали. Във Венеция е друго – там не можеш сам да наемаш лодка, нито пък в Брюж. Същото важи и за Колмар. Там просто се оставяш да те возят.
Любопитно за Гитхорн
- Дължината на каналите 7.5 км.,
- 176 моста, според някои източници, според други 50. Аз лично не се наех да ги броя.
- Ако срещнете надпис „Почакайте тук кучето!“ то това е любезна забрана да не навлизате в имота, защото е частна собственост
Потеглихме ние по първия ръкав. Всичко тръгна като по вода. Компания ни правеха и ято птици. Не след дълго се оказахме в „открито море“ – бурно с вълни и силничък вятър, който само птиците умееха умело да използват и да се движат в синхрон с него. Аз като най-смела или по-скоро искаща да е на първа линия, заради снимките се оказах директно под ударите на вълните – първата ме шляпна лекичко, но успя да ми поизкъпе камерата. Втората не се шегуваше изобщо и направо ми намокри задните части.
Нямам представа колко е дълбоко езерото в тази част, но вълните си бяха сериозно изпитание, които люшкаха лодката и на няколко пъти бях сигурна, че ще се обърнем.
Дамата ни бе казала да следим знаците и когато стигнем номер 20 да завием. Отне ни време да се ориентираме къде точно са отбелязани номерата. След като открихме установихме, че имаме доста да плаваме. Поне вълнението беше по-спокойно за всеобщо успокоение на групата ни.
Най-сетне дойде и нашият номер. С лека маневра „капитанът“ ни зави и тогава пред нас се занизаха онези ми ти китни пейзажи. Първата къща след завоя ми напомни на Пипи Дългото Чорапче. Като дете точно така си представях нейната къща на дървото.
Оказа се, че и по каналите в Гитхорн важат правила като за пътищата. Например ние след първи завой излязохме на Т-образно „кръстовище“, на което според дадената ни карта трябваше да завием надясно. А каналът, по който плавахме беше еднопосочен. И както се любувахме на плаващите около нас лебеди срещу нас се появи друга лодка. Беше само с един член нейният екипаж – една млада азиатка, която очевидно се бореше да овладее водното возило. Опитите й обаче бяха доста аматьорски, а на всичкото отгоре каналът беше изключително тесен. Нямахме много опциии – опитахме се дадем на заден ход, но… ударът беше неизбежен. Чу се един особен звук, който в първия момент имаше метален звук, но оттеквайки доби „дървена нотка“. Разбира се нямаше пострадали – не си представяйте, че това бе някакъв сериозен инцидент, но все пак успяхме да съберем достатъчно много публика.
До финалната права всичко мина гладко и без повече вълни и вълнения. Единствено трябваше да пазим главите на няколко по-ниски моста. Както се казва обаче съм ветеран – имам опит от мостовете на Брюж.
Върнахме я, а оттам потеглихме отново към градчето, но този път, обикаляйки го пеша.
Чудни къщи, всяка с просторен двор и много цветя, толкова е пъстро, че не мога да откъсна очи – сякаш можеш да видиш цветовата гама в най-пълната й разновидност. Гледайки къщите се чудя се питам – коя е наистина на два века и коя е построена скоро. Трудно може да се разбере. Някои са като мини-зоопарк.
Не разбирам защо са дали на Гитхорн прякора „Северната Венеция“. Единствената допирна точка между двете е водата. Каналите тук са много по различни, архитектурата, природата – няма абсолютно нищо, по което да си приличат.
Оставям се слънцето да ме гали под звучния акомпанимент на най-звучните птичи мелодии. Усмихвам се и си мисля какви щастливци са тези 2600 души, които имат щастието всекидневно да са в рая. Още повече съм запленена когато чувам и крякането на жаби, съпроводено с перенето на гъсоците.
Всичко е като под конец и навярно би подразнило хората, обичащи хаосът и дразнещи се от реда.
Макар надписите по къщите да разкриват, че някои имоти са на по двеста години, но разбира се селото датира далеч отпреди това.
Кратка предистория:
Смята се, че Гитхорн, което в превод означава кози рога, е основана от бежанци от Средиземноморието, които се заселват тук някъде ооло 1230 г. преди това никой не е проявявал интерес към тези земи, тъй като те били блатисти и мочурливи. Първите заселници откриват тук множество рога, за които се предполага, че са от загинали при наводнение век и половина по-рано животни. Освен това те разбират, че земята е богата на торф и така добиването му се превръща в техен основен поминък. Той се е получавал от разлагането на растения. Около селото още тогава е има няколко езера, а днес то граничи и с национален парк. И копайеки местните хора се получавали ровове, които бързо се наводнявали. С времето се образували и каналите.
Плавайки по каналите, между другото обиколката с лодка е около час, за първи път ми се прииска да си имам една малка къщичка на това място. Оказа се, че доста ще трябва да поработя, защото цените на имотите се конкурират с тези в иначе така прескъпия Мюнхен. Като стана дума за цени Холандия е скъпа страна с висок стандарт на живот.
Сламените покриви, които напомнят на някои села из английската провиния, са всъщност традиция, наследени от миналото. Тогава покривите били такива, тъй като районът бил блатист и имало много тръстика – евтин вариант, при това, даващ добра изолация.
Имаме късмет да видим как точно се слага един сламен покрив.
Макар че в наши дни Гитхорн единственият източник на доходи за селото е туризмът, то за щастие туристите са от друга порода и не са онези шумни тълпи, които са окупирали всички красива, малки и по-големи места.
Славата на Гитхорн изгрява с холандската комендия Fanfare, която 1958 г. е снимана точно тук.
Ние пък попаднахме на влюбена двойка, която позираше за сватбена фотосесия.
Лист и химикал за забележителностите тук не са ви необходими. Оставете се на краката да ви водят из прелестните къщички, пред които може да се видят и различни животинки – от патици и лебеди до агнета и кози. Така поне направихме ние в един невероятно слънчев и закачлив априлски ден.
Ние не стигнахме до музеите, а може би тряваше. Предполагам, че това е от малкото села, които имат цели три музея – единият е Музей на историята на региона, а другият Museum De Oude Aarde. Напълно безплатно може да си направите и местен спомен в прочутото холандско сабо.
В късния следобед потегляме. Набелязала съм си няколко плантации с лалета и мелници. За жалост мечтата ми се разбива на парчета. Този път не успях, но явно, защото ще трябва да се върна отново.
Имаме резервирана нощувка в една типична селска ферма. Когато я видях на снимка си казах – това е нашето място!
Планът ни бе да нощуваме в Холандия, пардон – Нидерландия, а на следващия ден да посетим сафари-парк Beeske Bergen. И това се оказа втората греда. Макар да имахме резервация. Посрещна ни един възрастен господин. Изглеждаше някак подозритлено весел. Обяснихме, че имаме резервация, той не говореше англйски. Попълни набързичко формуляри за настаняване и поиска парите.
Платихме. Не знам защо, но нещо през цялото време ме човъркаше – вторият ми глас крещеше вътрешно, но го изгоних да си ходи. Поведе ни възрастния господин към стаите ни. Въпреки че това е хостел имаше рейтинг почти 10 – беше някъде около 9.8, което всички, ползващи букинг знаят, че не е често срещано. Сега виждам, че оценката вече е 8.8. Наред с това имаше стаи, които бяха със собствена баня и тоалетна. За това ги избрах. Цената беше 90 евро все пак. Да, обаче нашият домакин (възрастният мъж) ни качи на втория етаж и ни показа стаите – бяха толкова малки, а на всичкото отгоре и без баня. Веднага реагирах, а той явно очакваше и ни направи знак да изчакаме.
След минути се появи млад мъж – страшно нахилен, сякаш току-що бе ударил някой джакпот. Погледът му беше подозрително бляскав. Може и да съм била по-мнителна – все пак бяхме в страната, в която да пушиш трева, гъби или да похапваш мъфини с марихуана си е напълно легално и разрешено.
И се започна разправията. Младият мъж, иначе доста симпатичен, твърдеше, че съм направила резервация за стая без баня. И ни предложи да ни настани за тези пари – 180 евро за двете семейства, в обща стая, но с екстра – баня и тоалетна.
Поискахме си парите обратно, но той отказваше да ги даде. Тогава му показах резервацията – добре че си намерих копието в телефона и той видя, че грешката е негова. Продължи обаче да упорства, че пари няма да върне. Наложи се да се обадим на букинг, а през това време използвах и последния коз – заплаших го с най-ниската оценка. Докато говорих с администратор от букинг, той набързо върна парите. Беше вече след 20 вечерта. Трябваше да се върнем обратно към Дюселдорф, но пък се почувствахме като спечелили футболния мач!
Затворих очи, за да се пренеса отново по тези приказни, малки островчета и накацалите по тях къщи.
авторска рубрика: Димитрина Пандурова
Още в Култура и Туризъм:
Малта
Магията Малта – Кръстоносният поход
Магията Малта – трета част
Магията Малта – Синята пещера и една среща с акула
Гибралтар
Страната на „крадците“, които са под защита на закона
Португалия
Шотландия
Пролетна островна приказка – Шотландия
Пролетна островна приказка – продължението
Швейцария
Зимен уикенд в Шафхаузен и Люцерн
Лихтенщайн
Миниатюрната монархия Лихтенщайн
Белгия
