По следите на романтичния път – Донаувьорт

Навярно очаквате да се озовем някъде в Италия. Сигурна съм, че ако направим една анкета ще се окаже, че в повечето представи това е една от държавите с най-романтични градчета и местенца – като се започне от Тоскана и се стигне долу на юг до Сицилия… и после обратно към Верона и Венеция – закъде без тях – градове, отдавна превърнали се в символи на любовта… Не са малко и пътешествениците, които откриват голяма доза романтичност в Прага. Може би обаче най-сериозният конкурент на всички италиански точки, превърнали се в синоним за романс е Париж… Шанз е Лизе…, Айфеловата кула, самите улички… въобще вдишваш романтика, издишваш любов…

…или някъде в Прованс… места, които нашепват обичам те-обичаш ме…, по които всичко крещи само една думичка, а във въздуха се носят сърчица… за някои твърде сладникаво, за други истинска наслада за душата, преживяване, което те топли дори и в ледените води на Исландия.

Не, в този пътепис няма да ви водя по тези така познати и мечтани места. Ще ви изненадам, защото гарантирано най-малко ще очаквате точно в тази страна да се говори за романтика. Тя просто отдавна си е извоювала друго име. Страна на супермагистрали, на инженерна мисъл, на модерни европейски коли… може да се добавя и още. Страна, която някои дори я намират за скучна и лишена от всяка нотка на закачка. Грешите! Романтичният път не е маршрут във Франция, не е в Италия, нито даже в гореща Испания. А в Deutschand!

Romantische Straße – това е цял маршрут за любителите на пътешествия, който гарантирано ще промени мнението на всеки избягвал Германия. Включва 29 места и е дълъг близо 500 км. (ако трябва да сме точни 466). Скоро ще му празнуват 70 годишен юбилей (само след 4 години). В официалния сайт за него пише така: „Природа, култура, гостоприемство на едни от най-старите и популярни празнични улици“. Признавам – звучи скучно. Не и така, че да те грабне за гърлото и да ти крещи: „Тръгвай, чуваш ли, тръгвай!“

Започнах да следвам Romantsiche Straße преди 3 години (март 2015). Честно казано стана случайно, не беше планувано. Досега съм изминала малка част от него. Нямам срок кога ще го завърша, но съм си обещала да го направя като събирам колекция от сувенири – магнити, монети, чаши… ако ли няма – колекционирам снимки. И някой ден надявам се, че ще притежавам минимум 29 фотоси – от всяко място по една. Макар всички пътеводители да посочват, че началната точка на Романтичния път е Вюрцбург, аз започнах от крайната му – просто така се случи, че първо посетих Фюсен и периферията от най-известните замъци, сред които този, превърнал се в емблема на Дисни.

Днес обаче няма да започна отначало. Ще ви разкажа първо за крепостта Харбург, която се намира в Швабия.

Решихме семейно да посетим това местенце, което е част от романтичния път, в един ноемврийски ден. От опит знам, че мрачното време не е добър приятел нито на камерата, нито на разходката – местата някак губят, като че ли от очарованието и магичността си, за разлика от дните, в които слънцето ярко ги огрява. Въпреки това Harburg беше в пълен синхрон със сивотата, подхождаха си, без от това някой да страда.

Крепостта Харбург е кацнала сякаш на един хълм – осанката й се откроява отдалеч.

Със своята площ спада в графата големи замъци както в Бавария, така и по трасето на романтичния път. Не може да се мери с Нойшванщайн по пищност. По блясък не може и с Линдерхоф, и с Херенхимзее. Но пък неизменно ги бие по едно – старинност. Датира от XI-XIIвек.

Бях си написала домашното за Харбург и неговата дълга вековна история. Основният замък е заобиколен от дълга крепостна стена, която го опасва като пръстен, а на него има шест кули, които в миналото са имали основната функция да осигуряват информация за евентуални нападения. Бях добре информирана, но имах един важен пропуск – не бях проверила какво е работното му време. Оказа се, че от ноември до февруари замъкът е затворен, освен ако няма индивидуално уговорена туристическа обиколка. Посетителите имат достъп единствено в двора.

Влизам и още от голямата външна порта чувам тропота на конските копита и звука от прибирането на сабите на рицарите. Те се носят гордо и величествено, защото току-що са спечелели тежка битка…

И още тази първа наша среща ми напомня на Кайзебург в Нюрнберг. Освен, че и двата замъка са издигнати на възвишения, което е типично за почти всички, те имат и някои общи архитектурни белези. Същите детайли по прозорците откриваме и в Нюрнберг, и в Харбург. И вероятно в това няма нищо странно, имайки предвид, че са от една и съща епоха.

Всъщност Харбург е уникален с това, че е запазил своя автентичен вид през годините. От създаването му и не се е променило нищо за разлика от много други негови набори, които през вековете понякога са добивали почти изцяло нов облик, като всеки господар е оставял своя почерк и визия. По тази причина Харбург се смята за истинско съкровище на средновековието. Той се числи към една от най-старите крепостните укрепления в южна Германия, която никога не е била превземана. Каменната фасада изглежда толкова древна, че излъчва своеобразен респект.

Между другото оказа се, че това е бил любимият замък на Майкъл Джексън, който приживе дори е правил опити на няколко пъти да му стане собственик.

Не бяхме единствените, които се интересуваха от историята на Харбург – имаше и семейство американци, които също проявяваха сериозен интерес и останаха малко разочаровани, че не могат да се докоснат до вътрешността.

В центъра на Харбург се намира кладенец, който е с дълбочина 130 м. Оказва се, че той е бил свързан и е черпил вода директно от река Вьорниц. Някога е било нужно половин час за да се навие макарата и да се качи вода в кофата. Днес дълбочината обаче е едва 48 метра. Специалистите не са категорични какво се е случило с кладенеца. Едната версия, е че той се е сринал в средата на 50-те години на ХХ век при взривни дейности за прокопаване на тунела, в близост до скалата.

Разхождайки се из двора се опитвам да си се представя и аз част от онова славно историческо минало. Впрягам с пълна сила цялата си фантазия, извиквам сцени от рицарски филми и битки, в опит да възстановя каква е била модата, обноските, поведението на дамите. Смелостта ми се простира дотам, че се озовавам вътре в замъка, докосвайки се до залата за вечеря и темите на разговор преди девет-десет века. Блюдата и чиниите, тежките златни и сребърни бокали изплуват в съзнанието ми – сцени и образи, къде провокирани от запечатани филмови сцени, къде от исторически романи и посещения в други замъци от тази епоха.

„Влизам“ вътре по дългите и тъмни коридори и виждам множество врати. „Озовавам се“ в спалните, разглеждам библиотеката – няма как тук да не е имало богата библиотека с географски карти, с военни стратегии. Фантазията ми се е развихрила в пълна сила. Виждам мъждугащата светлина, която идва от едно солидно бюро, а на нея някой замислено седи. „Продължавам напредм и се чудя къде са живеели съветниците или пък прислугата? И се питам – ако тези стени можеха да говорят – какви ли тайни щяха да ни разкрият? Какво ли пазят, което никога няма да узнаем…?

И така в догадки и предположения  за живота зад тези стабилни каменни здания се спускаме надолу към градчето.

Преди това обаче е време да завъртим машината на времето, която ще ни даде монета за спомен от замъка Харбург. Не помня точно в кой момент започнахме да ги колекционираме, но тези апарати ги има на редица места в Европа и особено по немските замъци и крепости.

Небето е така сиво и надвиснало над замъка, че имаш чувството, че кулите ще прорежат облаците и всяка секунда ще се изсипе истински порой. Сивото е в някакъв магичен флирт с дърветата и и реката, закачат се, нещо си шепнат, танцуват, унесени под звуците на лекия ветрец.

Градчето е малко – обхожда се пеша за по-малко от час. На пръв поглед гледката изглежда типично германска – реката, а покрай нея спретнатите бели къщи, с подредени градини. Всъщност Харбург си има своя уникален чар както заради крепостта, която се издига сякаш за да пази днешните си поданици,  така и заради природата.

Минаваме по каменния мост – той изглежда стар и някак доволно мъдър на фона на къщите около него. И комай с него завършва нашата харбургска средновековна разходка. Непринудена и непретенциозна, но оставяща траен спомен за величието на отминалите векове.

авторски текст и снимки: Димитрина Пандурова

още в рубриката:

Бавария и малко познатите й места – поредица – I

Бавария и малко познатите й места – поредица – II

Бавария и малко познатите й места – III

С деца в Бавария – поредица – първа част

България е посещавана най-много от германски туристи

Кралското езеро и неговите 100 годишни лодки

Roseninsel – едно малко популярно местенце до Мюнхен

Октоберфест – нещо повече от празник на бирата