Помниш ли, помниш ли едно време като бяхме деца, на село, при баба и дядо? Помниш ли мига, когато пуква зората и плахо обагря небето в невинно бяло, нежно розово и сънено синьо? Денят се ражда със самотната песен на дива гълъбица, едно далечно провлачено и лениво повторение, което смътно и още сънливо едва долавяш в часа на ранното утро. Бавно и с наслада вкусваш на глътки събуждането си, дошло с гукането някъде там от клоните на акацията далеч на двора, протягаш ръце, потриваш очи с длани и усещаш закачливото слънце, прозиращо през дантелените пердета на баба, същото това рано ранило слънчице, което на пръсти пристъпва в тихата соба и гали страните ти с топлите си и едва доловими лъчи… Закачките му не спират, леко придърпва пухената ти завивка, докосва те нежно по нослето или в крайчеца на едното оченце и мило ти шепти: „Добро утроооооо!“…
Великден е! Помниш ли как край огнището на баба се носи ухание на прясноопечен козунак, вапцаните яйца сме приготвили още в четвъртък, шарките са от восък и билки от градината, прясно издоеното овче мляко ври вече в едно котле на печката с дърва! Баба е приготвила и невероятно вкусните, правени на сач кътми, които намазани с домашното и сладко от сини сливи, смокини или кайсии (изборът при бабините вкусотии бе невероятно пъстър и богат) бяха една симфония от аромат и фантастични смесици от даровете на земята! За компотите и от ягоди и череши, там вече трябва да напиша книга! Те стояха на тъмно и хладно в един вътрешен килер и помниш ли? Ако мен просто ме няма, всички ме търсят, последната възможност е да бъда там, с огромна лъжица, пълна с ягодов компот!!!!! Как да не се събудиш с радост в ден като този?!? И как да не прекрачиш тази Светая Светих – кухнята на баба ми Рада! В селото всички женоря я наричаха Дачуица (на дядо ми Дачо)! Та идеше реч за кухнята на баба ми – помниш ли, тя бе най-топлата и най-слънчевата стая в къщата на село, строена от сръчните и отрудени ръце на дядо ми. Та в тази уютна и пълна със светлина и аромати соба баба ми приютяваше не само вкусните си гозби, но и новоизлюпените пиленца от селския си двор! Тя ги донасяше в две малки дървени щайгички и на мен (о Боже, щастие!!!!) се отреждаше ролята да им дробя на ситни парченца сварени жълтъци. Каква невероятна радост бе за мен поверената ми отговорност да ги захранвам аз! След като ги бях нагостила, можех с часове да стоя до щайгичките, да ги наблюдавам как си протягат крилцата, писукат доволно или се гушкат при братчетата и сестиците си, притваряйки очички в блаженство и наслаждавайки се на топлината до огнището…
А помниш ли, когато дядо впрегнеше сивата магарица Съба и… предстоеше вълшебното пътуване с „песента на колелетата“ до съседното село, където живееше сестра му! Седнала до дядо ми в каручката можех да съзерцавам и да се възхищавам по детски на сменящите се пред взора ми пейзажи с безкрайни ниви с натежали узрели жита, поля с царевица, които докосваха безкрая на хоризонта, огромни орехови дървета, които величествено и безропотно пазеха посоката на нашето пътуване… Можех да слизам от каручката (темпото на магарицата бе твърде бавноооо), да си бера лайки, бял равнец и жълти макове (правех си венче за главата) и… пак сядах до дядо! А дядо ми бе сладкодумен, знаеше да те омагьоса в историята, която разказваше, говореше ми за собственото си детство, за младостта си, за войната, за баба… а аз го слушах прехласната и … заспивах! Сънища с дъх на сено и иглика, сънища, в които горски теменуги и ягоди украсяваха поляните, по които ходех, сънища, в които дядо ме водеше през девет земи в десета, а аз бях хубавата спяща принцеса…
А помниш ли неделите, когато по цял ден бяхме неуморни навън да гоним щурци и пеперуди? Нямаше по-щастливи и по-безгрижни деца от нас, тичахме на воля чак до езерото и до дивите кестени в края на селото… Закачливият вятър опъваше до скъсване нашите собственоръчно изработени кепчета, а ние, по-свободни и по-дръзки от вихъра, лудувахме по кабата (голямата тревна поляна около последните къщи в края на селото). Безгрижните ни игри нямаха край, нито пък начало! Пеперудите и щурците пускахме след улавянето им обратно на свобода и се присъединявахме към техните ята и рояци… и не бяхме вече малки човечета и деца, а волни щурчета и пъстри полски пеперуди!!!! При тези луди тичания заобичах завинаги не само тревите и поляните, но и близката слънчогледова нива! Слънчогледите ме омагьосваха със златножълтите си главици, следващи постоянно и неотлъчно топлите и светли длани на тракийското жарко слънце… И досега, пътешествам надлъж и нашир, и откривайки поля с натежали от слънце пити, спирам при тях и затварям очи… Вкусвам аромата на детството, останало някъде там, между високите им зелени стъбла и усмихнатите им жълти личица… И стоя така онемяла, както някога…
текст и фотография: Анелия Тонефф
