От Мюнхен до Сен Тропе през Монако

Едно пътуване в условията на „3-те К“ – Корона-Ковид-Карантина – последната седмица на февруари 2020, кой да предположи, че оттам нататък светът ще спусне кепенци

Всеки ще ви каже, че малкото княжество е лукс, скъпи коли, пари, яхти, хеликоптерни площадки, филмови звезди и в обратен ред.

Аз пък ще ви кажа, че тук пих най-евтиното кафе – 0.60 евро цента.

Контрасти!

Как започна това пътуване може да проследите тук:

От Мюнхен до Сен Тропе, втора част

Ставаме рано сутринта, но въпреки това пропускаме изгрева. Краят на февруари е – за Бога – много са ранобудни в Ница. В 7 пулсът на града тупти усилено. Бързо ставаме и ние част от него. Навигацията ни отвежда до пристанището, а там някъде би трябвало да е спирката на автобус 100 – линията, които води до Монако, при това за някакви си около 2 евро. След известно зиг-заг лутане и питане, най-после намираме спирката. Покатерваме се на най-високите седалки, които да ни гарантират пищни гледки. Да, обаче нали единият от нас е рус, не изчислява, че „златните седалки“ са отдясно. Грешка, но поправима! С нюха на шпионин от ДАНС, дебна кой ще напусне по-рано златния си стол, за да го заемем ние. В последна сметка комай обиколихме целия автобус. Шило в торба не стои, но мира не ми дава, че някой има по-добра позиция от нашата.

• 

• 

• 

Слънцето през февруари по Лазурния бряг е доста пъргаво. Бързо се изкачи нависоко, а в неговата компания морето изглеждаше приказно красиво.

Ние, брегът, виещият се път. Е и още 50-ина души в автобуса.

Голямото предимство е, че сутрин, когато все още трафикът не е толкова екстремен, разстоянието се взима за около 40-45 минути. В час пик привечер може да отнеме и над час. Но след като си наситил душата с най-красивите морски гледки последното, което те вълнува е колко ще пътуваш. А и нали те возят.

Толкова отдавна очаквах тази среща с Монако. Малкото княжество, известно с казиното, формула 1, любимата, но покойна вече принцеса Грейс Кели…

Педя земя – едва 2.02 кв.км., привличаща обаче милиони посетители. И не само – оказва се, че това е нaй-гъcтo нaceлeнaтa дъpжaвa в cвeтa c нaceлeниe oт 32 410 дyши. Любопитен факт е, че кaтo плoщ Moнaĸo мoжe дa ce пoмecти в нюйopĸcĸият Ceнтpaл пapĸ. И пак ще има мяcтo.

Преди Монако по-големина е единствено Ватикана.

Малко, но богато – и метафорично, и действително.

Списъкът с музеи, които дремят старателно разпечатани в чантата ми е дълъг, с пищни градини още повече. А аз все още не знам, но само подозирам, че великолепните гледки нямат наистина край и ще бъдат навсякъде.

Въпреки че автобусът старателно ни съобщава всяка спирка, по някое време виждам, че би трябвало вече да сме в Монако. Започвам да се чудя ще разбера ли коя точно е нашата станция за слизане. Срещу мен стои красива, млада жена. Облечена изискано, с обрани маниери. Сигурна съм, че ще знае отговора. Питам я на английски, а тя ми отговаря с усмивка на перфектен български.

Това е –  казано е: „ние сме на всеки километър“! Какви са тези ограничения с трите морета – светът е наш!

Младата дама ни обещава да ни каже къде точно да слезем, а в оставащото време използваме да си поприказваме. Тя ни дава също ценни идеи и съвети и ни показва къде се намира спирката на обратно.

Залисани в приказки пропуснах да я питам за името. Ако случайно някой ден това четиво достигне до нея – благодаря ви!

Слизаме на градината на казино Монте Карло. Монако решава да ни покаже, че и тук небето може да бъде облачно – да не повярваш.

Първото ми усещане е, че сме обвити от небостъргачи, но същевременно е толкова зелено като в джунгла. Малкият беше гладен и решава да изпробва вкусът на кроасаните от Ница. Присядаме в парка в компанията на множество и различни „породи“ палми.

• 

• 

• 

• 

• 

Спокойствие и красота! Имах усещането, че съм в една огромна ботаническа градина. А оттатък нея се подава дълбокото синьо море.

Да – прииска ми се да живея тук завинаги. Навярно е от онези желания, типични за хората, дошли за ден.

• 

• 

Ровейки в бохчата, наречена „дамска чанта“ (моята е всичко друго, но не и дамска) попадам и на най-важната част – пликче с кръстче. В него старателно преди 7 години и 10 месеца увих пъпа на това човече, което сега пътува навсякъде с мен. Традицията повелявала да го хвърлиш на място, което да му е на късмет. През годините не бях готова за тази „раздяла“. И така „то“ – пъпчето, дълго стоеше на топло в чекмеджето. Малко преди да тръгнем разказах на малкия за ритуала по „хвърлянето“ и го попитах иска ли да го оставим точно в Монако.

Идеята много му допадна. И така, докато той се радваше на кроасана, аз се впуснах в търсене на идеалната палма, която да приюти малкото бебешко пъпче. След кратък преглед, но задълбочена инспекция намирам най-добрия пристан и най-после изпълнявам мисията. Сега съм в очакване добрата фея да се погрижи за това някой ден малкият да докаже, че тази теория е вярна.

Но в Монако той даде мъжката си дума да ми купи яхта и да ми дава по 100 евро на ден – ей, така – да си имам за харчене, цитирам!

В шеги и закачки решаваме да тръгнем на опознавателна мисия. Имам няколко пищова в джоба. Най-много искам да видя градините – всичките ако може. Искам и Океанографския музей и двореца, разбира се.

Всъщност – всичко искам! Максималист съм!

Излизаме на казиното. Запечатваме го дигитално, но прескачаме входа му – все пак някои от нас са все още непълнолетни.

• 

• 

Спускаме се по стълбите под казиното, попадаме на градини с интересни скулптури – земното кълбо и мъж и жена. Размерите им са гигантски, а от надписа научаваме, че това са Адам и Ева.

• 

• 

• 

• 

• 

Казино Монте Карло

Всъщност струва си да се отбележи, че първото казино отваря врати далеч преди катедралата Свети Никола, в която са венчани принц Рение III и принцеса Грейс.

1865 отваря онази първа зала за залагания, а тя се появява на бял свят с благословията на Шарл III, който бил пред фалит. Само няколко години по-късно обаче бизнесът вече бил на такава печалба, че монархът бил готов да опрощава данъците на своите поданици.

През 1878 Монте Карло е реновирано от архитекта на Парижката опера и оттогава е в стил Бел Епок. Разполага с няколко зали – на Северна и Южна Америка, Ренесансовата и зала Европа. Желаещите да го посетят трябва да отговарятена две условия – навършени 18 години и налични 10 евро за вход.

Казват, че най-добрата комбинация е залагане плюс Формула 1 – гарантиран адреналин до най-високи нива.

Не знам – ще споделя някой ден, навярно! Сега ще се наложи да приема чуждата истина.

Спускаме се още надолу, попадаме в нещо като подлез, а там се натъквам на кафе-автомат. Да, ама не такъв „прост“, а някакъв, който ми се опълчи. Бързо обаче отнякъде се появи и една дама, която ме „дари“ с двойна доза ароматно еспресо, което по нищо не отстъпваше на тези от изисканите кафеджийници.

Заредена с кофеин продължаваме с разходката. Катерим се обратно до казиното и оттам виждам малка туристическа група. Решаваме да ги последваме. Те ни отвеждат до стартовата отсечка на Формула 1. Оттам се вижда хълмът, на който би трябвало да е дворецът, по мои изчисления.

• 

• 

• 

Поемаме по една чудна малка уличка и след около 10-ина минути вече сме почти на върха.

• 

• 

• 

Късметлии – по обед се сменя караула и ние попадаме на церемонията. Струва си да се види!

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Изследваме всеки периметър от Стария град. Минаваме през катедралата Св. Никола. Тя крие само 145 години история – изградена е през 1875 години на мястото на по-стара църква от 13 век. Всеки, който е гледал документални филми, а и игрални, навярно си спомня, че на това място във вечна любов се вричат Грейс Кели и принц Рение през 1956г. За жалост това място е и последен дом за всички принцове, включително и включително Алберт I и Рение III. Тук е погребана и най-обичаната – принцеса Грейс.

Катедралата Свети Никола – римо-византийски стил

• 

• 

• 

• 

• 

Изграждането й започва през 1875 година, като 28 години по-късно е завършена. Осветена е обаче едва през 1911 г.

Впечатлява с големия олтар, който датира от 1500 г. направен от позлатен орех в испански ренесансов стил. Той служи като погребален параклис за епископи и архиепископи на Монако. Впечатлява също и Епископския престол от бял мрамор от Карара, както и с невероятния си орган, който може да се чуе само на големи религиозни и национални празници.

От катедралата се спускаме надолу към градините Les Jardins Сен Мартин.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Те се простират по протежение на брега около полуостров Ле Роше и са истински оазис от екзотични видове, в добавка с мини езера, фонтани и за пълен разкош красиви гледки. Там някъде открихме и чудна детска площадка.

• 

• 

• 

Съвсем близо до градините е и Океоанографският музей.

Въпреки че като цяло разстоянията в Монако се смята за нищо работа по някое време вече се поуморихме. Решаваме да починем, но не искаме да пропускаме нищо. Взимаме влакчето, което спира точно пред музея, а то бързо ни показва още от града-държава-монархия.

• 

• 

• 

• 

Любопитни факти от миналото:

В миналото Монако е гръцко селище-колония, която по-късно попада в ръцете на римляните (естествено). По времето когато република Генуа е във възход, то става част от нея, но през 1297 г. го закупува фамилията Грималди в чийто ръце е и до днес. Това е най-старата управляваща династия в света.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Мнозина намират Монако за скучен, изграден от бетон, презастроен и неструващ внимание. Погледнато от най-високата възможна точка Монако наистина изглежда като една огромна къща. Само Атина ми се е запечатала в съзнанието така.

Да, тук няма и помен от тесните улици нито на Италия, нито на Франция. Няма го и висящото пране, което човек може да докосне само на 15 км южно, откъдето започва територията на най-темпераментните европейци. Но пък има хиляди стъпала нагоре и надолу.

• 

• 

• 

• 

• 

Когато обаче се впуснеш да „изследваш“ малката държава, разпростряла се в шепа, първото, на което наред със зеленината се натъкваш е чистотата. Кой ги е възпитавал тези хора, че да минат малко и към нас. И освен това ако може да предадат и малко уроци как и ние да се превърнем ако не в най-богатата, то поне в първата 10-ица на онези от богатия клуб.

Така безметежно часовете се изнизват. Завършваме обиколката отново пред Океанографския музей. Оттам по нов маршрут се спускаме към морето, попадайки на още интересни ракурси от Монако.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Връщаме се в изходна позиция – музеят по Океанография. Време е за следобедно кафе, но това е само по протокол. В 16 часа дойде ред на обяда. Избрахме си едно симпатично ресторантче в Стария град, което направи на пух и прах теорията за скъпото Монако. Тристепенно меню струваше под 15 евро. А десертът беше истинската изненада – крм карамел – плътен с много карамел. Сравнявам с Мюнхен – там между 10 и 15 е салатата. Ястията започват от 15 и достигат до 23-25 евро. Обслужването също е несравнимо с баварската столица, в която синът ми всеки път пита: „Мамо, защо е сърдит сервитьорът?“ А аз все му повтарям: „Не, не е сърдит, той просто си е такъв!“

Ще стягам куфарите аз някой ден за Монако. Хубавото е, че ми е по-близко и до Швейцария – друга моя страст.

• 

• 

• 

• 

• 

По обратния път към спирката все пак се убеждаваме в лукса на кралството.

• 

• 

Запълваме времето в очакване на возилото с малкия параклис, който е зад спирката.

• 

• 

• 

И ето, че отново сме на автобуса, а този път ни предстои да станем свидетели на най-красивите лазурни залези.

Огнени и страстни. Разбиващи се в кристалното море, пръскайки се на милиони частици. Не съм виждала на живо големия адронен колайдер в Церн, но си го представям точно така.

Пътуването обратно е от онези моменти, в които часовникът просто не те вълнува. Пристигаме в Ница, а там още красоти – дал Бог много през този февруарски ден.

И ти се иска да сграбчиш живота с пълни шепи и да го имаш само за себе си!

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Следва продължение – карнавалът в Ница

авторска рубрика: Димитрина Пандурова

Ако обичате пътешествията:

Една нощ в Берлин

С деца в Германия – Лудвигсбург

Лондонски роман(с)

Лондонски роман(с) – II част