Лица от Аахен – Петя Петрова и нейните потрети

25.11.2018

725

Това е рубриката ни „Лица“. Тя се роди като контрапункт на онези медийни публикации, най-вече в европейската преса, които сочат с пръст българите като статистика от: „банда фалшификатори“, „криминална група“, „лица, точещи социалната система“, „хора, лежащи на помощи“…

Това е другото лице на българите зад граница – т.нар. средна класа.

Днес ви срещаме с:

Петя Петрова родом от Горна Оряховица

Образование – ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, изобразително изкуство;

Работила е като учител в три гимназии в родния й град Горна Оряховица преди да замине за Аахен, Гемания, където вече е 18 години.

Живее с италианец, който оприличил родния й град Горна Оряховица на… Сан Франциско.

В Германия в началото работи в гръцки ресторант. След това в сферата на социалните дейности. От 2006 до 2008 преподава италиански език на деца. Душата и обаче е отдадена на рисуването!

Защо избрахте Германия?

Избрах Германия по комплексни причини. По време, в онези размирни времена, когато минаването на граница, а още повече оставането там, беше много трудно. Имах роднина. който обеща да ми помогне да се установя тук. В България обстановката беше вече трудна за живеене и възможностите за работа и особено на интелектуалците, бяха изключително ограничени. Започнаха още тогава да се закриват паралелки и училища… Но основният, истинският мотив беше –възможността да рисувам. В България човек без работа не може да си позволи лукса да си купува бои и платна при условие, че средствата му не стигат да покрие и минималния екзистенц-минимум на битовите си нужди. Рисуването за мен винаги е стояло на първо място и в този случай беше основната причина за заминаването ми.

Лесно или трудно ви бeше в началото?

Не е възможно е да опиша трудностите които срещнах в началото.

– адаптирането на новото място, далеч от приятели и роднини, държавата, в която си израснал и живял цели 30 години. Трудно беше и привикването ми към новите правила и отношения в немското общество (интеграцията, както тук се казва).

– невладеене на езика

– търсене на работа и още много други трудности… Не ми се иска да се връщам към началото, защото беше истински трудно.

Разликите през тези 18 г. какви са – и в България, и в Германия – къде са по-сериозни?

18 години са много дълъг период от гледна точка на човешкия живот и малък в сравнение с вечността. За този 18 годишен „миг“ настъпиха промени и в двете държави. В Германия се появиха много чужденци и разхождайки се често си мисля, че в Германия най-малко са немците. Държавата е стабилна и човек тук се чувства сигурен и защитен, защото повечето хора спазват законите (общочовешки норми) и държавни закони. Тук всичко е устроено така. че прекрачването им носи своите последици. Всичко е построено с двустранна изгода – за гражданите и за държавата. За България… има ли изобщо нужда да споменавам? Думата, която би описала положението на България е „липса“. Липса на правилно политическо управление, на демократичност, на спокойствие, на възможности за развитие, липса на здравеопазване, на законодателна система, на стабилност… Всичко това води до: престъпност, страх, недостиг на материални средства и пълна анархия.

Вашите картини напомнят на един от най-големите български художници – Васил Димитров-Майстора и за нас тези образи значат много, но дали и на публиката в Германия й допадат жените от вашите платна?

Истински се радвам, когато чувам от публиката ми, а това са повечето българи, че картините ми им харесват и истински ги вълнуват. На няколко пъти ми се е случвало хора да се просълзяват в истинския смисъл на думата. Аз самата съм обхваната от чувство на гордост и българска принадлежност, когато ги гледам. Хора от други националности: от руснаци, италианци, дори индийци също са впечатлени. За съжаление германците не ги посрещат така възторжено.

Жената от миналото и жената от настоящето – имат ли допирни точки…?

Жената, както и мъжът, винаги имат допирни точки с миналото и настоящето, но обществото и критериите за ценности също са им подвластни. Има няколко пункта, които остават неизменни, в случая за жената: нежност, непреходна младост (с това визирам желанието за движение, промяна, вечното търсене на красотата в малките неща). Само жените са способни да оценят емоционалното в по-голяма дълбочина.

…в този смисъл вие рисувате само за хоби… или… можете ли да правите изложби в Германия или в Европа…?

Изкуството рядко дава възможност за препитание на 100 процента. Рисувам от вътрешна необходимост, като смисъл за живот. Приятелят ми един ден намери най-точната формулировка на това, с което се занимавам: „Разбирам те защо го правиш. Това е твоят начин да се изразиш и да се себедокажеш.“ Мисля, че това изчерпва всичко, което бих допълнила. Възможности за изложби има. Досега съм направила 7, като всяка беше посветена на различна тема, но от 3 години рисувам почти само на българска тематика и беше огромна радост за мен, че имах възможността да представя тези картини в една от сградите, принадлежащи към Парламента в Брюксел.

Всъщност бях първата българка, допусната там и това ме направи особено горда, защото картините ми бяха видяни от хора и от други националности, което може би поне малко е допринесло за опознавнето поне отчасти на България и от хора от други националности, да им подаря по един слънчев лъч от нашата малка, но безкрайно богата на красота и традиции България.

Намерихте ли това, което търсихте?

Бих казала, че намерих това, което търся. Понякога намирането на нещо ценно за теб става чрез загубата. Заминавайки за чужбина преоткрих за себе си България като източник на красота и животворна енергия. Всъщност преоткрих себе си и моята ясно изразена българска принадлежност. Където и да се намира човек не може да избяга от себе си, а още повече ако е свързан с толкова силни и неделими нишки като самоопределеност и национална принадлежност.

Какво е носталгията за вас?

Много пъти и аз съм се питала какво точно е носталгия?!? Точният отговор не съм го намерила още, но във всеки случай не е изминал нито един ден в който не съм мислила за България, а нея бих отъждествила с думата „дом“. Може би това е и отговорът. Носталгия е усещането за отсъствието му.

Бихте ли се върнала в България?

Да. бих се върнала в България, ако имаше възможност за нормално съществуване. Моето мнение споделят 99% от българите, с които контактувам. Това казва много. България липсва на всички!