Белария, Римини, Равена, Сан Марино, Сантарканджело, Чезенатико, Чезена, Червия, Болоня, Сирмионе
И аз съм на опашката – на онази – милионната, на която сме се подредили тези, обичащи Италия. Не знам защо! Нямам ни най-малка представа защо ми взе акъла още преди 12 години, когато се отдадох на Рим и оттогава се скитам веднъж годишно из нейните хубости. А те не свършват, нямат просто край! Както нямат и начало.
И водена от тези мои чувства всяка година се радвам на различни места, досега обаче никога не бях посещавала италианското море. (Не че не съм била на Адриатика, но не съм гостувала точно на италианската Адриатика)
Ако нещата не бяха такива, каквито станаха, нашето първо италианско море щеше да е в Калабрия. Намерих му бърз заместител по два критерия – да се стига по суша и да има опция за маневри (анулиране) до последно.
Така ми попадна нещо наистина нечувано като предложение.
10 дни, 331 евро, провинция – Емилия Романя, район – Римини
Никога не съм акцентирала върху средствата, защото смятам, че те са относителна величина. Този път обаче ще разкажа, защото ми се струва интересен този паралел.
Резервация: направена на 31 май (т.е. не е в последната минута, но не е и твърде рано)
Място: 15 км. северно от Римини – Белария-Иджеа Марина
Хотел: 3 звезди, първа линия, с морски изглед
Цена: двойна стая 331 евро (10 нощувки)
пътни: 40 евро – винетки и такси Австрия (двупосочно)
магистрала в Италия: 32.90 евро по маршрут Бренер-Римини (еднопосочно) на връщане платихме малко повече, тъй като имахме няколко отклонения
Разстояние: 672 км. (от Мюнхен)
Време на пътуване: около 7 ч. и 20 мин. (с няколко паузи, забавянето е най-вече заради трафик по магистралата за Болоня)
на плажа: еспресо – 1 евро, сладолед (тип Магнум) около 2.50 до 2.80, вода – Сан Бенедето, 2 л. 0.80 евроцента
закуска: около 5 евро (за двама)
вечеря: между 12 до 40 евро
Ковид мерки: маски навън, на които не се държи особено
Ваксини: без, за 11 дни нито веднъж никой не попита дали имаме тест или ваксина, дори и в ресторантите на закрито, които по принцип би трябвало да изискват ваксинационен паспорт
контрол: направени тестове, които никой никъде не провери
Ще помня това лято винаги! То беше особено, не беше като другите, в които броиш дните до началото. Тук се страхувах, че когато началото дойде няма да потеглим. До последната минута всичко беше на ръба – ще се случи, няма да се случи – сякаш в ръцете си държах маргаритка и броях.
На 29 август рано – по-тъмни доби, се натоварихме двама ентусиасти за морско-италианско приключение и потеглихме. Облечени почти с ушанки, след като през август температурите паднаха до 12-14 гардуса. Очаквах призрачна магистрала, но вместо това по нея грациозно танцуваха множество коли, понесли се като мен на жадувана ваканция.
Първите 1/3 от километрите съвпадат с пукването на новото утро. Посрещаме го на 1400 метра височина, а градусите са едва 6. Снежните калпаци на Алпите са безчет. В огледалото за обратно виждане се гиздят нашите летни шапки и се чудя – накъде сме тръгнали – на ски или на море.
И всеки път като пресичам Бренер ме обзема едно такова нашенско чувство да им тегля една звучна на тези австрийци, които вероятно заради това, че са им завзели голяма част от Тирол, са решили цял живот да ни наказват – един път с винетка, втори път прибирайки ей така за нищо едни 10 евро на кола. Че не стига тези 20 евро, които им подаряваме почти за нищо, ами и пътищата им са във вечни ремонти и с ограничение на скоростта до около 100 км.
Току сме се озовали оттатък границата и сме сменили и континента – слънцето се е покачило по стълбичката, огрява зокумите и те кара да се усмихваш с цялата си душа.
На Випитено или Щерцинг (знам го, защото отлежава в списъка – „ще посетя“), което е на по-малко от 20 км. след границата, се подреждаме в партизанска редичка, а точно оттам започва и приказката. Колко пъти съм минавала оттук и винаги се прехласвам. Замък след замък, крепост след крепост, издигащи се на величествени хълмове. Като средновековна картина. А художникът бил с богата фантазия и вмъкнал и едни лозя, разстилащи се на няколко ката, турил и една река. Редуват се тия гледки с различни по калибър скалисти хълмове, приличащи на древни могили, криещи дълбоки и мистични тайни.
Впрочем всички градчетата в Тирол имат по две имена – немско и италианско. И подозирам, че са били много бързи и сръчни, когато онзи отгоре е раздавал щедро красоти. Всеки, пътувал поне веднъж из Доломитите навярно е оставал безмълвен от гледките, които се ширят като галерия на велики импресионисти.
Доломитите са дълбоки, поглъщащи, завихрят те, замайват те като виното, което излиза от дебрите им, унасят те, грабват те в страстен танц и не те пускат.
Наричат ги „бледите планини“. Защо ли – се питам аз – толкова искрящо зелено е през лятото, а и през пролетта. Представям си какво избухване е на есен. Картините се сменят – от остри, изсечени сякаш с меч върхове, до полегати и заоблени форми, над които е работил Бернини.
Величествени скални исполини! Там им е мястото – под закрилата на ЮНЕСКО, за да ги има вечно!
Обожавам да шофирам из Европа, особено когато няма безумен трафик, което за жалост все по-рядко се случва. С кола съм прекосила от Мюнхен до Сен Тропе, няколко пъти до Италия, до Швейцария, до Чехия, до Словакия, Хърватия…, но най се гордея с шофирането в Англия. Хвана ли онова кръглото нещо, което прилича на геврек и сякаш поемам първата доза от най-чудното хапче. И в тези моменти написвам по няколко пътеписа за секунди. Наслаждавайки се на събуждащите се Алпийски върхове си мисля как би изглеждала перфектната държава – швейцарски доходи – първо условие! Е, може и като в Монако или Люксембург, безплатни германски пътища, английски хумор, френска изисканост, холандска разкрепостеност, италианска култура и страст, испански футбол, австрийска пресметливост, балканска кухня и на финал, няма как – една маляка! Пропускам ли нещо?!? Природа – щипвам от всичко по съвсем мъничко. Обаче идва най-трудната работа – хората… Тях трябва да подбирам внимателно, че отиде перфектността…
В 8.30 вече усещам морския вкус, въпреки че сме далеч от безкрайното синьо – градусите вече са 18, а около мен е като германско изложение за кемпери и каравани. Италия им е като квартал, особено на баварците.
Час по-късно със задоволство регистрирам, че термометърът вече се е покачил на 22. Последните дни на август толкова не достигаха даже и в следобедните часове в баварската столица.
Белисима Италия възкликва второто ми аз, а радиото ми подсилва усещането с парчето „Solo Italiano“.
Музиката се лее така нежно, езикът и той, че те кара да мечтаеш, да летиш, да се влюбваш, да обичаш страстно живота.
Мога да слушам с часове италиански мелодии, независимо дали ми пее Бочели или Павароти, Челентано или Кутуню, Нанини или Моранди, Ал Бано и неговата половинка, любимият ми Рамацоти или Тоци с неговото Ти Амо, което ми е набор, ами Дзукеро, а помните ли Рита Павоне и Рики е Повери, Лаура Паузини…, а музиката на великия Енио Муриконе…
Ако си тъжен рецептата е италианска музика. Добави и една паста, и едно червено вино. Тутакси щастието ще се настани в душата ви!
Обичам и френската музика – онази, от календара 30-40 години, че и повече, назад. Обаче тя някак винаги навява някакво чувство на носталгия, прокрадва се тъга. Италианската е за душата – тя те гали, усмихва те широко и ти искаш да пееш, нищо че този език ти е толкова далечен.
Разни досадни битовизми периодично ме извеждат от усещането за „дзън“. Преди Модена изведнъж се оказваме в италианската центрофуга. Платната са четири, обаче замръзваме на място, сякаш някаква зла фея с пръчката ни държи закотвени. Все пак е неделя, краят на август, а не разгара на сезона, но явно всички точно в този ден са се юрнали към морето. По-късно щях да установя, че денят няма значение, нито часът. Само мястото! Явно преди Болоня винаги е транспортен ад.
С натрупано 40-минутно закъснение се озовавам пред нещо като улица, по което трябва да завия, за да достигна до хотела. То е толкова тясно, че е подозрително това да е улица – прилича ми на пътека за пешеходци. Бързо обаче проумявам, че това е Италия и тук габаритите са други. На паркинга, който беше към хотела – един заден двор на фамилна кооперация, направо получих клаустрофия и едва се измъкнах от вратата. Добре че бях на диета преди да потегля!
Само половин час след обявеното начало на настаняването бяхме вече на рецепцията. Посрещнаха ни двама симпатични млади италианци – единият говорещ английски, другият немски. Маските им бяха смъкнати като на онзи с джипката.
И още първия ден с голямо задоволство установявам, че на Адро море ама много е добре! Слънце пече и животът тече ли, тече!
И толкова много ми се услади, че първите 4 дни спрягахме основно глагола – мързелувам!
Емилия Романя – Белария
Де е Адриатика, де е Черно море?
Мислех си, че имам сравнително добра географска култура, но се оказа, че не е съвсем така. Иначе трябваше да съм чувала за ривиера Романьола – почти 90 км. плажна ивица между Равена и Пезаро.
Чисто море, водата с температура на приятен чай за пиене, а почти всеки ден идваха да ни кажат добро утро и по някоя и друго стадо рибки.
Безметежност! Най-синьото синьо започва от небето, слива се с кроткото, притихнало море, сякаш уморено от бушуващата страстна нощ се срещат там някъде под щастливите ми стъпала със златния, фин пясък…
Вдишваш красота, издишваш вдъхновение, копнеж! И искаш никога да не свършва… като безкрайността!
Еххх, Италия! Слаби са ми ангелите, предавам се в обятията ти и обещавам да те обичам вечно!
Белария – нашият домакин, има една основна търговска улица, по която се издигат малки, симпатични дву- и триетажни хотели, частни семпли къщи, но и достолепни италиански вили. До улицата е и жп линията.
Населението е почти 20 хиляди души. Първото, което бях чула за района на Римини е, че негов бг еквивалент е Слънчев бряг. Приликите за мен лично обаче се изчерпват само с две неща – и тук курортните градчета са сляти отдавна и трудно може да се разбере къде са границите на едното и откъде започва другото. Основна отличителна черна на Европа обаче и до днес са табелите, които все пак напомнят. Второто е усещането за милиони чадъри. Плажната ивица е безкрайно дълга и широка, а по нея се сменят само цветовете – жълти, сини, розови, кафеви… всички са абсолютно еднакви на вид и габарити. И мисля, че с това зачеркваме всички прилики с родното Черноморие и популярния Слънчев бряг.
В Белария хотелите са на първа линия, но не за сметка на плажа и тяхната височина не достига повече от 4 етажа, редувайки се с малки семпли, но стилни вилички. Най-високият хотел беше на 6 етажа и беше в централната част на курорта.
Плажната ивица е напълно достъпна за инвалидни колички. На всеки 20 метра има тоалетни, съблекални и два вида душове, тези за краката са просто уникални, тоалетни, капанчета за кафе, закуска или лек обяд, коктейли. По-евтино излиза да хапнеш на плажа, отколкото да търсиш някакви готови сандвичи в търговската част.
Шезлонг 5 евро, чадър за същата цифра. Търсих фасове – не намерих. В началото даже и на безплатната зона. Тя е само една – съвсем малка и се намира по средата между две курортни градчета – Белария и Сан Мауро.
Някъде около гарата случайно открих и една арт улица – Виа Ромеа – графити, скулптури – чудна гаглерия на открито.
Последното, което правят в Белария е да ползват прекрасните иначе шезлонги на плажа. Млади, стари, деца – всички непрекъснато се разхождат – напред-назад, назад-напред.
Точно на 4-я ден, когато заявих, че за първи път не съм чула нито веднъж българска реч, попадаме на една чудна пицария до хотела. Евтиния като за квартала – стартова цена за пица 1.60 – че то даже и в Бг вероятно е повече. Още на вратата жената пита – откъде сте, аз леко притеснена решавам, че е свързано с новите паспорти, смутено отговарям от България, но подчертавам, че живеем в Германия, а тя започва да ми се радва, сякаш се познаваме цяла вечност и на приятен развален българо-руски започва да ми говори.
Разказа на всички, че ние сме – булгаро, булгаро, сякаш това е най-великата нация, дала всичко на света. А след като ни донесе пиците сподели, че брат й е завършил Софийския университет, а всъщност нейната баба е българка! Поздравления – за бабата, която е научила внучката си на български език!
приятни Апеативо или Остерии дебнат навсякъде
На почивка като на почивка!
Безметежно вечер проучваме Белария, похапваме вкусен сладолед или палачинки и четем табелите на улици и хотели. Нямахме честта да бъдем на улица Просеко! За Бога – но кого може да му хрумне идеята да кръсти някакви си улица „Шампанско“?!? Вероятно само на един италианец!
Не помня кой ден е – аз съм сякаш под постоянната омая на някое италианско пенливо вино – просеко, макар че това е най-сухата ваканция – заради колата се наложи да се жертвам от това мое любимо удоволствие с напитката на боговете. Играем тенис на маса, след като съм си взела двойната доза еспресо и леден сироп за „партньора ми“.
Решаваме да се разходим по плажа и попадаме на сутрешни уроци по танци. Анимация в морето. Водещ е един изключително ритмичен господин на възраст 55+ Той се носи с такава лекота по пясъка, сякаш е в бална зала. Движенията са му грациозни и плавни, а чупките в ханша и фигурите на ръцете го издават, че вероятно е бил професионален състезател.
Запалил е страстта на десетки хора и всички танцуват под знака на музиката и неговите стъпки. От току-що проходили деца, до дами в края на жизнения път. От млади момичета със стройни фигури, до мъже с бъчвено-бирени талии… От италианеца строи такава енергия и танцува толкова изящно, че едва ли някой би могъл да стои кротко и да го гледа.
Няма 11, а на плажа се вихрят танци, каквито не са в последните месеци никъде.
Винаги съм чувствала италианците близки като темперамент. Това обаче, което ни отдалечава невероятно много от тях като нация, е именно тяхната страст – страст към всичко – към храната и питието, към музиката, към живота. Само в Италия можеш да видиш 90 годишна дама, която едва я държат краката, но да е с прическа, червило, модерен бански и дори да прави смели танцови крачки по пясъка…
Жажда за живот!
Сан Марино
На 4-ия ден заредена с достатъчно много слънце-еспресо-живец, вече нямам търпение да хукнем към малката държава на скалата – Сан Марино. Пътят до там е тесничък, но за сметка на това щедър на гледки и пейзажи – хълмисти склонове, дървета, приличащи на щраусови гнезда, самотни каменни къщи насред полето, изглеждащи на няколко века, а около тях плантация от тези същите дървета, които да пазят широка сянка, а след това пейзажите изведнъж драстично се сменят – жътва, насечена от вечно-зелени поля и даже и едно езеро – ей така – да ти покаже пълната прелест на този регион, който си има от всичко по много!
От Белария до Сан Марино са малко над 30-ина километра. Скалата на малката държава обаче е с много специфична форма, която аз познах още от самото начало.
След два неуспешни опита за паркиране се изкачваме до самия връх. Посреща ни любезна полицайка, която ръкомаха, а аз решавам, че това е знак да обърнем посоката. Не се предавам обаче и слизам да се информирам къде точно можем да оставим возилото. Оказа се, че тя ми е давала знак в посока именно на мястото. А то е най-доброто, от което може да започне сан-маринската обиколка.
Не знам дали малката държава, приличаща на едно голямо село, е наистина толкова красива, или просто усещането за Свобода, с което ни дари, ни спечели сърцата, но Сан Марино влиза в списъка „любими“.
Със задачата „нещо за спомен“ се спускаме в изследователско-проучвателна мисия.
На първото място, в което се шмугваме със старателно нахлузени маски, всички ни гледат странно. Излизаме бързо и влизаме в следващото миниатюрно магазинче с невероятно ръчно изработени сувенири и ликьори в разчупени бутилки. Вече питам, а оттам само с един жест ни показват отношението по темата. Тук-там се мярка и някаква табела за един метър дистанция, която дори и немските иначе дисциплинирани и стриктни туристи напълно пренебрегват.
Катерим се нагоре по хълма и излизаме на едно място със стрелби – с арбалети. Мъжкото проговаря даже и в 9-годишния и той се залепва в захлас да ги съзерцава.
Със задоволство установих, че Сан Марино е държава на класните стоки на изключително добри цени. Независимо дали става дума за дамски чанти или за сувенири, за спортни екипи (у дома си имаме един малък Роналдо) или за качествено вино и ликьор. Намираме за всеки според желанията. Запечатваме десетки снимки, така че със задоволство сядаме да обядваме на едно място с чудна панорамна гледка към Италия и Адриатика. Още подскачам – за една бройка камерата да потегли по стръмните скали – само бързите ми почти боксьорски рефлекси, я спасиха.
Обядваме типичните италиански ястия – паста и талиатели (не че и те не са паста), подкрепени с ледена безалкохолна бира.
Това ни дава нови сили и се впускаме в изследване на крепостта. Тя е скромна по размери, но пък с невероятни пейзажи.
Сладолед-тайм и още недокоснати места из тази малка държава, а те се оказват немалко.
Чезенатико
След Сан Марино в списъка е Чезенатико. Само една снимка ми беше достатъчна, за да знам, че това е моето място! 7 века история се крият зад рибарското селце преди да се превърне в привлекателно място за хората, обичащи плажа и морето. Добива популярност през 50-те години на миналия век. По канала са пръснати десетки лодки – всяка с различни платна, изобразяващи гербовете на различните местни родове.
Пристанището разбира се носи името Леонардо да Винчи. Според местните легенди именно той проектирал канала и пристанището с една основна цел – да се подобри военната отбрана. Скицата му се пази и до днес, но дали наистина неговите идеи са били приложени, няма конкретни доказателства.
Това беше и второто място, на което чухме българска реч. Бяхме решили да направим една сладоледена обиколка и да се върнем за вечеря в Белария. Градчето обаче така ни омая, че вечерята покрай канала беше просто неизбежна. Нямам спомен дали така е било и на други места в Италия, но в тази част на Емилия Романя всичко, което е различно от „Аперативо“ (т.е. коктейл с антипасти) отваря най-рано в 19 ч. Пребродихме всичките тратории, ресторанти, остерии и от едната, и от другата страна на канала – трябваше да чакаме още 40 минути, макар че бяхме свирепо гладни. Харесахме си едно място с чудна музика и в леко рокерски-стил. Аз заложих на ризото – голямо чакане падна. Казаха ми, че ще отнеме 20 минути, а моята опитна душа предположи, че вероятно ще са поне 30. Получих го едва на 45-та минута след като няколко пъти привиквах на „разпит“ иначе наистина любезния персонал. Това не беше ризото – това беше една огромна тенджера с ориз, с много пресни миди. Беше наистина уникално вкусно и оправда чакането си!
След тази обилна вечеря имахме нужда от обилна разходка – потеглихме да разгледаме този път канала с неговите невероятни лодки под светлината на звездите, луната и вечерните лампи.
Попаднахме в друга магична приказка. Музика на живо се носеше от едно място, танцуващи двойки, морски бриз… щастие!
Равена
На Равена и дойде ред първата неделя. Беше такава жега, каквато в Мюнхен това лято не помним. По равните улици на града напичаше жестоко и даже и гущерите се бяха изпокрили. Бях начертала някакъв примерен маршрут, но бързо го изоставих и се отдадохме на пълна импровизация. Първото, на което се натъкнахме, бяха златните купи сено пред Историческия музей.
За града знаех малко – бивша столица на западната Римска империя с най-изящните мозайки от цветно стъкло и полускъпоценни камъни подредени в базиликата Сан Витале, построена още през 526-547 г.
Не знаех обаче, че тук е бил заточен и по-късно и погребан Данте Алигиери.
С помощта на гугъл стигнахме до базиликата само за да научим, че няма начин да влезем без т.нар. Green Pass (изисква се или ваксина или тест за антитела или ПСР тест). За жалост не бях взела ПСР тестовете, които бяхме направили седмица по-рано в Мюнхен – можеше да опитам дали щяха да минат. Бях попълнила някаква европейска декларация за пътуване до Италия, която също имаше QR Code, опитах и с нея, но не стана.
Успокои ме, че имаше хора, които бяха с ваксина, но и те не успяха да видят ценните мозайки – не им паснаха организираните турове.
В неделния ден цареше отпускарско спокойствие. Почти всичко беше затворено – като в Германия, което за първи път срещам в Италия.
И така ще запомним Равена с прекрасния й сладолед, нажежените като чушкопек улици, чийто стари сгради и калдъръми ни караха да се чувстваме като в парник. Задушният въздух, който беше като замръзнал, ме накара да се се почувствам като в роден Пловдив.
Решихме, че нямаме какво повече да правим в Равена и потеглихме с колата към
Червия
или червЕя, както аз му измислих. Има две теории за името. Едната е, че идва от cervo – елен, а другата от acervi – солна купчина. Възниква като селище именно до солниците, а центърът му е свързан с пристанището чрез канал, подобно на този в Чезенатико. Бил е част от венецианската държава. Днес има славата, че оттук излиза най-качествената чиста сол в цяла Италия с 97% натриев хлорид и за това почти не горчи.
Именно заради солниците през Средновековието мястото е било изключително ценно. Старите архиви разкриват, че един от кардиналите на Болоня и Романя е написал: „Получаваме повече от малкия град Червия, отколкото от цялата Романя“
За разлика от Равена тук кипи истински живот. Около канала и крепостните стени има пазар. И там някъде около него, снимайки лодките попадам на един образ, който ме отвежда в славните венециански времена. Бяла риза и бял панталон, брадичка като на Джони Деп от Карибски пирати, стойка на гондолиер. Слънцето огрява лицето му, а аз със страстта на папарак правя бързи кадри. Той – очевидно разбрал, че съм го избрала за модел, започва деликатно да ми позира.
Душата ми е сита, време е за хапване. Всички тратории и ресторанти обаче са все още в следобедна дрямка. Остават повече от 2 часа до отварянето им. Налага се да се задоволим отново с пица.
Денят завършваме с няколко кадъра на рибарските къщи край пътя, до Чезенатико. Там единодушно гласуваме за още една пауза – за вечерен сладолед!
А край пътя между Червия и Чезенатико има цяла колона от малки рибарски къщи. Гледката по залез беше достойна за поема в кадри.
Сантарканджело ди Романя
Някой явно се е промъкнал в мислите ми, водил си е старателно бележки и е решил да ми подари това градче. То е просто като декор за филм „Италия“. Разположено на един хълм, а всеки ъгъл е от онези достойни да обикалят инщаграм профилите на туристическите инфлуенсъри, както е модерно сега. Напомня на каменните градчета в южна Франция. Пъстри хартиени фенери, нанизани като гирлянди, са пръснати из улиците, придавайки невероятна романтика.
Разходката ни започва от голямата триумфална арка, издигната през 1777 г., от местните в чест на папа Климент 14, роден именно тук (истинското му име е Лоренцо Ганганели).
Причисляват Сантарканджело към най-очарователните градове в Романя, родно място на интелектуалци, художници, поети и сценаристи.
Навярно нишката може да се крие в това, че оттук е минавал римският път „Виа Емилия“, който винаги е насърчавал развитие на търговията.
Виещи се улички с пъстри и кокетни, те отнасят със замах в миналото. Впускаш се в трескавото им изучаване и се оставяш те да те водят. И така неусетно се оказваш покорил хълма Colle di Giove, където се издига замъкът Малатеста. Датира от края на 14 век и носи името на фамилията, която го е основала, но по-късно е претърпял и промени, попадайки в ръцете на други благородници. Днес отново е частна собственост, но може да бъде посетен и разгледан.
Малко преди да се издигнем до най-високата точка и кулата, се разстилат сантарканджелските покриви, озарени от все още високото слънце, което си играе с тях на светлосенки. От едната страна се натъкваме на няколко дървета с фурми – една част вече узрели и готови за ядене, други все още зелени. Познавам ги добре от моите лета в южна България където в двора на дядовата къща растяха една дузина дървета. И току през листата на фурмите забелязвам онази така характерна скала – скалата на Сан Марино.
Сантарканджело е типичен средновековен представител. Хармоничен, елегантен, уютен. Град на изкуството – той носи тази титла от 84-та година не само защото тук са родени различни творци, а защото се провеждат множество фестивали, включително и театрален през лятото. Атмосферата е от онези, които току се чувстваш като на село, току попадаш на някое величествено имение. Малки бутикови магазинчета, уютни кафе-ресторанти, ведри и усмихнати хора – идеалната комбинация да ти се прииска да заживееш на това място.
На тръгване ми попада брошура, от която разбирам, че под градчето има буквално втори подземен град – 160 пещери, които са били изкуствено създадени. Не е ясна каква е причината и явно някой ден ще се върнем, за да я научим.
предпоследна вечер – време за Римини
Да си призная честно нямах никакво намерение да посещавам Римини или Ибиса на Адриатика, както е наричан още. Знаех, че това е най-големият италиански курорт, от който ми бяха попадала само скучни снимки на плажа и безкрайните му чадъри. Реших обаче, че е престъпно близо, за да не отидем за една вечерна разходка. И всъщност това беше най-задушевната среща.
Като по чудо намерихме напълно безплатно място за паркиране, благодарение на една италианка, която ми разкри схемата – синята зона е платена, жълтата е безплатна, както и маркировката по уличките в бяло, пред домовете, стига разбира се да няма знак, че е само за местните.
От това място излязохме на реката, в която бяха пръснати бели фенери. Беше истинска феерия! Знаех, че трябва да се върнем по тъмно, защото подозирах, че ще бъде гала-спектакълът.
Мислех да прекосим моста, за да се отправим към арката на Аугуст, но тутакси забелязах една пъстроцветна изкушаваща уличка, която просто ми подсвиркваше да тръгна по нея. Тя се оказа вълшебна! Захласната да разглеждам и снимам рисунките съвсем забравих за сина ми. В един момент вече бях навлязла доста навътре, а го виждам него стои още в началото. Въодушевен маха с ръце и ме вика. Дадох му знак да дойде, а той запъхтяно превъзбуден пристига, обяснявайки ми, че е на път да спечели 50 евро. Намерил бил едни ключове и стоял и чакал собственика да мине, за да му ги даде и да си поиска за услугата. Ей на това се казва бизнес-нюх…! Не знам от кой се учил, наистина не е от майка му!
Първата ни арт-среща с Римини направо ми отвя главата! Прекосихме моста и реших, че е време за арката на Сан Аугусто.
Синоптиците даваха само 1% вероятност да вали! И о, чудо – в този миг просто плиснаха първите капки!
Под техния натиск просто се шмугнахме в първата квартална пицария, която ни се изпречи на хоризонта.
Посрещна ни младеж, който говореше единствено италиански. Езикът на 10-те пръста свърши работа. Скоро обаче в обслужването се намеси енергичният Роко – типичният италианец, който за секунди ме накара да се почувствам сякаш се знаем от детинство. Научи имената ни и направо си станахме приятели. Ресторантчето се напълни, а ние имахме удоволствието отново да срещнем българи. Те бяха приятели с нашия домакин и ни споделиха, че това е едно от най-добрите места за хапване в Римини.
Хапнахме, пийнахме, дъждът се оттегли в почивка, време беше да завършим мисията.
Зад Римини се крият пластове богата история – арката на Август, построена в чест на победите на римския император, датира от 27 век пр.н.е., което я прави най-старата римска арка, Тиберийският мост (от него започва древния път Виа Емилия, за който стана дума), построен през 14 г.сл.Хр. и запазен в почти перфектно състояние. До него се намира красивия парк „Parco XXV Aprile“ има също така запазени римски мозайки и доста голям римски амфитеатър. По-късно научих, че точно в този морски курорт се намира и първата обществена библиотека в Италия, издигната още през 1614 г., чийто колекции наброяват над 200 000 тома, включително и ценни ръкописи от създаването. Само си представих за миг Слънчев бряг (нали Римини бил неговият еквивалент) и Библиотека!
Освен това пак в този град се намира и замъкът Сисмондо.
Преминахме под арката и се отправихме по улицата. Тя се оказа още едно изпълнено с живот място – множество вечерни клубове, в които кипеше истинският живот. Напомни ми на Трастевере в Рим. Всъщност има още едно място, което е също толкова живо и това е пъстрата уличка с рисуваните къщи, която вечер оживява и гъмжи от жадни за срещи със себеподобни.
Бяхме обаче вече поуморени и решихме да се връщаме. Обратният път ни показа още от красивия вечерен град – централния площад, базиликите около него, но най-интригуващото предстоеше.
Излязохме отново на Тиберийския мост, по който маслинови дръвчета грееха като мини елхи! А под моста в реката като звезди светеха десетки фенери. Компания им правеше един сал с няколко щастливци, които се наслаждаваха на тази феерична нощ. От парка звучеше красива музика. Имаше подредени изискани маси, на които вечеряха стилно облечени гости. Каква магия!
Каква божествена септемврийска вечер!
„Животът е прекрасен“ – навярно точно това е имал предвид Фелини, роден в Римини и създал тази лента!
И как да не е когато в Италия си заобиколен от толкова красота!
„
10-и, последен ден – Чезена
Времето реши да тъгува за нас. Последният ден слънцето се покри под пухените облаци, а небето прати вятър. Водата си беше все така топла, но излизането от нея ме караше да се чувствам като да съм на северния полюс. Приключихме по обед набързо с плажа. Не че времето ме уплаши, просто не можех да си представя, че ще предпочета сърдито небе пред едно вълнуващо име – Чезена.
Първото, което забелязвам отдалеч е един хълм – подава се някак срамежливо, но приканващо.
Разположен на река Савио миналото на Чезена може да се проследи далеч преди римляните – още от времената на етруските племена.
В града, който е три пъти колкото Чезенатико, навлязохме от две интересни порти, които преливаха в търговска улица. Нейният край отвежда до площада в катедралата, от който се вижда хълмът, на който се намира абатство Мария дел Монте. В противоположната посока е пиаца дел Пополо – един от най-красивите площади в града, на която се издигат и част от крепостните стени на Малатестиана. В центъра на площада се намира невероятно красив фонтан, създаден още през 16 век, изобразяващ морския бог Нептун и Тритон.
Около него има кафенета и ресторантчета, от които човек може да се любува на гледката. Рока Малатестиана е на 1300 години.
Иначе де оказа, че библиотека в Чезена е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Построена още през 15-ти век с богата колекция. Уникална е със своята архитектура – читалнята прилича повече на религиозно здание, отколкото на място за учене.
Гордост за чезенци е и един от най-големите музикални музеи в Италия, който обхваща 500-годишна музикална история чрез големи колекции от музикални инструменти.
Извън историята и културата Чезена впечатлява с малките метанови автобуси, които се движат в центъра и с обществения паркинг-асансьор – признавам, че не бях виждала публичен такъв, атрактивен е!
На тръгване естествено е време да покорим и хълма. Бързата справка (как ли са пътували някога без гугъл) ме уведоми, че това е Спасиано, а на него се намира абатство Сейнт Мария дел Монте. Основано през 11 век от група монаси, които се изкачили на това място, за да се молят.
Слънцето се готвеше да напуска тази част от земното кълбо, хвърляйки щедро лъчите си към отсрещното възвишение. От онези моменти, в които просто пак се сещаш за Фелини – „Животът е прекрасен!“
И така неусетно се бяха изтърколили като лятото 10-те сладостни дни на нашата италианска ваканция. Бяхме си обещали да вечеряме на едно място, на което винаги имаше върволица. Пристигаме достатъчно рано, за да си гарантираме, че ще имаме маса.
Отпивайки на малки глътки с наслада прехвърлях пейзажите от преживяното, на това така спонтанно и безпланово пътуване, в което тичахме по плажа, пръскахме се с водни пистолети, излежавахме се на пясъка, плувахме или по-скоро имитирахме (толкова е плитко, че е невъзможно да се плува), а като дойдеше вечер просто се мятахме на колата и потегляхме из околностите. А те са толкова близко и толкова по италиански чаровни.
Равносметката – посетени:
Чезанатико или Венеция, както му казваше 9-годишният ми син. Малкото, но пъстро градче със своите големи лодки с огромни платна, които сякаш бяха готови всеки момент да отплават от пристанището, за да бранят империята от чуждите нашественици
Санктарканджело ди Романя – градчето, извадено като от старинните книжки, консервирано сякаш от хиляди векове за нови хилядолетия.
Равена и нейните десетки кръгли църковни кули и още толкова базилики.
Червиа, запазило и съхранило традиции и култура.
Римини – ах, Римини – този толкова жив град с неговите удивителни улици, досущ като галерии, с неговите фенери по реката, със сала, с джаз-музиката…
Ваканцията на трите Ч, двете Р и С за звучност
Ч-ар
Р-омантика
С-траст
Три думи, които прилягат толкова добре на Италия!
И да не забравяме и Б-като Белария и като Болоня – брависимо!
Дали от вкусната вечеря или от червеното вино, но аз вече съм една обиколка напред – превъртяла съм календара на 2022, когато се надявам да сме забравили за кралския аксесоар, така популярен в последните две години. Мисля си как ще се върна в Италия. Но не в Емилия Романя. И не защото не ми хареса, а защото искам да се убедя лично, че най-красивите тюркоазени води на италианското море били в Калабрия.
11-и ден – Болоня и Сирмионе
Разделите винаги са трудни. А с Италия даже още по! За това за десерт съм оставила две места – пълни противоположности, с които да запечатам с целувка тази прекрасна ваканция.
Болоня. Реших, че повече от час не й трябва – бях сигурна, че ще е от калибъра на Равена. Каква грешка и каква изненада – Болоня е несъвършено красива, някак като опърпано циганче, контрастна, старинна. Посрещат ни ремонти, зверски задръствания, претъпкан паркинг, лутане в търсене на нов. Тръгваме по тесните й и дълги като коридори улички, изрисувани в графити, а там над главите ни се подават всякакви старини – точно, каквито очакваш да срещаш в Италия.
Болоня е история, изкуство, минало, настояще, оплетени като паяжина в един необикновен синхрон. И ужасно вкусна храна!
На всяка крачка усещаш пулса на Болоня – по тесните улици има място за всичко – и за пешеходци, и за колоездачи, и за скутери, и за коли – всеки в своя филм. И точно като на лента тук-там някой емоционален римлянин ще изкрещи по твой адрес, че трябва да му направиш път да мине! И досущ като истинска италианка му казах страстно: „Баста!“
Пристигнах с идеята за бърза пешеходна разходка. Грешка! Трябваше да се върнем до колата за да доплатим още и да продължим нашата обиколка из тези лабиринти. А след това се насладихме на най ама наистина най-вкусно приготвения обяд, в който аз не спрях да издавам звуците „ммм“, „ммм“, „ммм“.
Сирмионе е като знак за контрапункт на Болоня. Единственото, по което си приличат е желаещите да ги посетят. Сирмионе носи италианската архитектура, но напомня на Швейцария. Вероятно заради усещането за подреденост и чистота. Макар че е на север градусите бяха все така като на юг. Яхти, корабчета, бугенвилии, лимонада, десетки видове сладолед, сапуни с аромат на лимон, керамика – Сирмионе е като малка планета, кацнала в държавата Италия за малко.
Дегустирахме най-вкусните десерти в компанията на ароматно еспресо. А гледката беше от онези – безценни!
Дали исках да тръгвам?! Ако можех бих удължила тези мигове на цяла вечност!
Чакаха ни обаче все още повече километри от това, което бяхме изминали. Но след тази душевна разтуха, бях готова да летя и до Космоса.
А и планувах да видя всичките крепости в района на Доломитите при залез. Планът ми почти успя, макар да беше съпроводен и с доза адреналинови безплатни преживявания.
Но в крайна сметка, който не е минал по черни пътища, няма как да стигне до голямата магистрала, нали?!
Всяко пътуване има собствен аромат – на дъжд, на дъга, на гларуси, на лодки, на морски пръски, на емоция… или просто на Италия! Аморе мио!
Ако пък е писано може и тогава да реализираме останалите непосетени – Италия в миниатюри, Базиликата в Равена (под закрилата на ЮНЕСКО), Аквариумът в Католика и Музеят на Ламборджини.
Какво пък – спестихме около 100-ина евро, но по-важното е, че ще имаме повод да се върнем отново някой ден!
Така де – не остана време и скалата Сан Лео, а със сигурност второ щателно проучване ще ми покаже и още неизвестни, но удивителна места от прекрасната Италия-Аморе мио гранде!
из вътрешните пътища на Емилия Романя – във всяка крайпътна къща ми се привиждаше потенциална филмова сцена – богата фантазия имам
до 15.30 времето беше „ом“ 
5 минути по-късно бурята заканително настъпваше 
а след нея се появи дъгата 
две дъги само за час
авторска рубрика : Димитрина Пандурова
