Или как една обикновена събота се превърна в мини-приключение
Ако искате просто да научите къде в Бавария може да се насладите на късче Прованс, се пригответе да четете!
Да „изстрадате“ с мен това лилаво мечтание.
Душата на скитащия не винаги е сита, понякога тя преминава през куп неволи! Но както знаем дори и кралската корона понякога тежи.
Мирис лилав.
Лавандула.
Омая. Ерес. И възбуда.
Лилав дъжд. И блага вест.
Среща. Влюбване. Късмет.
Лилава любов. Мечтание.
Стих. Музика. Желание.
Лилав блян. Копнеж за младост.
Лилав спомен. За дълбока старост…
Магдалена Костадинова
Не познавам авторката, но ми хареса, защото – това трябваше да е една романтична история в стил Даниел Стийл. Красива, елегантна, пропита с аромат на лавандула. Вместо това тя е с елементи на психологически трилър.
Събота като събота. Нищо специално. По-скоро безлично. Нямам план. Муза също. Но това при мен трае колкото глътка кафе. Докато съм го врътнала и вече 10 идеи се въртят и в горната част, над врата ми.
Имам кола, важно условие за плана ми.
А той е съвсем простичък с лилав цвят.
Потеглям по т.нар. 94 – магистралата, която ни извежда към България. Би трябвало за около 30-ина минути да съм там – до моята цел. Според навигацията обаче аз съм нещо като Батман и Робин – прелитам над нищото. Този път за машината не съществува.
Не бил толкова лесен моя план.
Изключвам говорещата кутия, която е забила на глава: „Моля качете се на най-близкия път!“ и се доверявам на вродения си компас. Неговите честоти обикновено не ме лъжат.
Пътувам и се появяват и табели. Решавам да ги следвам, а те решават да ме включат в един лабиринт на име „детелина“. Завъртам се няколко пъти като на въртележка. Какво пък, за никъде не бързам, денят се е ширнал пред мен и ми предлага безплатна доза емоции. И така ние тримата – аз, Мери (колата) и радиото се носим из онова, което накратко някои наричат – селски пътища. Селски пътища ама какви! Пейзажите се сменят – царевица, бели спретнати къщурки, без липи, с дървени кепенци и много мушкати. Гиздави, пременени, църквичка, и пак царевица… Прелюдия към един дълъг копнеж.
Решавам отново да потърся чуждото мнение – какво смята по въпроса за това колко сме близо до лилавото мечтание, говорещата машина. Ария за ушите – съвсем наблизо сме, отговаря тя, включила вече на правилните честоти. Царевиците обаче продължават да образуват все същия кордон – изправили се стройно и снажно като рицари от двете страни на пътя, готови да се сражават с всеки, дръзнал да ги обезпокои. По нищо не личи моята заветна точка да се появи, макар според машината да остават някакви си 600 метра. Тази работа започва да става съмнителна.
Достигам и мястото, на което би трябвало да ме очаква лавандуловата плантация. Някой обаче явно е решил да се шегува, защото докъдето поглед ми стига има само фураж. И Царевица!
- Не може да бъде! – си казвам аз и търся някоя висока точка, на която да се покатеря, за да разгледам околностите.
Житните класове са натежали, но не за тях беше цялото упражнение.
Качвам се на колата и започвам да се скитам из нивите. В далечината виждам да се белеят къщи. Лилава надежда се надига в мен! Стигам до хълма, който е като вишка за военни, а той ми разкрива всичките потайности на района на длан – и на запад, и на изток. Но и от него откривам само зелено и жълто – цветовете на юли. И нито капка в теменужен цвят.
И там някъде, зареяла поглед в далечините, търсейки моето лилаво сияние забелязвам нещо да се движи. Автомобил. Модерен. Като трън в полето се набива на очи.
След няколко минути вече е при мен. Прозорецът на туарега се отваря, а оттам чувам глас, чийто нотки разкриват дълго летоброене. Любезен поздрав по баварски – Grüß Gott! *
- Grüß Gott! – отговарям напевно и аз.
Двама модерни джентълмени с весел нрав, макар родени навярно някъде в разгара на Втората световна война, но в крепко здраве, по всичко личи. А вероятно и с добър пенсионен фонд, това трудно може да се прикрие. Усмивките им разкриват, че имат добри зъботехници, мисля си аз, докато се фокусирам върху баварския им, който с такава гордост редат, неподозирайки вероятно изобщо, че той звучи като чисто нов език за мен.
След размяната на традиционните любезности следват и по-задълбочените въпроси. Като например къде съм тръгнала с тази камера. Споделям аз своята лилава неволя, а господата прихват в смях и недоумяват как съм се озовала на това място, при положение, че до лавандуловото поле имало поне 10-15 км.
- Ха, де! И аз това питам – кой ме вятър отвя тук?!?
И разбира се както подобава на хора от западното общество и и от генерацията, възпитан с благоговеение към обноските и маниерите, ми предлагат да ме заведат.
Те обаче не знаят, че срещу тях стои един типичен представител от източния свят, изтъкан от страхове и недоверие.
Или както О’Хенри го нарича „проблясък на разум под формата на внезапно подозрение“.
Бързо пресмятам, че те може и да са двама, но аз съм млада и силна в краката.
Качвам се, разбира се при моето Мери, и потеглям след мъжете с белите коси и туарега. В движение не пропускам все пак да снимам номера им – ей, така, за всеки случай, да имат следа ако някой тръгне да разследва, си казвам на ум.
Дали увлечени от възможностите на народната кола (Volkswagen) или по натура си бяха палави тези двама господа, но даваха доста жега на возилото. Особено като добавим и тесните пътища.
в преследване на двамата господа
Спускахме се, качвахме се, пресякохме няколко пъти основни пътища, което току успокояваше недоверчивото малко човече, зародило се в мен, в началото на нашата среща, току го възпламеняваше след това.
Явно пътят до там не беше лесен, понеже и господата по едно време се пообъркаха. Това даже беше на път да ме откаже, но реших, че няма да е възпитано от моя страна да си тръгна незабелязано, без да сме достигнали до желаната цел. Ако преценката им беше вярна, то трябваше всеки момент да сме вече при лавандулата – още на тръгване хвърлих едно око на километража. И точно тогава спираме, а пред нас се изправя и Шаро. След него върви очевидно и стопанката му. Със скоростта на светлината съм обходила хоризонтално целия периметър, но отникъде нищо лилаво не се подава.
Слизат господата. Слизам и аз!
Представят ме на дамата, която твърдят, че е тяхна приятелка. Интересно е какво влагат в смисъла, казвайки, че аз пък съм тяхната нова приятелка.
Предлагат ми да се отбием за една малка ракийка. Боже, а после българите били пияници!
Отклонявам любезно, но с категоричност поканата и напомням, че имам цел.
И отново по колите.
Търпението ми вече току беше тръгнало да напуска иначе спокойната ми душа. И ето го – този път лилаво-сините багри са пред мен и ми се усмихват.
Убедена, че господата от туарега си заслужават титлата „сър“ и избърсала набързо страховитите си мисли от това полско преследване през ниви и фуражи, слизам с най-истинската усмивка и не просто им стискам приятелски ръка, а ги прегръщам. А те бързат да ме представят на още една дама, която е довела нейно близко семейство с децата на лавандуловата нива. Че тя – нивата, си бе атракция N 1 за юли в Бавария. Първа и единствена по рода си.
Запечтавам нашата кратка, но съдържателна дружба в един кадър и се мятам неудържимо в лилавите редове да снимам.
Струваше си!
Всъщност винаги си струва!
лилав копнеж
Приключенията не спират да ме намират. Но и аз ги търся, макар понякога да играем като котка и мишка.
Благодаря им! И на господата! И на съдбата! И на собственика на лилавите полета!
А на връщане по-смела отвсякога, изоставям скучната магистрала и се впускам в ново опознаване на селската идилия. И се натъквам на още вълнуващи места.
P.S. Скоро след това точно моите снимки украсиха социалния профил на собственика на лавандулата.
авторска рубрика: Димитрина Пандурова
*Grüß Gott! – в буквален превод означава „Поздрави от Бог“ и е типично обръщение, което използват хората в Бавария вместо „здравей“.
Ако обичате да пътешествате може да прочетете още:
Германия
С деца в Германия – Лудвигсбург
Холандия
В сезона на сакурата разходка с лодка из Гитхорн
Италия
