Да ви разкажа какво ми се случи вчера.
Стоя си кротко вкъщи, лежерен следобед, радвам се на скромната ми орхидеена плантация, в компанията на чаша следобедно кафе и най-добрия ми домашен приятел – лаптопът, и чувам странен шум. Някой, като че ли ме вика. Леко напрегната се отправям към размирното място. Шумът идва от големия шкаф в коридора. Отварям да видя какво става. Какво да видя – кецовете протестират, тропат с крак и като обезумели крещят: „Хайде, стига сме стояли в шкафа, време е да ни разходиш!“
Гледам ги аз и не вярвам. Обяснявам им – навън духа силен вятър, не е най-доброто време! А те – искаме навън! Искаме навън!
Поглеждам през прозореца, а тем едни облаци – пухкави като памук, усмихват ми се и продължават в синхрон с кецовете. А в съзнанието ми веднага се занизват кадри – какъв хубав декор за снимки са тези белите пухкалаци!
Е, какво сърце трябва да имам за да откажа!
Душа не ми даде, и въпреки че вече беше напреднал петъчният следобед, набързо като войник стегнах раницата.
Най-близкото езеро до Мюнхен е Щарнбергзее.
От вкъщи са точно 35 км.
Досадното е да излезеше от града, оттам нататък по магистралата е като аламинут
Докато шофирам в главата ми винаги бушуват толкова много думи, навързват си се в изречения, че чак роман се получава. Моля се чипът да ги запази в автентичен вид!
Там някъде на път чувам и най-мечтаната новина – районът на Щарнберг е отличник, заболеваемостта е доста под 50, което означава, че могат да работят всички търговски обекти без часове, да отворят музеи и галерии и въобще животът добива друго измерение
Не знам колко пъти вече съм била в този район. Обаче все има какво!
Днес си избрах Берг.
Пристигам и още със слизането ме посреща кълвача.
Чук-чук-чук, тук съм, обажда се той!
Тогава ставаме двама, му отговарям аз!
Потеглям по пътеката към езерото.
След кълвача се срещам с трите козлета. Наслаждават се и те на времето в една поляна между няколко имения. Мисля си – възможно ли е да видя тази гледка някъде на Изток. Къща за няколко милиона, а до нея… козички!
Оставих шала на топло в колата. Загубила съм тренинг. На езерето е като на морето – ветровито, ама много. Добре че ръкавиците си дежурят отдавна в раницата. Вадя ги чак към май, дотогава нищо не се знае.
Докато оглеждам великолепните къщи някои, напомнящи на хижи, вече съм на брега при известния хотел-замък. Подготвят го за сезона, дано е скоро!
Вятърът е като магнит за сърфистите. Студените води не могат да спрат хората, обичащи този спорт.
В друго време щях да приседна да им бъда съдия. Обаче този пуст вятър бързо ме отказа. А и имам все пак цел – нарича се Votivkapelle или малката капела.
Слънцето се е прехвърлило от другата страна на брега и огрява домовете на местните.
Накацали къщи по хълма. Осъзнават ли тези хора какви щастливци са?!? Да живееш на това място – всеки ден да посрещаш изгрева в езерните води – вълшебство!
Пътят се вие през гората, вятърът свири с пълна сила, изпълнявайки своя солов концерт. Птичките обаче не се предават и се опитват и те да се включат в това музикално изпълнение.
Там някъде нещо в синьо привлича погледа ми. Тичам като дете. Незабравки, мисля бързо аз, ама дали сега е техният сезон. Приближавам и установявам, че за първи път виждам това нежно творение. Синьо-лилаво на цвят, проправило си път през есенния стар шумак – красота!
Продължавам напред, а пред мен се изправя малко хълмче – цялото превзето от синьо-лилавата нежност. Покатервам се набързо като дива коза, без да мисля как ще се смъкна по тази гладка като пързалка писта. Ще му мисля после.
Мисията изпълнена – слязох без да дам жертва, а срещу мен се изправя и капелата.
Тя е издигната точно преди 121 години, за да напомня за трагичната смърт на баварския крал Лудвиг II Баварски – този, за който съм разказвала често тук – оставил най-големият отпечатък в историята на цялата провинция.
Неговата смърт остава пълна мистерия и до днес. Умира във водите на Щарнбергзее на 13 юни 1886, въпреки че е бил отличен плувец. Една от версиите е, че кралят, който е страдал от психично заболяване, е бил удавен.
Дали това е така или наистина става дума за нелеп инцидент, при който загива и неговият доктор, отговорите до днес са неизвестни.
Той обаче е бил обичан от хората. За това година след смъртта му неговата майка – кралица Мария поставя паметник с каменен фенер на това място.
Това обаче изглеждало недостатъчно достойно за монарха и за това се започва изграждането на мемориална църква.
Тя е в ранен романски стил с куполообразна структура.
Със сигурност владетелят, който е бил силно свързан с природата, би бил доволен от това дело. Гледката от Капелата е наистина докосваща.
По обратния път концертът продължава.
Това беше един неплануван, но много доволен петък!
Благодаря ви, мили кецове – без вас нямаше да стигна до тук!
авторска рубрика: Димитрина Пандурова
За още теми и места последвайте страницата във ФБ Германия отблизо
