Току се бях разсърдила на Времето, че ни отне пролетта, а после лятото, но то реши да бъде щедро със септември. Не знам къде е била есента преди 6 години, но не се познавахме тогава. Срещнах я съвсем случайно когато дойдох в Германия. Когато изведнъж навън сякаш всички бояджии бяха изсипали изостаналите им от летните ремонти бои и се беше получило нещо фантастично. Цветове – каквито никога не бях виждала, багри, каквито няма и в най-ярките картини. И оттогава насам чакам да се потопя в този безкраен цветен океан. И ако можех бих запазила частица от него завинаги – не бих го пускала да си тръгва никога.
И докато се опитвах да хвана септември за ръка и да му кажа да не бърза толкова, изведнъж забелязвам, че есента се е настанила в нашия хоф (общияj комплекс, в който живеем, съставен от няколко блокчета, а по средата с детска площадка, дръвчета, зеленина), както е модно да го наричат сега децата. И хоп – преобръщам календара на новия месец. Дошъл октомври, а с него и тази вълшебно-приказна красота. Октомври обича лозята, обича и гората, а най-фантастичните снимки стават покрай Дунава. Подготвила съм се аз за тези места, обаче Съдбата реши да ми предложи малка импровизация. И така още в първите дни на новия месец хукнахме към любимия ми Мителфранкен. Аз обаче съм от прилежните ученички, подготвени отдавна по всички теми. Отворих си просто лекцията, озаглавена „Мителфранкен“ и видях, че там има една дузина места, които ме чакат. Реших да карам по азбучен ред. Алтдорф бай Нюрнберг или в превод старото село при Нюрнберг.
Леки технически спънки обаче решиха да провалят тази разходка.
Не им мина номера, винаги имам план Б. И в движение просто преминахме на следващото място – Ноймаркт. Въпреки че зад гърба си има 7-8 века история, всъщност градът не крие старинна атмосфера и внимание заслужават само крепостта и църквата. И понеже обиколката приключи сравнително бързо, а на мен никак не ми бе достатъчна, скоростно трябваше да намеря и план С.
Спасението дойде от една улична табела, на която прочетох – Berching. В такива случаи благославям гугъл. Бърза справка ме увери, че си струва отбивката.
Берхинг е вратата към природен парк Алтмюлтал. Лежи на брега на двата канала – историческият Лудвиг-Дунав-Майн, изграден в средата на 19 в. когато крал Лудвиг заръчва да бъде направен и за това носи неговото име. Градчето обаче има привилегията да се намира и на канала Майн-Дунав – основният европейски воден път, свързващ Северно с Черно море вече почти 30 години.
Със своето идилично местоположение, историческа и средновековна атмосфера, е любим не само на местните, а и на всички негови гости. В района са открити находки от неолита от приблизително 5000 г. пр. н.е., също така от келтско селище и от германско гробище.
Историците смятат, че градът изживява своя разцвет през Средновековието. В края на 13 в. вече е съществувала крепостната стена, а няколко години по-късно мястото се нарича град. Градската стена е с 13 кули и 4 порти, които са запазени автентични и до днес.
Именно крепостната стена, както и двете големи църкви и внушителните градски къщи, са онзи дълбок отпечатък от средновековието, който доказва значимостта и разцвета на това място в миналото. Известни са две семейства – Петенкофер и Румпф, които благодарение на просперитета, който постигат в търговията с вино, се явяват и щедри покровители на града.
Пъстри къщички зад крепостните стени си съперничат с новите такива, изградени покрай реката.
А там е парк Ханс Куфер – един малък оазис в града, който имитира сцена, а по реката са направени стъпала, по които да се прескача от единия до другия бряг.
До началото на 19 в. Берхинг е бил под владението на Залцбург, но след това извоюва своята независимост и става част от Бавария.
Градчето е идеално за еднодневен излет и може да се съчетае чудесно с още едно пъстро място – Beilngries, за което вече ви разказах през зимните месеци. За любителите на гората и природата има още две чудни места в района – Hoher Brunnen и Кайзингер тал (Kaisinger Tal).
Долината на Кайзингер посетих през все още мрачния март. Сигурна съм, че мястото е просто магично сега през есента, когато гората се е превърнала в уникален природен спектакъл.
Кайзингер тал е като пътека към Рая. Газиш на сляпо, стъпваш без страх и тестваш собствената си смелост. А отвъд нея виждаш омайваща композиция от природни хубости и безвремие! Кайзингер тал е дело на Природата, която в продължение на много години е работила върху оформянето на варовикови тераси, по които водата се излива на малки каскади. Те пък се превръщат в поточета, които си играят на криеница и току се промъкват под земята, току изскачат отново навън, жадни за свобода. Като нас!
авторска рубрика: Димитрина Пандурова
за още теми и истории може да последвате страницата във ФБ Германия отблизо
