Не знам за вас, но аз никога не съм била пристрастена по посрещането на Нова година. Ден като ден – клише е, но е истина – защо празнуваме 31 декември, а не всеки друг ден в годината? Че всеки ден е нов, в крайна сметка! Как да се радвам, че ще остарея с още една година – защото взела, че съм се родила по-малко от два месеца след нова-та година.
Виж обаче, ако ми кажеш – тръгваме да посрещнем 31 декември в някое ново и непознато място, на което кракът ми никога не е стъпвал, тогава новата година добива друго лице и ставаме мигновено приятели.
Същото правило обичам да прилагам и за рождените ми дни. И за да не се сърдят – и за имените същи. Така де, името ми нима има по-малко основание да празнува от датата?
За мое дълбоко съжаление не винаги ми се получава, но давам всичко от себе си да мога след време да кажа – ще помня винаги навлизането ми в Христовата възраст, тъй като бях във вечния град. Ще помня и 43-ия, тъй като бях на филмовия килим в Кан.
Беше трогателно хубаво!
Или – първият ден на 2009 започна на площада в Будва заедно с Лепа Брена. А точно 10 години по-късно пак бяхме на топло, но този път в горещата Андалусия.
Помня еднакво добре и двете години, макар едната да беше все пак отдавна. Когато обаче носиш красиви спомени, те с годините не избледняват като снимките в албума, а си стоят все така ярки, пъстри и наситени.
ЧЕРНА ГОРА И ХЪРВАТСКА
Това беше едно време когато да пътуваш не беше все още такава мания. Бяхме компания в стил „Сексът и градът“ – четири девойки, прехвърлили 30-те, които обаче не бяхме приятелки,. Даже трите дори не се познаваха. Общото между тях бе само моя милост. Когато обаче в моята глава се настани чудната идея да посрещнем утрото на 1 януари на нечия чужда земя знаех, че първата ми задача е да ги запозная. След това им представих официална концепция с име: „Как да посрещна запомнящо се нова година“. (За това издание чакам да подпиша договор с Уорнър Брадърс, за правата. Така де – щом има „Как да разкарам гаджето за 10 дни“, защо да не се продуцира и тази лента.) Накрая оставаше само да решим как да се впуснем в това приключение – по суша или по въздух.
Бях решена на всяка цена то да се случи за това заложих на сигурната карта – по суша. Само като си представя всичките мъгли, които обхващат София още от началото на декември и имат навика да се настаняват точно на софийското летище и да застрашават толкова много пътешествия, реших, че не ми се рискува изобщо. Избирайки това всъщност бързо отпадна и дилемата – Адриатическо или Тиренско море. Да, точно така – дилемата бе между балканите – с Черна гора и Хърватска, и вечната столица. По-късно взе, че ни се случи още едно клише – искай, за да ти се даде. Два месеца по-късно същата компания се потопихме и в атмосферата на Рим. За това обаче друг път.
Няколко дни преди да започне новото летоброене стегнахме багажа и потеглихме. Това като се замисля ми беше третата и последна автобусна екскурзия. Тази работа с организираните пътувания не е за мен. Бях подсигурила еликсир срещу завоите – няколко бутилки био гроздов сок за възрастни, както му казват някои. Домашното вино, което дядо (светла му памет) произвеждаше сам през онези години все още от собственото лозе, нямаше равно. Без консерванти. Ставаше и за добавка към попарата на закуска. Истински балсам за дълголетници – дядо доживя до 91 години, въпреки нелеката си съдба по времето на комунизма и преследванията срещу цялата фамилия тогава.
Та пътуването започна в стил – ние и нашият лек срещу нелекият път, който ни очакваше. В крайна сметка по-добре от вино опиянен, отколкото от завои.
Тогава за първи път се срещнах с дефилето на река Лим, което години по-късно се оказа пагубно за 12 български дечица. Още ме полазват тръпки от смачканите коли, които бяха оставени в пропастта – изглеждаха като макети за екшън-сцена.
Благодарение обаче на гроздовия сок пътят наистина мина неусетно. По тъмно видяхме, или по-скоро така си мислихме, Шкодренското езеро – най-голямото на Балканите, което си го поделят Черна гора и Албания. Тогава ентусиасти да спрем, макар и в среднощните часове, не се намериха.
Рано призори беше и първата ни среща с Черна гора при острова Свети Стефан. Това, което още помня е вятърът – той се беше развихрил не с всичката си мощ, но достатъчно, че бързо бързо ни разсъни. До самия остров, на който къща има Клаудия Шифер, така и не стигнахме. Екскурзоводът рече и отсече – той е частен и е собственост на руски магнат. Вярно или не – можеш ли да спориш с водача?!? Не можеш!
деликатно зад мен се подава Свети Стефан 
някак призрачен е през декември черногорския остров Свети Стефан
Така нашата разходка не продължи повече от 30-ина минути. Пак на автобуса и към последната ни точка – Будва. По план трябваше да отседнем там в хотел.
Слънцето вече се издигаше все по-нависоко, а ние бяхме окупирали хотелската тераса с чудна гледка към морето, за фотосесия. Нямам спомен по това време селфи-то дали беше се родило, макар телефоните със сигурност да разполагаха с камера. В групата си имахме режисьор с фотографско око, който ни направи чудни кадри.
зелените черногорски скали 
Шеги, закачки, кафе, снимки… хайде на плажа. И още от всичко това със смяна на декора – от едната скала на другата, по брега, в тази поза, в другата, женски рапсодии.
Това, с което винаги ще асоциирам Черна гора са зелените скали – никъде досега не съм ги виждала освен там. Толкова уникално зелени като камък, достоен за бижу. Приличаха на смарагд, но с още по-открояващ се и лъскав цвят, особено под напора на слънцето и вълните, които непрестанно ги обливаха.
хотелът с гледка към морето 
централната уличка край плажа
Макар това да ни беше третата среща заедно бяхме толкова сродни, че се чувствахме като приятелки от детските години.
Вечерта хапнахме, пийнахме, тропнахме по едно българско хоро като репетиция за Нова година и партито го прехвърлихме в една от стаите ни.
Тогава някъде май установихме, че хотелът имаше сериозен проблем с топлата вода. По сред зима си тествахме имунната система и по спомен до края ежедневният душ беше вечно леден.
На следващия ден беше предвидено да посетим Дубровник. Рано сутринта ни натовариха и хайде към Которския залив. Там се качихме на ферибот, от който ни обгърна онзи неподправен и неповторим чар на балканското Адриатическо крайбрежие. Години по-късно щях да констатирам, че тази част от стария континент си има нещо като брат-близнак – френският лазурен бряг.
из старинните улици на Дубровник 
катедралата в началото на Стария град 
макар и малък Дубровник е прелестен 
пристанището на Дубровник 
тук някъде зад музиканта могат да се видят белезитет от войната 
централната улица в Дубровник
По това време Дубровник все още нямаше тази слава. Не бяха снимани сериали, нямаше ги големите лайнери, които да заливат площадите на малкото градче с огромен туристо-поток. По старинните му улички се сляхме с местните. Разходихме се покрай яхтите, пяхме коледни песни с кметицата на площада, разгледахме ръчните занаяти, спретнати в коледно-новогодишен базар. Какъв по-добър и достоен завършек на една отиваща си година?!
Един от първите ми спомени бе за църквата в началото, по която бяха оставени няколко белега от куршуми. Никой никога и по никакъв начин не бива да забравя тази безумна война, която се води при разпадането на Югославия.
Следващият ден би трябвало да е било същинската нова година. Денят премина в тестване на това колко са подходящи за дефиле малките будвански улички и какъв е вкусът на черногорските тортички някъде из старинните сладкарнички на Будва. Кафенца и сладкишчета – пазихме се за вечерта!
кадър от новата версия на „Ромео и Жулиета“ 
торта, ама черногорска
А тя започна в ресторанта на хотела. Песни-танци, гарнирани с черногорско вино. Наздравица в българската полунощ и време беше четирите пепеляшки да се отправим в търсене на нашите черногорски принцове и за черногорската нова година – час по-късно.
Спомням си, че екскурзоводката никак не бе доволна от това. Нейният образ отдавна е изгубил ясни контури в моето съзнание, но не и нейният нрав. Тя не просто обичаше правилата, а държеше на тях. Смяташе, че все още сме някъде там, в 85-86-та година и трябва непрекъснато да ни контролира къде сме, какво правим и с кого. По тази причина ме отказа от организирания тип пътувания, за което безкрайно й благодаря.
И малко преди черногорци да си кажат: „Сретна Нова година!“ се бяхме понесли в ритъма на танца на площада в Будва и то с кого – с една от най-големите звезди на бивша Югославия – неуморимата Лепа Брена.
Будва, в навечеррието на нова година
Да кажа, че не познавам творчеството й, означава да излъжа. В крайна сметка съм израснала със Сиси Кеч, Модърн Токинг, Юръп, Мили Ванили, Сандра. И измежду цялата тази диско-рок мешавица в късните 80 се слушаше и сръбска музика. Била съм дори на няколко концерта на сръбски звезди в Пловдив, на тогавашния още стадион 9-ти септември.
Иначе за протокола да уточня – не слушам чалга, не е моята музика и нещото, което ми липсва много от България и бих си внесла ако можех на мюнхенската радиостанция е радиото Джаз ФМ. Не съм голям специалист по тази музика и не всичко мога да слушам от този стил. Обичам също чилаут, боса нова, латино, фадо, класика. Но пък признавам, че новогодишно парти с Лепа Брена на ухо си е истинска световна класика.
Беше невероятно да пееш и танцуваш на площада с тази жена, която се раздаваше в продължение на три часа – не направи пауза нито за секунда. А след това отпраши в един от клубовете в Будва. Ние я последвахме, но не успяхме да се присъединим към партито, просто защото заведението явно се оказа твърде малко и вече беше препълнено. Охраната на входа обаче обясняваше толкова любезно на всички, отпращайки ги с картичка с автограф от Лепа Брена. Още го пазя!
Върнахме се на площада, а той изглеждаше навярно така, както и в един съвсем обикновен делничен ден. Нямаше и помен, че допреди малко се е вихрил здрав купон. Нямаше празни бутилки, които да се търкалят, нито боклуци.
Какви са тези хора бе, извънземни ли!?!
Ние бяхме срещнали все пак нашите принцове и танците продължиха до ранни зори.
Добре дошла 2009!
На следващия ден понесохме все още заспалите ни глави към нови-стари хоризонти. Котор, но този път самото градче.
1 януари 2009 – какво по-добро начало от това да бъдеш на място, на което да оставиш за първи път твоя отпечатък?!?
Которският залив в слънчев ден 
на ферибота към Дубровник 
хълмовете в залива на Котор
Котор за жалост ни посрещна мрачен и дъждовен. Споменах ли, че до този момент температурите бяха средно между 16 до 20 градуса и още помня как новогодишната нощ посрещнах по риза и тънко есенно палтенце.
Брррр, още побиват тръпки. Дъждът беше леден. Не успяхме да се насладим напълно на разходката с корабче, която навярно през пролетта би могла да се сравни с тази по италианските езера, обаче заливът наистина е магичен!
църквата в Котор 
Котор 
на другия бряг – Которският залив е магичен 
когато крачеш в миналото, но то е настояще – Котор 
с корабче из Котор
И някой ден се надявам да мога отново да се върна, за да се уверя лично в неговата есенна или пролетна прелест.
Хубава си моя горо, хубава си Черна горо. Сега разбирам защо за теб са водени толкова много битки.
С лека тъга, зачезнали гласни връзки и много паметни емоции наистина за цял живот, се завърнахме в снежна София. Шок – минус 20 градуса ни чакаха там.
Шофьор, може ли обратно, моля? Да си потърся изчезналия глас и да повторя още няколко дубъла от най-добрите спомени?
P.S Този пътепис ми се върти в главата от година, навярно.
А думите намериха израз на белия лист на най-любимия ми празник – Вяра, Надежда и Любов. Носете ги винаги с вас, независимо накъде ще се отправите!
И още малко фотоси от прекрасната Будва.
P.S.P.S. Качеството на снимките не е блестящо, но все пак това е ранната ера на дигиталната фотография.
авторска рубрика: Димитрина Пандурова
Още мои пътеписания можете да проследите тук:
Германия
С деца в Германия – Лудвигсбург
Швейцария
Зимен уикенд в Шафхаузен и Люцерн
Лихтенщайн
Миниатюрната монархия Лихтенщайн
Белгия
От студ умри, в диамантената столица иди
Холандия
В сезона на сакурата разходка с лодка из Гитхорн
Босна и Херцеговина
