Макар да е завършила Френска филология, Анелия Тонева живее в Германия точно от 20 години. Родом е от Сливен, а сред сънародниците си зад граница повече е позната със своите графики и фотографии.
Анелия е майка на двама сина и владее шест езика – френски, английски, немски, руски, италиански и български.
Едно интервю, което планувахме с нея още преди последната й изложба в началото на месец декември, но успяхме да направим едва сега.
- Защо точно Германия, при положение, че си франкофон?
Заради любовта! Заради повика на сърцето…, заради вътрешния глас…!
- Какво те привлече в Германия и би ли я заменила с Франция?
Не, не бих я заменила. Германия наистина ми стана втората родина. Когато обичаш истински нямаш обяснение защо…, чувството идва отвътре…, то е трудно да се сложи в рамка… Германия за мен не е мащеха.
В Германия се научих на дисциплина, на точност. В Германия израснаха децата ми, станаха мъже. Те са родени в България, но тук се изградиха като личности и станаха хора, с които безкрайно много се гордея…
- Как се развиха нещата в началото – обикновено на чужда земя има много трудности?
Като дойдох знаех две думи – „Guten Tag“ (Добър ден) и „Danke“ (Благодаря). Не знаех езика, трябваше да започна от нулата – в началото опитвах да се оправя на френски и английски, но ако искаш да живееш в една държава, то трябва да говориш езика й. Учих 1 година, посещавайки München volkshochschule. След това учих външна търговия в Sabel Academy. Разбрах обаче, че работата на бюро не е за мен, аз съм човек, който обича да общува, който обича да е сред хора и така се насочих към търговията – директната. Това беше далечната януари 99-та.
След като завърших обучението по външна търговия работех в Херти – парфюмериен магазин. Тогава бяха други времена, България не беше част от Европейския съюз. Спомням си как отидох в културното министерство и ми казаха, че с дипломата, която имам не мога да работя като учител, но „мога да взема метлата и да мета“…
И така се наложи да изоставя своята професия и да се насоча в нова сфера. От 2006 г. съм в сферата на търговията.
Като дете страстта обаче ми бе рисуването. Баща ми е художник. Не било писано да уча в художествено училище обаче. И след като не ме приеха изоставих тази своя детска страст. 35 години не се бях докосвала до четките и платното. Започнах пак преди година. И рисувах дори когато си счупих ръката… беше трудно, но не можех да си представя, че отново ще прекъсна за повече от месец… Не ме питайте как – при това счупих дясната ръка.
Пак тогава започнах и един фотографски проект – пролетни мотиви, природа. Идеята беше от фотография да направя картина – компилация рисунка и фотос. Тогава инвестирах в бои и четки и отново преоткрих рисуването, хареса ми да изразявам себе си на бялото платно. Запалих се и започнах с картини с цветя. Обичам да експериментирам и след цветята започнах портрети – българки с носии. Това е страст, която също имам от баща ми – той обикаля в нашия край да изкупува носии и да ги дава на музеи. Имам носии от почти цяла България, единствената, която ми липсва е от Родопите.
И така колелото се завъртя…
Имах щастието да направя и изложба на носии по случай 3-ти март – там ги представих за първи път.
- През декември подреди втора изложба – като този път бе самостоятелна. В същото време обаче имаш и друга професия – трудно ли е на един творец да се издържа от изкуство?
Да, за съжаление. Много трудно. Защото в изкуството нещата също са много субективни – един може да харесва нещата ти и да ги издига в култ, а друг да каже – „остави моливите, не си губи времето“. За мен това е само хоби – душевна нагласа, настроение, себеизява…
- Фотографията е също сред твоите хобита…
Обичам да запечатвам, мигове, настроения. Засега съм била само в Европа, не съм напускала континента. Обичам Франция, Италия. Миналата година планувах да посетя Холандия, но си счупих ръката… вятърни мелници, лалета, каналите на Амстердам… надявам се 2019 да го реализирам.
Планувам да посетя също Камарг – национален парк в южна Франция, близо до Марсилия и Арл.
- Разчитала ли си на помощ от страна на сънародници (това е една доста щекотлива тема, за която обикновено се чуват доста негативни мнения)?
Много българи са ми помагали, но и много българи са ме наранявали… за жалост – много горчилка и непрекъснато слушам как се хвърлят квалификации, че съм се „понемничала“… Това къде живееш няма отношение към това какъв се чувстваш и колко обичаш страната си. Нямам немски паспорт, макар че отдавна можех да имам… Аз съм българка, българка съм се родила и българка ще си умра… Чувам упреци, че не обичам България, че обикалям из Европа, вместо да се прибера… и не проумявам – докога с това деление… Докога? Много може да спорим кой повече обича родината – за мен България е най-скъпото.
- Лесно ли е да направиш изложба в Германия – има много хора, за които това е хоби, но не се осмеляват да излязат пред широка публика?
Доста трудно – осигуряването на подходящо помещение е първото. Свързано е разбира се и със средства – трябва да платиш наем, да организираш логистиката… много детайли. Трудно е с рекламата – най-трудно е да популяризираш събитието, да го разпространиш сред повече хора. Приятелите ми знаят, близките, но това не е достатъчно и въпреки съвременните технологии, мисля че има какво още да се направи.
- Какво ти липсва най-много от България?
Майка ми и баща ми – хората, които най-много ме обичат, подпомагат, подкрепят… липсват ми приятелите… съучениците – от гимназията – те са ми братя и сестри – имаме много силна връзка. Като се прибера в Сливен понякога се е случвало преди да се видя с родителите ми, да се видя със съучениците… липсва ми двора, къщата, плодовете и зеленчуците… липсва ми непринудеността – да отидеш при приятел, без да му се обадиш, без да планираш – отиваш, той ти отваря вратата и те прегръща. В Германия дори да отидеш да видиш майка си трябва да си уговориш среща – тези прословути термини, които всички знаем… Липсва ми и работата – в България бях учител по френски, а работата с деца е нещо специално. Децата са най-искрените и чистите души. Не знам на френски език на колко съм ги научила, но мисля, че ги научих на много други неща. Като тръгнах за Германия – всеки ми беше нарисувал рисунка и имаше много сълзи… много пожелания, но рисунките… рисунките ме стоплиха и си останаха завинаги да ми напомнят за онова време.
- Два въпроса, които задавам на всички в рубриката. Какво е носталгията за теб?
Носталгията… никога няма да умре в мен… дори и 20 години по-късно носталгията е чувство, което винаги присъства в душата ми.
- Би ли се върнала в България?
Поне на този етап не… може би някога, някъде, не знам… Това е една много болезнена тема… по-добре да не ровя в раната!
снимки: Анелия Тонева
въпросите зададе: Димитрина Пандурова
