Стъпих за първи път в страната на Дон Кихот и Санчо Панса преди почти 11 години. Беше любов от пръв поглед. Още със слизането от самолета се почувствах леко замаяна…, трудно за обяснение, както впрочем и когато човек се влюбва. Ако приемем, че има прераждане, то убедена съм – била съм някъде там – из испанските географски ширини. През 2008 останах в Мадрид по-малко от седмица. Успях да се докосна и до Толедо. Сърцето ми остана там.
Така се случи обаче, че в следващите 10 години така и не успях да отида отново. До края на 2018, когато Дядо Коледа реши, че съм била достатъчно послушна и ни подари едноседмично пътешествие до южна Испания. Базовият лагер беше Севиля – столицата на Андалусия.
На 31 декември на „пистата“ на дядо Коледа в Меминген ни очакваше и самолетът, който имаше за задачата да отведе дядо, внуче и нас на едно място, което е на малко повече от 2000 км., но което сякаш беше в друг свят.
Потеглихме в мокър сняг. И още с издигането се оказахме гости на „Слънцето“.
Три часа по-късно пристигнахме и се започна стрийтпиз – първо свалихме якетата, после жилетките и… продължихме до… къс ръкав! Навсякъде кипеше живот – слънце, големи саксии, от които се стелеха цикламени китки, най-невероятния небесно-син цвят, усмихнати и щастливи хора новогодишно щъкаха навсякъде…
И нашата сиеста или фиеста или… просто приключение… започна. С ритъм от китари по севилските улици…
с дъх на портокали…
с разходка из места, чиято атмосфера е не просто неповторима, а е своеобразен отпечатък на европейското архитектурно виждане с наследството от мавританската култура.
Беше неизбежно.
Влюбих се отново…!
И мисля, че всеки посетител трудно би устоял на този чар.
Потопихме се в лабиринта на севилските улички, които напомнят на Капана в Пловдив (макар неговият мащаб абсолютно да е несъизмерим) и на някогашния Цариград. Без навигация тук е трудно да се стигне от точка А до точка Б. Дори и след седмичен престой импровизацията без карта се оказа нелека задача.
Пристигнахме по обед, а от летището взехме и автобус, който ни отведе до Севиля. Оказа се, че студиото, което бяхме резервирали не беше готово, затова трябваше да изчакаме за ключовете. Офисът на фирмата беше в централната част и така започна нашето запознаване със столицата на Андалусия. По улиците се носеше ритъм на китари, на който трудно се устоява. Веднага последвахме стъпките и мелодията ни отведе до двамата музиканти, които бяха в типичните испански костюми. Двамата музиканти бързо привлякоха публика, а страстната музика, която се лееше изпод бързите им пръсти мен лично едва ме удържа да не затанцувам – ей, там на малкото площадче, на крачки от кметството.
Следобедното слънце огряваше, така че архитектурните детайлите на Севилската катедрала изглеждаха още по-изящни.
Направихме бърза обиколка, защото вече бяхме много огладнели. На площада пред централния депозитар (на гърба на катедралата) имаше направени новогодишни лабиринти, в които децата играеха, а встрани малки ресторантчета бяха разположили масите на слънце. Водени от изкушаващите аромати бързо си харесахме едно от местата. За наше огромно съжаление обаче то затваряше. Сетих се, че в Испания това е доста често срещано – заведения затварят веднага след като приключи обед, почистват, за да отворят отново след 19.
Успяхме бързо да намерим друго ресторантче тип „Тапас“ – в типично испанска атмосфера, прословутите хамони висяха над бара, а пъргави сервитьори ни дадоха и полезни напътствия какво да изберем. След като потушихме глада беше време да вземем ключовете.
Потопихме се отново в севилската атмосфера, която ни обгръщаше. Портокалови дръвчета, архитектура с много специфични орнаменти и весели хора, които се движеха на групи, явно стягайки се за новогодишната нощ.
След като приключихме формалностите по настаняването се отправихме към студиото. То беше също в централната част. Тътрейки куфари, аз не спирах да снимам. Минахме през една изключителна църква – Санта Мария Магдалена. Нямахме време да я разгледаме и вътре, но успяхме да направим това на следващия ден. Върховете на нейните външни стени бяха в типичните мозайки, характерни за арабската култура.
Дори и с навигация „добавихме“ няколко пресечки повече, уличките наистина са много начупени и току решиш, че си в правилната посока и след 100-ина крачки разбираш, че си „излязъл“ от коловоза.
В късния следобед не малко места вече бяха затворили, а витрините им се превърнаха в галерии. Почти нямаше решетки по магазините, която да не беше изрисувана с графити, а те разкриваха какво се продава на мястото.
Стигнахме до студиото – то се оказа точно срещу Музея за изящни изкуства, за който опашките от посетители започваха от ранно утро.
Студиото беше на изключително комуникативно място – на 10 мин. пеша от катедралата и на около 20-ина от кулата Торо.
Игнорирахме новогодишната идея за вечеря навън, защото бяхме поизморени. Наблизо имаш супермаркет от веригата Карфур. Заложихме на морски деликатеси, с подходящо бяло вино. Спретнахме си една семпла и бърза, но вкусна новогодишна трапеза. Отдъхнахме и отново затворихме вратата на жилището, което щеше да ни бъде дом за цяла седмица.
Навън ни очакваше севилската новогодишна нощ. И така се шмугнахме в лабиринта из улички из стария град, наслаждавайки се на безкрайните празнични светлини. Развеселени и почерпени младежи се разхождаха по улиците, подпирайки дуварите… Извращения обаче не видяхме. Само и единствено градусът на настроението беше повишен като за празник. Севиля ни погълна със своя вечерен магнетизъм – стотици шарени светлини, неприсъщи дори и за богат град като Мюнхен. Мирис на печени кестени…, дълги опашки за ресторанти (от порядъка на 40-50 човека чакаха на определени места, очевидно с добра репутация).
Еуфория, примесена с нежна феерия.
Туристи и местни в едно цяло!
На площада беше нещо като спектакъл – хора с перуки, с рогца, светещи лампички и всякакви екстравагантни шапки. И разбира се – бутилка шампанско. Шапките можеха да се закупят от неспиращите да работят азиатци, които бяха навсякъде по площада. Пак те се бяха погрижили да осигурят и гроздови зърна. Традицията в тази част на Испания повелява старата година да се изпрати като в последните 12 секунди се изядат 12 гроздови зърна. Всеки звън на черковните камбани е знак за изяждане на следващо зърно. Поличбата е, че това носи късмет и берекет през новата година. Някои твърдят, че тази традиция съществува от дълбока древност. Обичаят обаче навлиза в началото на ХХ век, когато производителите на грозде имали богата реколта и искали да я споделят с всички.
Изпратихме подобаващо 2018. На централния площад в Севиля. Потопихме се в духа на местната атмосфера. Видяхме лицето на Севиля в неговата многопластовост. Нямаше политически речи. Нямаше и пищна заря. Нищо помпозно и кичозно, но с много светлини.
Градът блестеше, потънал в хилядите светлини, отразяващи блясъка и аристократизма на севилската катедрала, която е третата по големина в Европа, отразяващ онзи игрив пламък в очите на местните. А те са изключително интересни като визия. Една част от тях са с матови кожи, бурни гарваново-черни коси и лъскави като маслини черни очи. Другата част са светли хора – със светла кожа, кестеняви коси и притежават една особена омекотеност на чертите на лицето, която ми е трудно да определя. Вероятно да идва отново от очите, в които има една игривост. Не познавам в дълбочина испанците, имам само някои повърхностни наблюдения, но това, което мога да кажа е, че са топли хора, темпераментни, но не си хвърлят емоциите в дреболии от типа, че някой се мотае на касата, а зад него опашката сериозно се увеличава, подминават подобни дребнотемия с широка усмивка. И маняна (утре)!
Така и ние – изпратихме 31 декември и посрещнахме 1 януари. Маняна повече!
авторски текст и снимки: Димитрина Пандурова
още в рубриката:
[…] Приказка за европейската Шехерезада или къде е душата … […]