Home Да пътешестваме Малката Виена или кой е градът на банатските българи и на Тарзан

Малката Виена или кой е градът на банатските българи и на Тарзан

18.10.2018

2768

Това е този град, който в по-далечно и в по-близко минало двама от градоначалниците му са българи – Карол Телбиц (1885-1914) и Георги Наков (2006-2016).

Това е първият град в Европа с електрическо улично осветление – съществува още от 1884 г. както и един от първите градове в света с обществен транспорт – първият трамвай е от 1869 г. като е дърпан от кон.

Това е най-големият град в Западна Румъния, чието име обаче идва от унгарското название на река Тимиш и думата за крепост – var. Бил е под управлението на Австрийската империя цели два века. Става част от Румъния едва през 1920 г. с подписването на Трианонския договор, но първите сведения за него са още от 1154 г., когато писмено е споменат като „Темешвар“ от арабски географ. Оттогава през вековете историята му е изпълнена многобройни военни обсади и революции, с холерни и чумни епидемии, които дори обезлюдявали града.

Какво още ни казва миналото на Тимишоара – тук през римската епоха е имало малко селище с името Темесиенис. През XIII в. близо до река Тимиш вече има средновековен град, а в началото на XIV век унгарският крал Карл-Робер Анжуйски нарежда сред блатата да се издигне замък. Известният воевода Ян Хуниади разширява двореца и го прави своя резиденция. Някъде по това време градът става резиденция на унгарския крал. Малко по-късно Тимишоара, като част от Унгария се превръща в първия град със собствен герб. На него е изобразен дракон, за който се смята, че символизира богомилството.

През средните векове Тимишоара е играл ролята на важен търговски и военен център.

През XVI век и тези ширини не са пощадени от турското нашествие. Ахмед паша превзема Тимишоара и градът остава под турско владение цели 160 години. Перидо, в който той буквално става мека на ориента – издигнати са множество джамии. В началото на XVIII век обаче, в епохата на принц Евгений Савойски и неговото настъпление, австрийците си връщат територията и всички следи от османско време са заличени. Градът добива бароков вид и получава името „Малката Виена“. В края на XIX век градът претърпява бурно промишлено развитие и културен разцвет, за което допринасят и изграждането на железопътна линия и прокарването на канал, за минаващата през града река Бега.

Това са накратко историческите факти. Избрах Тимишоара за еднодневна разходка на път от България към Германия. Обикновено пътуваме през Сърбия, но дългото чакане по границите в началото на септември ни „тласна“ към северната ни съседка.

Румъния отдавна заема сериозно място в европейските туристически оферти най-вече със замъка на Дракула. Бях привлечена от Тимишора заради прозвището й „малката Виена“. Също така исках отблизо да видя града, който даде начален тласък на румънската революция в края на 90-те. И не на последно място се питах дали ще усетя атмосферата, за която някога съм чела в романа Хъшове, тъй като в този район вече над три века живеят банатски българи. Освен тях има също унгарци, сърби, немци.

Един позабравен факт, с който Тимишоара обаче се гордее вече над век е Джони Вайсмюлер – олимпийски шампион, спечелил 5 златни медала, препулвайки 100 м. за под една минута. А ако си спомняте филма Тарзан, то той изигра ключовата роля в него.

Когато се разхождахме обаче научих, че Тимишоара ще бъде европейска културна столица две години след Пловдив – през 2021.

За Тимишоара си бяхме планували няколко часова разходка, като бях предварително избрала какво представлява интерес за нас. От различни туристически източници научих, че това е един от най-красивите градове в Румъния.

Тъй като бяхме с кола спряхме на зоната, в близост до Timișoara Orthodox Cathedral. Тя е седалището на архиепископа на Тимишоара и Банатския метрополис. Посветена е на тримата свещени йерарси – светиите Василий Велики, Григорий богослов и Йоан Хризостом. Има 11 кули, сред които централната и най-високата, е с височина 90,5 метра. Метрополитанската катедрала е включена в Националния регистър на историческите паметници. Издигната е между 1936 и 1941 г., по проект на румънския архитект Йоан Траянеску в неомоделски стил, основан на румънски православни, късноренезиански, османски и византийски архитектурни елементи.

„Преданието твърди, че християнството било донесено в римската провинция Дакия от ап. Андрей и учениците на св. ап. Павел. Румънците са единственият романски народ, приел славянския като език на своята църковна и светска литература. Това е поради зависимостта на румънците от Българската църква през времето, когато все още не са имали своя писменост.“ *

Зад катедралата тече река Бега, но ни се отправяме към централната част. Между другото не успяхме да го видим, но по реката има железен мост, който е направен по проект на Густав Айфел.

Продължаваме напред по булевард Републики – той е пешеходен като по средата има пъстра и цветна алея, заобиколена от двете страни със сгради с интересна архитектура.

Някъде преди да се излезе до следващата забележителност – Градската опера, едно местенце удивително напомня на Венеция и площад Марко с многото гълъби. Тук обаче няма забрана те да се хранят, както и в италианския град.

Денят е събота и разхождайки се попадаме на румънски старинен военен обичай.

Впрочем през вековете градът е атакуван многократно, но само два пъти е бил превзет – през 50-те години на XVI век от османските войски и през 1716 година – от австрийците.

В края на алеята излизаме на Площада на победата (Piata Victoriei). Край него са разположени едни от най-важните сгради на града. В центъра вниманието приковава Градската опера, получила имперски сертификат в 1753 г., на чиято сцена концерти са изнасяли музиканти като Щраус-син и Ференц Лист. Освен нея има още четири държавни театъра (населението на Тимишоара е около 300 хиляди).

Отляво някога се е намирал готическият замък на Ян Хуниади, (трансилвански войвода в борбата срещу османците), за жалост унищожен при пожар през XIX век. Сега на негово място се намира Банатският музей.

Ако имахме на разположение поне ден със сигурност щяхме да му отделим съответно време, тъй като той разказва за бита на хората в миналото. Той се издига на хълма край града и е построен на мястото на готическия замък на Ян Хунияди, .

След Викторианския площад се излиза на Площада на Свободата (Piaţa Libertăţii) – сърцето на града, нулевата точка. Той носи името на принц Евгений, след като градът е завладян от австрийците. В центъра му се намира статуята на Св. Йоан, а на монумента са представени сцени от последния период на неговия живот както и Света Мария с корона и с цветя, които символизират чистотата.

Но ако тази история е от миналото, то този площад неслучайно днес се нарича „Свобода“ – да напомня за последната революция на румънците.

Първите протести срещу диктаторския начин на управление на Николае Чаушеску са на 16 декември 1989. Срещу моногохилядния митинг първоначално са изпратени Секуритате, но след като те не успяват да „овладеят положението“ е вдигната армията с танкове и бронетранспортьори. Стига се до престрелка и до множество убити. Армията се „справя“ с протеста обаче само временно. На следващия ден със закон се забранява на хората да се събират на групи повече от двама. Духът от бутилката е излязъл и се случва точно обратното. Група румънци се събират отново на този площад и запяват „Събуди се, румънецо“ – песен, забранена от 1947 г. Падат още жертви, а в следващите дни протестът се разраства и стига до Букурещ. Една от жертвите на масовите безредици, които са под пряката заповед на румънския диктатор, е френският журналист Луи Калдерон. В знак на почит на негово име днес в Тимишора има улица.

Филм, разказващ за тези мрачни и пропити с кръв събития, може да се гледа в малък музей, разположен в централната част.

13 години след тези събития Румънският върховен съд също ги осъди остро като постанови присъди между осем и дванадесет години затвор за офицери, издали заповед да се стреля срещу протестиращите в Тимишоара по време на събитията от 1989 година.

Между другото борбеният дух на Тимишоара периодично се прочува и след 1989-та. Неотдавна оперна певица протестира чисто гола срещу замърсяването, което причинява в града производител на гуми.

Непосредствено след Банатския музей се оказваме в началото на парк Civic. Вътре се намира вторият Национален театър, като сградата прилича повече на Художествена галерия.

Когато напускаме пределите на парка излизаме на булевард Revolutei din 1989. Да – България може и да няма все още улица, която да напомня за събитията открая на 90-те години. Но аз си спомних, че когато бях в университета през 96-та преподателите ни разказваха за Тимишоара като за града, от който през 1989 г. „избухва“ онова пламъче на антикомунистическата революция, което по това време бе завладяло почти целия източен блок и което в крайна сметка завърши със свободата на милиони румънци, които години наред бяха също зад желязната завеса.

На път за бастион Мария Терезия, попивайки атмосферата на града, ни прави впечталение, че множеството сгради са в типичната за Виена и Австрия архитектура.

Бастионът – кръстен е на австрийската императрица Мария Тереза. Издигнат е между 1732-1734 г. и е най-голямата запазена отбранителна стена на австрийско-унгарската крепост Тимишоара. Той обхваща около 1,7 хектара от центъра на града. Днес се използва като пасаж, в който са разположени библиотека, две постоянни изложби, освен това има ресторанти и търговска част. Бастионът е включен в списъка на историческите паметници. Какво още научавам за крепостната стена от Уикипедия. „След завладяването на Тимишоара от Хабсбургите през 1716 г. се установява, че старите укрепления не могат да устоят на новите бойни техники. По тази причина се решава да се построи крепост със звездна форма. Тя е с площ по-голяма от османската средновековна крепост, като чрез нея достъпът до града става през три порти: от Виена, Петроварадин и Трансилвания (напълно разрушени през 1891 г.). Деветте бастиони на крепостта са кръстени на царе и царици или генерали.

За жалост както и в Пловдив по времето на Дража Вълчева са разрушени римски разкопки, за да се прокопае тунел, така и тук през втората половина на XIX век по-голямата част от градските стени са били разрушени, за да се създаде място за бързо разрастващия се град.

След Бастиона решаваме да не се връщаме по познатия ни вече път, а да импровизираме по тимишоарските улици. И така се оказахме на най-пленяващото място в града – площадът Унирии или Площадът на Обединението.

На него се намират православен и католически храм. Католическата катедрала Св. Георги е създадена през XVIII век в бароков стил с много декоративни елементи. Православната сръбска катедрала е завършена век по-късно, като освен красивия интериор тя има и уникален иконостас.

Зад храма се намира Ботаническата градина. Сред този низ от архитектурни перли прави впечатление и къщата на Bruck, в която се намира и най-старата аптека (все още действаща) в града.

В средата на площада е колоната на Света Троица, издигната в памет на чумната епидемия от 1738-1739 г.

Отново свиваме по една от улиците на площада и излизаме на Площада на свободата.

И някъде тук завършва нашата няколко часова разходка из града на банатските българи.

Казват, че Тимишоара е и градът на парковете – един от най-големите е на розата – с хиляди видове с различни аромати. Освен това има Парк на децата…, но може би следващият път.

Ето я и българската следа, за която си струва да знаем.

В Тимишоара се намира централата на Съюза на българите в Банат – дружество, преди всичко с културна насоченост. То издава списанието „Наш глас“, книги, посветени на банатските българи, които са на книжовен български, но и на местния говор (той се изписва с латиница, а промяната от кирилица е още от времето, когато областта попада в границите на Австрийската империя). Освен това Съюза отговаря за седмично предаване по радиото и за емисии новини по телевизия Арад.

По данни на румънските институции в северната ни съседка живеят почти 10 хиляди българи, като близо 6500 от тях са в област Тимиш. По-голямата част от тях са наследници на българската миграция, която се е оформила още в периода на турското робство. По-късно (около 1940) към тях се присъединяват и българи от Северна Добруджа. В последния пограничен град – Арад, има българи – католици, които са прогонени от България след погрома на Чипровското въстание. Първоначално те се заселват в Крайова, но по-късно с указ на императрица Мария-Тереза добиват земи в областта Банат.