Халщат – древната магия на Австрия

То е едно от малките населени места в Австрия – 778 души (към 1 януари 2018 година). Носи му се славата обаче на едно от най-красивите кътчета в света. Повече от основателно!

Халщат не е от онези места, за които рекламата е по-голяма от това, което всъщност могат да покажат.

Както често се шегувам – Господ е бил прещедър като е раздавал природните красоти.

Попаднах на снимки на градчето съвсем случайно, но още от първата знаех, че исках веднага да се потопя в тези природни съвършенства. Първият ми опит да му отделя един уикенд за жалост не се увенча с успех. Това само ме надъха още повече. Бях твърдо решила да го видя през есента и когато се прибирахме с автомобила към България, пресметливо закупих винетка за 1 месец за Австрия. Така вторият опит бе донякъде гарантиран, че няма да се провали. Малко след като се прибрахме от лятната отпуска не оставаше много време до валидността на винетката. Така една недел просто тръгнахме – на дъжд от Мюнхен. Нищо обаче не можеше да пребори пътешественическия ми ентусиазъм. Отдавна съм спряла да се „впечатлявам“ от времето. То просто вече не играе съществен фактор в хода на нашите семейни пътувания. И откакто прилагам тази формула, резултатът е впечатляващ.

Малко под 220 км. делят Халщат от източната част на Мюнхен, където ние живеем. Беше неделно свежо утро – дъждовно, но с бели пухени облаци. Небето не се раздираше от онази мрачна сивота, когато се сипе дъжд. И макар пътят да е почти 3 часа, всъщност премина напълно неусетно. Запленени от магията на алпийските склонове, на китните селца, през които преминавахме, бях истински благодарна, че за пореден път имам щастието да се потопя в тази фантастична атмосфера. Километрите се топяха. Бяхме съвсем близо, когато изведнъж се наложи да спрем, тъй като имаше полиция. Беше на входа на едно селце. Пред нас вече се бяха подредили 7-8 автомобила. Леко недоволна изскочих да проверя какво се случва. Оказа се есенен фестивал – нещо като мини-мини-мини версия на Октоберфест. Местни хора с носии се бяха качили на каруците, в краткото шествие до площада, където предстоеше да се развие същинският празник.

Беше като декор за приказка.

След около 20-ина минути фото-пауза продължихме. Чакаха ни още Алпийски прелести, но срещата с най-голямото бижу предстоеше.

Влизането в Халщат е през тунел. Впрочем тук е може би мястото да отбележим, че достъпът в миналото е бил само по вода.

Днес възможностите да се достигне са две – с влак или с кола.  Ако изберете железницата, то тя ще ви спре от единия бряг на езерото, а оттам до централната част се стига с ферибот. Днес достъпът е решен чрез два тунела, които прорязват планината – типично австрийско решение. Вероятно всеки, който е пътувал от България посока Германия или западна Европа е минавал през небеизвестните Караванкентунел. Алтернативният маршрут през Braunau am Inn, оттам през Graz, също включва поредица от тунели.

Още в началото до входните тунели има изграден голям паркинг. Това е едно от местата, на които може да се остави автомобилът. В града са изградени няколко зони, всичките са платени, но е повече от предизвикателство след 10 ч., да се намери място на някой от обществените паркинги в периферията. Освен това централната част е основно пешеходна, а в останалата е стръмно и наистина няма къде да се остави колата.

Това обаче не го бяхме проучили преди идването. По тази причина влязохме навътре в градчето. Открихме втората зона и все още имаше няколко свободни места. Подземният паркинг се оказа толкова тесен, че не минахме без няколко драскотини. Ламарини… ядовете по тях не си струват. И още един съвет за пътешествениците с кола – не по български, а по-скоро по германски. Точно преди паркинга има бензиностанция с много изгодни цени, в сравнение например с Мюнхен.

Първиият ни досег с градчето бяха зъберите на множеството алпийски склонове, които сякаш в топла прегръдка бяха обгърнали Халщат. Макар като надморска височина градът да е едва на 500 метра (почти като Мюнхен, а Берлин е на 34) през цялото време бях с усещане, че съм някъде поне на 1500 метра височина. Величествени хълмове се издигаха като войни, а до един от тях се виждаше да се катери модерна железница, нещо като bergbahn.

Движихме се по усет. Това беше едно от онези пътешествия, за които прочетох обстойно какво може да се види, но нямах конкретен маршрут, решавайки, че е малко и ще се обходи бързо пеша. Оказа се пълна заблуда ако човек иска да се насити на всичките красоти наоколо.

Централната част наистина не е голяма, но за да й се насити човек на спокойствие са необходими поне 4 часа. Ако се включи и обяд и следобедно кафе времето неимоверно нараства. А ако музеите са част от културата ви, то пренощуването е повече от задължително.

Всичко обаче по реда си!

Преди пред нас да се изправи тунела имаше отбивка. Шмугнахме се, а това се оказа именно входът към центъра. Макар да беше неделя, всички капанчета и магазинчета работеха, а наоколо се наблюдаваше сериозно присъствие на азиатски туристи. Оказа се, че за тях това място е нещо като талисман и в Китай дори са му изградили умален модел – за всички, които нямат възможността да пътуват и да го посетят.

От лявата страна на централната уличка се издигаха халщатските къщи. А срещу тях се разкриваше най-великолепната гледка – езерото, в което гиздаво, като на сгляда надничаха хълмовете. Есенната мъглявина засилваше усещането за мистичната загадъчна красота на района. Накъдето и да се стрелнат очите потъват в необятната алпийска хармония и красота. Зашеметяващо!

Халщат е всъщност от онези места, които са малки по територия, но времето наистина не стига ако човек иска да се потопи, да се наслади и да изживее неговата атмосфера и дух.

И макар да е малко, всъщност ако си отделите само ден за да го разгледате, ще останете разочаровани. Халщат има да покаже много.

И доказателство са това, че държи няколко рекорда:

• тук се намира най-старата солна мина в света, която е на повече от 7 хиляди години
• тук е най-дългата дървена пързалка в света
• тук е най-старата стълба (1100 г. пр. Хр.) в Европа
• над 1200 годишна история, макар ЮНЕСКО да го „открива“ едва преди 20-ина години като го включва под закрила.

Запленени от чара и магията на заобикалящата ни халщатска красота ни отне поне 2 часа да стигнем до сърцевината на градчето. Оттам пък ни изушаваха тесни и виещи се улички. От другата страна езерото сякаш казваше: „Поседни, почини си, отпусне се, наслади се!“ Решихме да послушаме повея му. Не беше лесно в обедния час да намерим място, на което освен да обядваме, да нахрани и душевните ни сетива. Все пак бяхме късметлии. Още се пристигането дъждът се оттегли в почивка. Скоро се показа и слънцето, а с него очарованието на Халщат стана повече от неустоимо. Така открихме една невероятна вътрешна градина, от която езерето изглеждаше безкрайно.

Разположен на едноименното езеро, което е останало от някогашен океан и е на 250 милиона години, в прегръдката на множество алпийски върхове и склонове.

Макар да живея в Германия, никак не съм почитателка на бирата. Това е от онези места обаче, които си го „искат“. Само като гледаш пълната пенлива чаша, която се откроява на фона на зелените планини и ожадняваш.

След като заредихме „батериите“ и задоволихме поне няколко сетива, продължихме с нова свежа енергия да се катерим по изкусителните малки пътечки, които открихме непосредствено преди паузата.

Катерихме се буквално като професионални  нагоре по склона и колкото повече се изкачвахме, толкова повече Халщат ни разкриваше душата си. Първата ни среща по хълма бе с един котарак – държеше се като краля на региона…, мързеливо обтегнал се, позиращ за фотосесия, пренебрежително-ехидно гледащ ни с лека насмешка. Артистична симпатяга! Има сериозни шансове за Холивуд, стига да се намери някой да го открие.

Любувайки се на последния детайл от заобикалящата ни действителност си припомних някои от важните неща за градчето. Това е от онези малко места в света популярно освен с всичко изброено дотук и със своята костницаДа, точно така – става дума за истински черепи, които се намират  на едно място, като половината от тях са изрисувани. Защо са тук ли? В миналото кремацията е била забранена. Същевременно територията на гробищата била не толкова голяма и се налагало гробовете да бъдат отваряни на всеки 10-15 г. Черепите били почиствани, оставяни на слънце, за да придобият цвят на слонова кост, а някои от тях били символично обрисувани с цветя. Последният череп е на дама, починала през 1983 г. и е преместен в Костницата през 1995 г.

Въпреки че напоследък наблюдавам тенденция към някакъв странен за мен интерес към гробища (своеобразен раздел от туризма се очертава, може би), все още не съм достигнала до това ниво, в което да ми се иска да посетя този тип места. Колкото и да звучи някак интересно в нечие възприятие, то за мен костницата ми носи по-скоро някакво зловещо усещане, отколкото място за наслада за очите.

Затова мислено се поклоних пред паметта на починалите.

След като набързо изпълнихме една задължителна наша мисия – избор на сувенири за колекцията от магнити, чинии, чаши, картички… стигнахме и до касата на железницата. Сдобихме се с билети и с информационна брошура.

За няколко минути се изкачихме до върха. Времето напредваше и бяхме предупредени, че слезем ли от лифта имаме много кратко време да стигнем до входа на мината, защото това щеше да бъде последния тур за деня. Достъпът е само с организирани посещения и екскурзовод. Оказа се, че от последната точка на лифта до входа на подземната галерия имаше да преодолеем едно доста сериозен наклон. Макар това да бяха някакви си около 400 метра, си беше сериозно изпитание. Водата беше на привършване, но желанието ни да се потопим в нещо напълно различно от видяното до този момент, беше много по-силно. Впрегнахме всички мускули, взехме баирите почти на бегом и бяхме на време за обиколката в „Галерията на Кристина” – най-старата солна мина в света, носеща името на майката на Мария Терезия – Елизабет Кристина. Тя е на 12 нива с дълбочина около 200 метра навътре в планината. Достъпът става само с екскурзовод, а туристите могат да разгледат 7 от тях.

Това е първата и единствена мина в чужбина, в която влизаме, ако не се брои възстановката в Дойчес музеиум, която е доста автентична. Като ученичка си спомням за едно организирано посещение някъде в Родопите, но не си тръгнах особено впечатлена. Част от мината в Халщат обаче е повече от музей и си струва всяко платен цент вход.

Миналото

През 1734 г. в един от солните наноси, било открито напълно запазено тяло на праисторически миньор. Установено е, че то е от около 300 г. пр. н.е. Това става причина Халщат да се нарича още „Човекът в солта“.

За жалост техниката ми любителски професионална и светлината вътре не ми позволи да документирам всичко по-автентичен начин. А мината наистина крие много тайни и богата история. От средата на 19 век до днес тя е неизчерпаем източник на археологически находки. През 2018 започнаха и дейности по нейното укрепване за да бъде запазена и за следващите поколения.

Всъщност голямата част от исторически факти, които са известни за Халщат, са разкрити благодарение на галерията.

Макар да е мина като всички останали, всъщност основната разлика е, че в миналото тя е приютявала цивилизация с нечувано богатство в Европа. Доказателство за това са намерените мечове с дръжки от слонова кост, също така и пищни бокали за вино.

Хиляди са ексхумираните досега тела, като почти всички са с богати бронзови украси, които обикновено се носят от най-заможните. Намерените кости разкриват още, че хората населявали тези земи са извършвали тежък физически труд още от детството. Едновременно с това обаче има знаци, които разкриват несравним просперитет.

Направените разкопки на 100 метра под земята през 60-те години на ХХ век от Виенския музей за естествена история разкриват единствените по рода си свидетелства за производствена дейност от Бронзовата ера. Едно от най-уникалните нови открития е дървена стълба, дълга 8 метра, датираща отпреди 1100 години преди Христа, която е в изключително добро състояние и може да бъде разглобена и сглобена, без да се разруши.

Всъщност солта дълго време е била наричана „бялото злато“. В  миналото Халщат е произвеждал почти половин тон на ден, а с тези добиви е снабдявал половината част от стария континент.

Мината

Днес в нея работят около 40 души, като те добиват 250 000 тона сол годишно. До  нея може да се стигне според времето и желанието по няколко начина – туристическа пътека или с фоникуляр. Ако изберете зъбчатата железница нивото, на което ще пристигнете ще ви разкрие зашеметяваща гледка, която няма да ви се иска да напускате никога.

Температурата в мината целогодишно е 8 градуса по Целзий, а влажността е 65%. На влизане всеки от гостите получава специална екипировка. В продължение на час и половина на посетителите се предлага нещо повече от разходка в миналото. Всеки може да се докосне до невероятно подготвените мултимедийни прожекции, които запознават с историята на „Човек в солта“.

Ако сте почитател на „бялото злато“, то непрекъснато можете да пробвате натурална и необратена сол, близвайки с пръст просто някоя от стените.

Едно от незабравимите преживявания  в галерия „Кристина“ е спускане по дървените пързалки, където може да се развие скорост до над 40 км. „Събитието“ се документира от камера, а всеки може да получи снимка на излизане от мината и да види каква скорост е достигнал. Разковничето в бързината е наклона на тялото – ако позицията е по-изправена съответно скоростта намалява. Ако обаче почти полегнете на своеобразната дървена писта, то тогава има шанс да достигнете скоростта на гидовете, която е почти 50 км.

По време на разходката в мината изключително впечатляваща е и мултимедията, която се излъчва върху водите на кристално чисто езеро, което се намира на едно от нивата.

Излизането от „Галерия Кристина“ е като един пищен завършек на този невероятен час и половинов спектакъл. Всички гости се разполагат на миньорско влакче, което се движи доста бързо из тесните тунели. Усещането е много по-силно от онези екстремни влакчета в увеселителните паркове. По-високите гости трябва да внимават много.

На изпроводяк домакините ще ви дарят и шишенце сол от най-старата мина.

Малко цифрички за всеки, който реши, че Халщат си струва да се види. Удоволствието да разгледате мината, изкачвайки се с фоникуляр, на 3-членно семейство ще струва 63 евро.

И понеже стана дума, че въпреки мащабите, времето е недостатъчно ние не стигнахме изобщо до другата перла в областта – Дахщайнският масив. Той е третият по големина ледник в света заедно с две уникални пещери – ледената и на мамутите. С кола разстоянието от Халщат е около 70 км., но всъщност може да се покори и с лифт, като преди да се изкачите до върха има няколко наблюдателни площадки. За

авторски снимки и текст: Димитрина Пандурова

Златният покрив на Австрия – Инсбрук

ПЕЩЕРАТА НА СВАРОВСКИ

Добре дошли в страната на рисуваните къщи

Най-дългият замък в света – запознайте се!

Да ви представим – Линдау – един от най-красивите пристанищни градове

„Зелена седмица“ в Берлин започна, България е страна-партньор