Home Да пътешестваме Братислава – един неделен ден

Братислава – един неделен ден

03.06.2019

780

Столицата на Словакия, която ни спечели напълно

Странно е как когато човек, воден от пътешественическия си дух, може да забрави какво е това нещо, наречено „умора“. Когато душата е сита, импулсите на тялото са на същите честоти. Така и ние – всеки път. Маратон, след маратон. Както моят баща накратко обобщи след едно съвместно пътуване до южна Испания – „Ти не просто искаш да видиш, ти искаш да грабиш!“

Какво тук “значи някакъв си сън. Има време за почивка – цяла зима – все е наша.

Без да губим излишно време в дълги закуски, стегнахме за пореден път куфарите, натоварихме ги на колата и… в преследване на новия ден и в нетърпение за новите срещи потеглихме.

Преминахме по моста, чийто светлини предната нощ се рееха по реката. В тази част на града е обособена и нещо като модерна зона – модерни, стъклени сгради, подозирах, че това е нещо като меката за всички любители на пазаруването.

Едно от предимствата да пътуваш в неделния ден е безплатните зони за паркиране (в голяма часта от европейските градове). Успяхме да намерим едно местенце при това под дълбока сянка. Бонус, особено на очакващия се още един нетипично горещ септемврийски ден.

Първата точка от втория ни ден в Братислава бе т.нар. „синя църква“ или „Св. Елизабет“. Неделя, ден за служба и приобщаване към едно от седемта тайнства – кръщението.

Братислава опроверга моите очаквания за една сива, посткомунистическа столица. Навярно защото дълги години е била част от Унгарската империя.

Назаем от Уикипедия:

Братислава, позната тогава като Pressburg, Pressporek, Posonium, Posony, става за кратко столица на Унгарското кралство през 1536 г.

Храмът е сравнително „млад“. Построен е в началото на ХХ век в памет на дъщерята на един унгарски крал – Елизабет. Тя е родена 1207 г. и е една от най-известните светици в Словакия, която в миналото се е гриела за болните и нуждаещите се. Дори превръща замъка си в болница, въпреки неодобрението на семейството й. Легендата разказва, че веднъж съпругът й – принц Луи Тюрингийски забелязал, че крие нещо под дългите дипли на роклята си. Той поискал да види какво е, подозирайки, че тя носи храна за болните. Елизабет обаче отрекла и казала, че това са само рози. Принцът не й повярвал и когато тя отворила престилката там наистина имало само рози. Всъщност Елизабет го излъгала – истината била, че отивала при нуждаещите се, носейки им ядене.

Храмът е изключително различен и няма мрачната атмосфера на някои църкви. Бялото и синьото, в няколко негови разновидности, дават усещането за сила, светлина, благоденствие. И биха изцелели всеки, в който е останала дори и частица мрак там, някъде в душата. Много орнаметика в архитектурата както вътре, така и отвън. Някъде прочетох, че Св. Елизабет обединява 50 нюанса на синьото в изкуството. Възможно е, но се замислих дали няма нещо общо с така нашумелия роман за сивото.

Кулата, която се издига на почти 37 метра височина и по която сякаш са насипани стотици сахэири, старателно глазирани, придават невероятен облик на целия район.

До църквата се издига още една интересна и внушителна сграда. Оказа се училище.

Около „Св. Елизабет“ течаха ремонти. Pozor е знакът, който ги указва.

С помощта на гугълмапс и туристическата карта, която имахме, се отправихме към следващата гочка. Малките сенчести улички ни изведоха до един централен булевард, на който се намираше „Старият пазар“ – Stara Trznica. Имаше нещо като панаир – всичко на тема вегетарианство и веганство. Оставихме се да се изгубим сред десетките посетители, поразхладихме се под една арка, нещо като воден климатик – истинска наслада не само за двукраките, но и за четироногите и продължихме към следващата точка в картата – портата Михал.

Вечерта вече я бяхме видели, но идеята бе да се разходим и през деня в старата част на Братислава. Пътьом, се отклонихме леко в търсене на нещо охлаждащо. Така попаднахме на един малък парк, в чийто край се издигаше фигура на войник с шмайзер. Не знам защо, но ми напомни на Альоша в Пловдив.

паметник в Братислава
Жега е!
Альоша, Пловдив

Около портата Михал преминават туристически влакчета – добър вариант за изморените туристи, а и добро спасение от парещото слънце. И така се спуснахме отново към дебрите на старинния град.

керамични цветя – „запазена марка“ на братиславските майстори

Не пропуснах възможността да огледам страстно всичките интересни сувенирни магазинчета, които бяха подредени като картинни галерии.

Честно казано бях леко шокирана от цените от една страна – магнити по 4 евро, това е в диапазона на стойностите в Мюнхен. Но от друга страна говори добре за икономиката на тази страна, за качеството на предлаганите артикули.

В Стария град се натъкнахме и на една невероятна сладкарница – истинско аристократично бижу в сърцето на столицата, разкриващо за богатото имперско минало. За съжаление не успяхме да се докоснем до вкуса на сладките изкушения, които така любезно ни се усмихваха от витрината.

ръчно изработени кукли от царевична шума

Спазихме риутала „лятно сладоледено удоволствие“ и си избрахме местенце за обяд. Уличките на градчето бях все така оживени. Десетки туристически гидове с флагове, пламенно разказваха различни истории на своите групи.

„Срещнахме“ се и с патрулираща конна полиция, попаднахме и на кафенето на Салвадор Дали…

И след като се подсилихме с поредната доза вкусна храна продължихме към площада, където се намира театъра, наслаждавайки се на още детайли от удивителния архитектурен ансамбъл, който ни разкриваше дневна Братислава.

Българската диаспора

Впрочем вероятно не много популярен факт е, че в Словакия живеят не малко българи. Тази миграция може да се раздели на три части – стари родове, дошли тук преди повече от 100-200 години – така известни като „градинарите“, втора вълна около 90-те години и сравнително нови преселници, които работят в различни европейски компании, ситуирани основно в Братислава.

Часовникът отново беше дръпнал две обиколки напред. Качихме се на колата и поехме към горната част на Братислава, където се издига замъкът. Нямаше време да изкачим хълма пеша, което според мен бе сериозен пропуск. Решихме обаче, че ще „жертваме“ тази разходка в името на крепостта Девин. Изкачихме се на хълма, на който от едната страна се издига Bratislavský hrad, под него „Дунава синей“ Тук се намират и парламента на Братислава. В масивната сграда днес е разположен Националния исторически музей, който притежава богата колекция, както и богата история от над 5 века.

Замъкът е построен през 1430 г. Дострояван е с укрепления няколко века по-късно – 1761 г. Началото на 19 век са нанесени сериозни щети при пожар, а по-късно е бил бомбардиран по време на Втората световна война. Реконструиран е напълно през 50-те години на ХХ век.

Битови детайли. Ако се качите с автомобил имайте предвид, че паркирането в района е изключително трудно. При нас се наложи да се редуваме на „смени“ в колата. Един я „пази“, другият разглежда. Изобретателност, няма как.

Впечатли ме това, че в тази така важна за Словакия зона не се наблюдаваха специални охранителни мерки, за разлика например от замъка в Прага.

Това, което пропуснахме в Братислава, но пък се надявам някой ден да наваксаме е, че не успяхме да Архиепископският дворец. В тази сграда в началото на XIX в., е сключен Пресбургския мирен договор между Австрийската империя и Франция, след като войските на Наполеон побеждават в битката при Аустерлиц. Времето ни ощети и със замъка Грасалкович – това е летния дворец на унгарската императрица Мария Тереза, в който е свирил дори композитора Йозеф Хайдн. Днес това е официалната резиденция на президента на Словакия.

С онова чувство, че оставяш нещо от себе си и с обещанието, че все пак това са само някакви си 480 км., които няма да ни спрат за да се върнем отново, потегляме към последната ни цел – замъкът Девин.

За него може да прочетете тук: