SHARE

Ел Джем – амфитеатърът, Африканският Колизеум

Нашето 11-дневно отпускарско-тунизийско-безвремие беше на финалната си права.

Тунис е една прекрасна страна – невероятен климат, прелестна природа, морски бриз.

Но Тунис е и една страна на контрастите – както вкусови, така и житейски. От скъпите хотелски комплекси до битието на местните. Страна с богата история, която провежда едни от първите прозападни реформи и благодарение на един политически лидер дълги години се радва на стабилност.
За жалост това отдавна е в миналото. И все пак си струва да се посети.

Новото измерение изглежда накратко така – заплати от по 100-150 долара. Но не само ниските доходи разпалиха онази искра, която историците накратко наричат „Арабска пролет“. Искра, която пламна именно в Тунис.

За първите ни „срещи“ с Тунис отблизо разказвам тук:

http://info-portalbg.com/%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b4%d1%8a%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d0%b2%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d1%85%d1%83%d0%b4%d0%be%d0%b6%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b0/

http://info-portalbg.com/%d1%82%d1%83%d0%bd%d0%b8%d1%81-%d0%b8%d0%b7%d0%b2%d1%8a%d0%bd-%d0%b7%d0%be%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d1%82%d1%83%d1%80%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%87%d0%b5%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%8f/

Така се случи, че за последния ден си бяхме оставили да посетим амфитеатъра в Ел Джем. Бяхме си платили за организирана екскурзия с местен гид, но към немски туроператор. Уговорката ни беше да бъдем в 7.15 на рецепцията. От притеснение да не би случайно автобусът да потегли без нас, с чаша кафе, завардихме входа още в 7. Оказа се, че в този ранен час автобусите (с организирани групи) са на две-три минути. Идваха, качваха туристи и потегляха… посрещнахме и изпратихме една дузина руснаци. Само нашият автобус не се появяваше. След повече от половин час чакане моето търпение беше се изпарило. Както и уравновесеният ми тон. С помощта на служителите от рецепцията започнахме да издирваме нашия водач на име Самир. Първите опити се оказаха напълно неуспешни, което само още повече покачи градуса на сутрешния ми темперамент. В един момент все пак успяхме да се свържем само за да научим, че поради липса на интерес пътуването се е отложило. Нашият гид бил оставил съобщение за това на рецепцията. Те пък били ни търсили в стаята, но… нещо като развален телефон.

Меко казано бях разярена. Не можех изобщо да си представя, че подобна причина може да стане повод за пълния провал на последния ден. Върнах се в ресторанта с идеята, че безкрайната морска синева и свежото утро ще ми променят настроението…, уви…, никакъв шанс.

В този момент ме осени една брилянтна идея. Срещу мен стоеше управителят на ресторанта – мъж прехвърлил 50-те, винаги усмихнат, любезен и отзивчив. Говореше свободно няколко езика и някак всеки ден, когато се засичахме, в образа ми изплуваше Слънчев бряг, края на 90-те, Балкантурист. Той излъчваше някакво ретроочарование. Знаех, че именно този човек ще бъде моят спасителен пояс.

Той отново ме поздрави, а аз започнах директно с въпроса – „Можеш ли да ни помогнеш? Искаме да отидем до Ел Джем.“ Той не размисли повече от 5 секунди и отговори с категоричност кимайки ми.

Тогава му разказах за нашия провален план. Споделих, че парите, които бяхме платили (вече ни бяха върнати) съм готова да ги дам отново на някого готов да ни заведе до мястото.

Управителят поиска 5 минути време, а след това ме зарадва и с предложението. То беше двама от оберкелнерите от ресторанта да ни съпроводят с тяхната кола. Сделката беше договорена и официално финализирана с ръкостискане. Управителят каза, че смяната им приключва в 9.30 и помоли 10 мин. по-късно да ги чакаме веднага след портата на хотела, защото както деликатно подшушна той, все пак момчетата нямаха право и това беше сделка „на черно“.

10-минути след уречения час и след като мен вече ме гризяха поредните съмнения за провал, нашите нови гидове се появиха. Оказа се, че са били да си вземат по душ и да се преоблекат.

Натоварихме се в тяхното скромно возило – Рено клио, (разбира се, все пак това е Тунис, бивша френска колония) модел някъде началото-средата на 90-те, позастарял, прашничък и някак с амортизиран външен вид като много от пейзажите, които предстоеше да видим във вътрешността на страната.

Потеглихме. Оказа се, че двете момчета не говореха английски. Не знаеха и немски. Явно затова не бяха келнери, а оберкелнери. Освен арабски речникът им включваше тук-там някой израз на руски.

От нашия хотел първата ни спирка беше  една бензиностанция в Сус. Те заредиха гориво и ни донесоха кафе и вода, с което някак моите леки притеснения за това с кого сме тръгнали бяха изтикани на заден план.

И така продължихме по тунизийските пътища. Очевидно за да спестят плащане на такси по магистралата, нашите гидове решиха да използват вътрешната пътна мрежа. А така на нас ни предстоеше да се запознаем с другото лице на тази страна, което беше в пълен противовес на дългата морска ивица, с подредени лъскави хотели…

Минавахме през различни селца или градчета много, от които ми напомняха на бедните цигански и крайни квартали на България. Наблюдавахме в движение живият живот, който беше истински и без грам пудра и украса. От прозореца виждахме как се редуват гледки на пустош, кактуси, необработваема земя, а след тях идваха къщи, настъпваше оживление, пазар, продаваха се животни. Джамии… На места пейзажите си контрастираха с някоя по-голяма и пищна постройка, но до нея отново се свиваше някой дом без прозорци.

За да се докоснеш до истинското лице на една страна всъщност всеки трябва да излезе извън туристическата зона, да се насочи към вътрешността и само тогава може да научи действително нещо повече за живота на хората. Всичко останало е само мираж. Като онези, които се повяват в пустинята.

Нашата почивка беше в луксозния курорт Порт ел Кантуи. Хотелът ни беше среден клас, но около него имаше лъскави комплекси, голф-игрище и въобще всички онези „дадености“, които напълно опровергаваха първоначалното ми мнение, че това е една бедна страна, с нисък стандарт на живот и хора, които изнемогват.

Подрусвахме се по пътя, подскачайки на някои от множеството „полегнали полицаи“ (имаше ги в изобилие), само сякаш за да се понаместим в по-удобна поза. Все пак отзад в тясното клио се бяхме свили трима души. Полегналите полицаи всъщност могат да се видят на малко места. Като се замисля – в Румъния, в Тунис и комай за други държави не ми изплува ясен спомен. За Тунис е някак очаквано шофьорите в арабските страни никак не са търпеливи на волана. В столицата Тунис попаднахме на такова движение – беше като в някакъв скеч – всеки искаше да мине и никой не отстъпваше на никого, клаксони, яростни викове, които бяха заглушавани само от поредната свирка.

Гледките се редуваха. Яркото слънце напираше даже и през покрива на рено-то. Разчитахме единствено на естественото проветрение. Няколко кадъра трайно се запечатаха в съзнанието ми. Пред една къща се колеше овен. Кръвта му се стичаше по пътя. След него се виждаха останките от нещо, което ми напомняше на някогашните ТКЗС-та.

И там, някъде из тунизийската сърцевина, изведнъж колата загуби мощност. Започна да хълца и да се дави. Бяхме по средата на нищото. Спогледахме се. Винаги съм била с развинтено въображение. Необходима ми е само половин дума и бих могла да съчиня роман поне с пет преплитащи се сюжетни линии. Една дума и поне една дузина версии какво може да се случи.

Нашите гидове не реагираха. Търпеливо изчаках, когато видях, че шофьорът се опитваше да изфорсира рено-то. Не му се получи. За наш късмет последва спускане по пътя. Но след него естествено и изкачване. Е, там вече го закъсахме. Имах усещането, че всеки момент колата ще угасне и ще спрем. Със сетни сили тя изпълзя по лекия баир. Движихме се някъде с около 20-ина км. Никакви симптоми, че нещата ще се подобрят. Давайки си вид, че съм напълно спокойна и опитвайки се да отиграя най-равния глас, попитах на някакъв странен руско-немски – има ли проблем. Момчето от дясната седалка се обърна с най-безгрижната усмивка и вдигайки палец ми даде знак, че всичко е „6“.

Да, ама не!

Колата едва пъплеше.

Там някъде в поредното село спряхме. Имаше нещо като сервиз. Шофьорът отиде и говори нещо с хората. Неговият спътник пък се отправи в близкия магазин.

Искрено съжалявах, че не разбирах нито дума.

В този момент моите вътрешни фантазии се отприщиха на воля и нищо не беше в състояние да ги овладее. Но пък и фактите не бяха кой знае колко успокоителни. Бяхме – и аз не знам къде точно, пътувахме – с абсолютно непознати хора. Движехме се в арабска страна, не знаехме езика. И започнаха разговорите в стил монолог. „С твоята ненаситност, така става… къде си тръгнала, последен ден, ами ако не успеем да се приберем в хотела. Полетът ни е след няколко часа…, вече не сме само двамата, ами детето…, с тези хора…, не се наснима, не ти стигна видяното досега, заради едните камънаци… голяма работа ако не стигнеш до театъра…, кога ще се научиш да следваш знаците…, сутринта ти се показа, че не трябва да тръгваш…, ами ако изпуснем полета…, ами ако останем тук на пътя до довечера…

Нашите спътници се върнаха. Отвориха капака, не виждах добре правят ли нещо. Затвориха. Качиха се, запалиха ама колата не показа промяна в „поведението“ си.

Това само още повече разпали моите неугаснали още страсти.

Чувах как правят нов опит да запалят.

Аз вече бях преминала в трета фаза – молитви! Добре че беше топло и беше трудно да се установи дали съм се препотила от ужаса, който изпитвах, че можем да останем точно там, на средата на улицата в някакво тунизийско село, или всичко е в реда на нещата – навън все пак надхвъляше 32-34 градуса.

Някой чу молитвите ми! Вероятно! Или… не знам!

Колата запали, лека-полека потеглихме. И ей, така, тя просто се оправи.

До Ел Джем френското возило се показа като безупречно!

Рено Клио – модел за покоряване на Африка

Някъде по обед бяхме в градчето Ел Джем. То е малко и като територия, и като население – някъде около 21 хиляди души, но пък със славно минало. Следвахме табелите, а те ни отведоха до Археологическия музей. От всички подобни места, които съм посещавала, този е с най-богатата колекция на римски мозайки. Входната такса ни беше платена от момчетата, но тя е нещо от порядъка на 2-3 динара, което е несъизмеримо с това, до което човек може да се докосне. А на всичкото отгоре билетът е комбиниран и включва и Амфитеатъра.

Вътре се почувствах като в частно посещение, все едно музеят работеше само за нас, никакви туристи. Мозайки с пречупен кръст, богове и какви ли не още интересни находки, намерени при разкопки от римски вили в района.

Още с влизането ни посрещна фигурата на гладиатор.

В музея са изложени керамика от древността, монети и предмети от бита от различни векове. Две мозайки са особено впечатляващи – Богинята на Африка и Четири сезона. Не малка част от откритите при различни археологически разкопки артефакти са изложени и в музея Бардо и в Картаген.

Непосредствено зад музея е разкопките на вилите в Тизд. По-добре от другите са две вили: „Домът на паун“ и „Домът на солерианеца“, в който има няколко големи мозайки.

Жалко, че нямаше опция за аудиогайд или екскурзовод, който да ни разкаже повече за всички тези находки.

В откритата площ навън беше не по-малко интересно.

След като разгледахме всички зали и откритата площ навън, излязохме, където ни чакаха нашите верни гидове. Качихме се на колата и след известно въртене из вътрешните улички бяхме пред портите на амфитеатъра.

Построен през 3-ти век, той е третият по големина в Римската империя след Колизеума в Рим и амфитеатъра на Пула, Хърватска. Специалистите казват, че съществува само един Колизеум и той се намира в Рим. Всички други аналогични обекти са амфитеатри.

Миналото

В древността на това място се е простирало берберското село с името Tizda. Когато по тези земи се заселват финикийците селището става част от Картаген. След падането му под римска власт то се превръща в колония, в която се разполагат ветерани от легионите на Юлий Цезар. Градът бързо се разраства и е вторият по големина в провинция Африка след Картаген.

Амфитеатърът е висок 36 метра, 148 метра е основната ос, а 122 мера второстепненната. Тук се издигат три етажа и капацитетът е между 30 и 35 хиляди места. За сравнение – Колизеумът в Рим е 188/156 и на времето е можел да побере 50 хиляди седящи зрители.

Между 1974-1980 е извършена реставрация. От 1979 ЮНЕСКО включва Ел Джем в списъка за световното културно наследство. От средата на 80-те на сцената му се провежда и Международен симфоничен фестивал.

Според официални брошури в амфитеатъра е сниман епичният филм Гладиатор с Ръсен Кроу, който спечели 5 Оскара. Впрочем в края на миналата година започна подготовката и по втората част.

Амфитеатърът е построен между 230 и 238 г. остава недовършен поради смъртта на римския проконсул Гордиан. Използван е за гладиаторски бити и представления с колесници. До 17 век запазва този си вид, но след това една част от него е транспортирана до Кейруан, заради изграждането на селото. За първи път е бил под обстрела на османските войски в края на 17 век, които искат да ликвидират скритите в него бунтовници. Мястото също попада под военните набези и бомби през Втората световна война.

Днес част от стените на амфитеатъра липсват.

В миналото горната част от редовете са били трибуна за аристокрацията, където са обособени нещо като стаи. Те всъщност са пазели височайшите гости от горещото слънце.

Амфитеатърът е защитен със закон от 1994 г. и специален указ. Според тези закони в зона от около 300 метра не е възможно да се строят сгради с височина повече от 5 метра.

Интересни сами по себе си са и камъните, от които е изграден амфитеатъра. Тук свои отпечатъци са оставили и „видни“ туристи.

Изкачвайки се по стръмните стъпала и стигайки до последното ниво се върнах в миналото. Видях като част от публиката на гладиаторски бой. Впрочем статутът на гладиаторите е бил много висок, а някои от тях са били не просто герои, а истински идоли.

На първото ниво са се намирали клетките както на животните, така и на осъдените. Римляните не са наемали екзекутори, които да убиват осъдените. Те използвали именно гладиаторите, а ефектът бил троен – наказанието излизало напълно безплатно за държавата, имало зрелище за тълпата, а гладиаторите репетирали и поддържали форма.

От високите стени на амфитеатъра единственото, което издаваше, че не сме в Италия бяха камилите.

И си припомних за първото ми посещение в Колизеума в Рим. За него посетителите се тълпят на дълги опашки. Някак несправедливо, но тук единствените желаещи да се докоснат до славните римски времена бяхме ние и шепа азиатски туристи.

Часовникът напредваше.

Време беше да се понесем отново на крилете на клио-то.

По път любезните домакини отново спряха – последва нова доза вода, кафе, а този път и плодови млека, с които да „борим“ следобедната жега.

След успешни ни римски поход бях напълно забравила за по-ранните премеждия. Това отново ми възвърна алчността да искам да видя още и още от Тунис. В списък ми бе мавзолеят Хабиб Бургиба в Монастир.

За жалост от него видяхме само фасадата. Времето притискаше нашите гидове, на които им предстоеше да застъпят за вечерната смяна. Стигнахме буквално минути преди тя да започне. Разплатихме се с най-голямо удоволствие, защото това бяха най-добре инвестираните пари от цялото пътуване. Изпитвах някакво непознато усещане за постигната цел. Нямах търпение да проверя колко километра сме пропътували. Бях с усещането за поне 500. Оказа се, че Ел Джем-Порт Ел Кантуи са само 63 км.

Това пътуване в Тунис всъщност се оказа нещо като повратна точка в пътешественическото ни мислене. Благодарение на това изживяване сега не пропускаме възможност да се впуснем в някоя дива авантюра, извън зоната на комфорта.

авторски текст и снимки: Димитрина Пандурова

Още в рубриката:

Градът на влюбените, на художниците, на поетите – синьо-белият град

Гозбите на стария континент – къде, какво да похапнем

Европейска разходка с лодка по канали – последвайте ни

С деца в Бавария – поредица, II част

Пролетна островна приказка – Шотландия

Скрити португалски перли

Приказка за европейската Шехерезада или къде е душата на Испания

I

По следите на романтичния път – поредица, II част

Да преоткриеш Улм

Неустоим италианско-провански чар по бреговете на Германия

69°N северна ширина или защо се влюбих в Тромзьо?

Веселите къщи на Хундертвасер или кой е австрийският Гауди?

Страната на „крадците“, които са под защита на закона

Първият по рода си културно-исторически парк в света ще бъде в България

Една коледна приказка

Очарованието на един средновековен коледен базар

Вековна история – най-значимият коледен базар в Германия

Баварски пътешественик – поредица, III част

Баварски пътешественик – поредица, II част

Колмар – една разходка в средновековието и не само

Кой е „Принцът от приказките“ и какво му дължи Бавария?

Халщат – древната магия на Австрия

Златният покрив на Австрия – Инсбрук

Магията Малта – Синята пещера и една среща с акула

Магията Малта – Кръстоносният поход

Магията Малта

Магията Малта – трета част

По следите на романтичния път – поредица, I част

ПЕЩЕРАТА НА СВАРОВСКИ

С деца в Бавария – поредица – I част

Баварски пътешественик – поредица, I част

Баварски пътешественик – поредица, III част

Баварски пътешественик – поредица, V част

Дестинация „Милано“

„Лю“ като любов…, не… като Любляна

Сонгкран – Нова Година в Тайланд

Кралското езеро и неговите 100 годишни лодки

Пролетна островна приказка – продължението

Замъкът Девин – символът на славянството

До Тимишоара и напред

Малката Виена или кой е градът на банатските българи и на Тарзан

Тропическото бижу на Германия – остров Майнау

Загреб – „Градът на Милионите Сърца“

Венецианската лагуна и нейните тайни места

Венеция – La Serenissima* – не само за пътешественика

Верона – градът на любовта… или на Борис I Покръстител

Градът на Галилео Галилей и Свети Антонио – Падуа

Родос – едно от чудесата на света

Ски в Германия – кое е най-доброто място?

Да ви представим – Линдау – един от най-красивите пристанищни градове

Най-дългият замък в света – запознайте се!

Добре дошли в страната на рисуваните къщи

Триест – извън блясъка на прожекторите

Желязната църква „Свети Стефан“ в Истанбул – 120 години история

Първият музей на графитите

Пет места за Великденските празници

Черноморец – градът с непознатата хилядолетна история, дух и традиции

Roseninsel – едно малко популярно местенце до Мюнхен

Орландо и „пенсионерският“ щат Флорида

Прага – една разочароваща мечта

За Прага… или хубаво… или нищо

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here