SHARE

За това място може да прочетете много суперлативи. Например, че водата е по-синя от Карибите – да, от тях.

Може да чуете, че всъщност това е техният „събрат“ в Европа.

И вероятно за някого всичко би прозвучало като добре заучена реклама, която да ви продаде поредната почивка. Всъщност всяка дума от написаното е самата истина. И този остров действително се подрежда в категорията на един от най-красивите места на стария континент.

Е, да – въпрос на вкус, разбира се! Някой може да каже – пясък като пясък, море като море, слънце като слънце. Палми, като палми…, какво толкова…!

Нашето пътуване до него бе буквално преди дни. И още гледките са толкова живи сякаш съм там.

С Форментера се срещнахме само преди дни и беше наистина любов от пръв поглед. Още със стъпването ми просто потънах – във фантастичните пейзажи, които се откриха пред мен, в невероятно семплите, но толкова красиви цветове на синьото, които ме обгръщаха отвсякъде. Море и небе танцуваха заедно под акомпанимента на приказното слънце. Вълните добавяха нов ритъм, пригласяйки соло на моменти.

Поглеждаш и ти се искаш да не затваряш очи и това да продължи цяла вечност.

Невероятно скални скулптури, дялани с хилядолетия, бял пясък, кристално сини води, които преливат в тюркоаз. Редки морски обитатели…

Но да започнем отначало. Избрах Форментера, заради близостта до Ибиса, на която бяхме отседнали. Майорка е на 3 часа път с ферибот, а Менорка е още по-далеч.

Форментера, който е предпоследен по големина (Балеарите включват 5 острова – Майорка, Ибиса, Менорка, Форментера и Кабрера), се смята, че е най-красивият. Все още не мога да потвърдя тази теза, защото не съм била на другите места. Склонна съм обаче да вярвам, че е така, защото наистина е неземно. Толкова, че да се питам – възможно ли е да имаш още по-приказно-удивителни места?

Беше два дни преди да кажем „Adios“ на Испания. За мястото, на което бяхме отседнали и околностите му ще разкажа отделно.

Закусихме без много суетня и на бегом към спирката. Успяхме да хванем по-ранния автобус, за моя радост. Тук е мястото да отбележа, че целият остров Ибиса е с перфектно уреден с транспорт и дори и без кола човек може спокойно да го обиколи. При това автобусите се движат до след полунощ. Е, да – пътуването е по-дълго, но пък си има и своите предимства. Автобусите от Еs Canar – нашата отправна точка до Ибиса (за него също ще има отделен пътепис), бяха на 20 минути.

Планът бе около 9 най-късно да сме се „натоварили“. Всички обаче бяхме толкова нетърпеливи, че успяхме още в 8.30 да заемем места в буса. На първата седалка седеше възрастна испанска двойка. Мъжът удивително ми напомни на един от бившите испански посланици в България, който ще запомня с това, че беше от Барселона, но беше луд фен на Реал Мадрид. Та този така любезен човек когато видя, че платихме редовен билет на 7-годишния пасажер от групата, на сладък английски ми каза – Why? He ist only 5, here, намигайки ми заговорнически! А съпругата му леко го посбута неодобрително. Той обаче беше видимо много ентусиазиран да ми обясни за пътуването и ценообразуването, но за жалост продължи на испански, от което не разбрах и думичка. Но ми стана някак много приятно от тази негова добронамереност. Впоследствие разбрахме, че до 5 години децата в Испания пътуват безплатно, след това се таксуват в повечето случаи с редовен билет, като за възрастен.

Иначе от Es Canar се пътува около 40-45 мин., тъй като това е тип „градска“ линия – спира на множество спирки, както и на едно от по-големите градчета – Santa Eulalia. Приказно място също!

На места има и задръствания, и ремонти, но пък пътят се вие покрай прекрасни гледки.

Потеглихме и пред нас се откриха чудните хълмове, с пръснати по тях като перли бели къщи, които се къпеха в сутрешното слънце,  всяка обвита в поне няколко пъстри храсти – зокуми – във всички разновидности на нежната гама, които могат да съществуват, кактуси, тук-там килнати дървета, лимони, горички и пак повторение… на белите къщи, но този път с цикламени храстчета…

На места се наблюдаваха край пътя и ранчета. Почвата беше червена, като косите на чистокръвните ирландци, ако мога да направя това сравнение.

Накъдето и да се обърнеш изгледи като картичка.

И както всичко се движеше перфектно и даже бяхме напред с времето, в един момент просто видях как шофьора притеснено погледна в страничното огледало. Почти веднага отби от шосето и спря. Слезе с отскок и се хвана за главата. Веднага се обади на някой по телефона. Качи се и обясни нещо на испански, от което не схванахме почти нищо. Единствено успяхме да разберем, че с този автобус нямаше да можем да продължим и че ще дойде нов. Бяхме близо до столицата, а шосето беше много натоварено. Делничен ден трафикът си беше доста сериозен. Както бях на пътя се замислих дали да не се впуснем в авантюрата „на стоп“… не ми се беше случвало от ученическите години в социалистическа България, когато живеейки в покрайнините на Пловдив, го практикувахме доста често. Още повече се надъхах когато видях как спря една кола, а от нея слезе една жена и предложи да откара хората, които вече се бяха подредили в очакване именно на някой услужлив.

Разумът обаче надделя – така и не се осмелих да вдигна ръка, а през това време автобусът дойде. В друга ситуация бих се ядосала на загубеното време, но Ибиса ми действаше толкова „ом“, че си казах: „Какво пък, нали планувахме да пътуваме точно с по-късния автобус. Новото превозно средство изглеждаше далеч по-старо от първото, което така безцеремонно ни остави. Тогава забелязах, че това беше линия 13. Фаталистът в мен веднага намери обяснение…

След около 10 минути благополучно пристигнахме в едноименната столица – Ибиса. От последната спирка до пристанището се придвижихме по централния булевард, който е перфектен за всички, обичащи пазаруването. По пътя имаше офис, който предлагаше билети за ферибота – наблягаше на това, че е официален представител. Подходих обаче с недоверие и реших, че ще купим на място. Може би сгрешихме, но може би няма разлика. За 2 възрастни и дете на 7 години двупосочните билети ни струваха почти 88 евро.

На път към пристанището се натъкнахме и на така любимия автомат за монети. Първокласникът отдавна започна да колекционира и винаги търсим когато посетим някое място.

На пристанището имаше два ферибота. Първият, на който почти да се качим, ни предложи цена от 48.50 на човек двупосочен. Реших да проверим и втория. Той се оказа по-изгоден. Истината обаче е, че когато гледах ферибота месец-два по-рано ми даваше оферта за 60 евро за тримата, така че със сигурност е добър вариант да се закупят предварително.

Между другото в хотела имаше оферти за екскурзия до Форментера. Цената на човек беше около 80 евро, за дете средно около 50-55, както и да смятам надценката е доста голяма. По тази причина винаги си организираме сами разни еднодневни разходки, освен ако не сме някъде в Африка, там ми се струва, че е по-безопасно с гидове.

В 10.30 вдигнахме котва и машината след умела маневра назад започна да шпори вълните в посока Форментера. Качихме се на горната палуба – на открито. Панорамни гледки от 360 градуса към Ибиса, вълни, морски фарове, яхти… круизни кораби на 10 етажа, пред нас се разкриваше и старинният град на Ибиса… небето и морето преливаха в невероятна синя тоналност.

Красота! Съвършена! Неповторима!

Морето на места имаше толкова мастилен цвят, а под все още сутрешните лъчи, блещукаше леките вълни блещукаха като сапфири.

Колкото повече се отдалечавахме от брега на Ибиса, толкова по-магичен изглеждаше стария град. А пред нас се откриха нечувани хоризонти.

Бях с усещането, че пътуваме към някой таен остров, до който достъпът е ограничен.

Слънцето още не беше покорило върха, а вятърът си играеше на палубата неспирно.

Решихме да се поразходим и в задната част. Мигът, в който 7-годишният пасажер от групата напусна седалката си, вятърът реши да се закача с него. Грабна кепето му, завъртя го в кратка прегръдка и го подари на дълбокото синьо море. Там направи няколко отскока, завихрено от вълните, след което го загубихме от поглез.

Беше толкова очарователно смешен момент…, че прихнахме в смях. Оптимистът в сина ми кратко обобщи: „Добре, че не беше капата на Реал Мадрид! (закупена предната седмица)

След точно 40 минути (макар че навсякъде твърдят, че го изминават само за 30, но пък сега – няма да издребняваме за някакви си 10 минути) спуснахме котва на малкото иначе пристанище на острова. Много бързо се ориентирахме и буквално с един скок открихме автобусната линия, която трябваше да ни отведе до желаната цел. А това беше плаж – Ses Illetes. От хотела имах карта на целия остров с всички плажове и забележителности. Един лист, който обобщаваше всичко, за което се бях ровила преди това поне седмица. На същата карта много добре са маркирани 21 плажа – 5, от които са с бял пясък. Освен това са отбелязани местоположенията на два от фаровете, както и на единствената вятърна мелница на острова – въобще всички забележителности. Избрах Ses Illetes заради близостта до пристанището. Качихме се сред първите в автобуса, билетите бяха 8 евро на човек двупосочен. Тук е мястото да препоръчам, че не си струва в двете посоки, освен ако не отива човек цял ден да мързелува само на едно място. Ние ги закупихме, без да се уточним кога е автобусът в обратна посока. Оказа се, че е чак в 4, а нашата цел беше по това време вече да сме на ферибота. Така че връщането ни изгоря.

Но тези пари са нищо в сравнение с това, което видяхме, обхождайки цялата плажна ивица. Първо стигнахме до като стигнахме до следващия плаж Platja de Lievant.

на това място се „пресичат“
Platja de Lievant и Platja de ses Illetes

И се върнахме обратно. На няколко места спирахме да се насладим с пълно сърце и очи на тези гледки, които ще запомня завинаги.

Форментера, заедно с Ибиса и няколко островчета образуват т.нар. Питиуски острови. По данни отпреди 4 години на този испански остров имат истинското щастие да живеят малко под 12 хиляди (как да не им завиди човек) – а те имат честта да се радват на 2883 часа слънце през годината. Иначе това е най-малко населеният Балеарски остров.

Форментера има почти 70 км. брегова линия, а само 18 км. по вода я делят от Ибиса.

За любителите на миналото и историята – назаем от Уикипедия:

Първото човешко присъствие, познато на остров Форментера, най-южният от групата, е през Бронзовата ера, когато е била построена мегалитна гробница Ка На Коста, открита през 1974 г. Този погребален паметник, построен между 1900 г. и 1600 г. пр.н.е., потвърждава съществуването на стабилно и организирано население в началото на Бронзовата ера, около хиляда години преди финикийците да се заселят в Ибиса. След един дълъг период, през който островът е необитаем, са намерени следи от присъствието на пуническата и римската култури.

Няма информация дали островът е бил населен след нашествията на вестготите, но има данни, че през единадесети век, по време на арабската окупация, островът е разполагал със стабилно население, от което са останали къщи, кладенци и резервоари за вода.

С автобус разстоянието от пристанището до плажа е по-малко от 10 минути. Най-добрите начини за обикаляне са с колелетата или със скутерчета. Още със слизането от едната страна се открива един от онези пейзажи, за които аз казвам – за милиарди. Синьо и бяло се прелитат в невероятен синхрон. И веднага разбираш, че „титлата – най-красив“ е напълно заслужена.

От едната страна са солните мини, от другата скалите, които плавно „освобождават“ място на пясъчната ивица. Дюните, които са в ролята на посредник между морето, пясъчната ивица и гората с борови и хвойнови дръвчета.

Безброй лагуни с убийствено контрастни цветове…

Диво, но и уютно, място за мечтатели, за романтици – кътче, което те кара да се чувстваш не просто специален, а богоизбран, че си се докоснал до неговата магия.

Форментера е като друго измерение, като остров на Робинзон. Неслучайно е любим на знаменитости от цял свят, на петролни шейхове, чийто яхти могат да се видят от брега.

Там някъде – по средата на това мечтание ни чака среща с интересен местен, който носи кокосови орехи и ананаси. Нуждаем се точно от тази доза свежест. А пред нас мъжът изиграва истински спектакъл – с музика и по-специален ритуал с магични движения чупи костеливия иначе орех с такава лекота – подава ни разделения на две части плод, за да се насладим на кокосовата вода, а веднага след това ни натрошава и парчетата свеж кокос със същата сръчност, наподобяваща движенията на фокусник.

И си готов на драго сърце да му платиш още веднъж 6 евро, за да видиш този сюжет отново.

И няма как тази всичката красота, събрана на 83 кв.км. площ да не е част от списъка на ЮНЕСКО. А в моя личен списък ще заеме място № 1.

И тогава за пореден път си казах – това е Раят!

И той си струва всеки цент!

В средата на юни температурите са приятно горещи. Разхождайки се по плажната ивица се „срещаме“ с рядък тип за нас морски представител. Всъщност в Ес Кана беше невероятно как влизайки в морето и около теб на стада се движат най-различни риби – от много малки до такива, с размер на пъстърва. Просто си плуват, без да се смущават от човешкото присъствие.

Връщайки се обратно вече сме толкова изгладнели. По цялата плажна ивица имаше общо три морски и много симпатични ресторантчета – непретенциозни, но някак много уютни. Първото, което е съвсем в началото на Ses Illetes, ни шокира мъничко с цените, но дори и да ги бяхме преглътнали, нямаше никакви свободни места.

Второто се намира на една скала между Illetes и следващия плаж – Еs Cavall d’en Borras. Гледките, които се разкривато точно от неговата позиция са наистина шеметни.

Ние обаче продължихме още и така накрая на плаж Еs Cavall d’en Borras, където също ни очакваше едно много невероятно капанче. Решихме, че то ще е нашето място. Вкусна храна, охладено бяло вино и най-съвършената красота, която можеше да създаде нейно Величество Природата.

Не знам дали е редно да разводнявам този пътепис с битовизми, но все пак може би тази информация би била важна за мнозина. Цените, които са обявени в менютата са за порция. Т.е. – ако видите 40 евро пайеля, това означава, че е на човек и то условието е минимум за двама. В така избраното от нас ресторантче беше 26 евро за тази с морски дарове (в случая 52 за двама). Предупредиха ни, че отнема 20-ина минути за да ни я сервират. Но то каква подготовка… като се започна носенето на едни чинии, едни щипки, едни клещи, едни инструменти… както се казва 20 евро само за тази прелюдия да платиш на драго сърце.

Ястието пристигна на време, преди напълно да сме освирипели. Дали защото бяхме много изгладнели или защото наистина готвачът е бил ама много добър, беше много вкусно. Но пък от друга страна си представих как разказваме на родителите ни, че сме платили 100 лева да ядем какво – ориз. Малко ироничен хумор за претенциозните вкусове.

На връщане от плажа пътят пък ни пресичат няколко малки, но смели гущера. В началото когато пристигнахме в Ибиса непрекъснато чувах шумолене от храстите около плажа и панически отстъпвах с идеята, че вероятно ще ми изсъска някоя страховита змия. Възможно е и да има, но всъщност основният обитател по тези географски ширини, който е и символ на двата острова – Форментера и Ибиса, е гущерът.

И така заредени емоционално, духовно, физически стигнахме до ферибота. Подкрепихме се с по един сладолед и горчиво кафе и се качихме отново, за да се насладим на новата доза красоти, които ни предлагаше водното трасе. Позната маневра – първо пълен назад. А там ни очакваха няколко яхти. Те се движат и ние също. И си казваш – ще се блъснем, толкова сме близо. Но всъщност всичко е в реда на морските правила.

Вятърът беше се разнежил този път, а слънцето щедро се раздаваше. И макар само часове по-рано да бях попивала тези пейзажи, извадих отново камерата. И в този момент сякаш от небето се спусна един смелчага с джет. Шпореше след вълновата диря, която оставяше нашият катамаран. Прииска ми се да съм на негово място… какво ли бе усещането…

Фериботът в този следобеден час бе почти празен – отляво се открояваха три французойки, които съдейки по погледите им, също жадно попиваха стелещите се гледки. От дясно група англоговорящи току коментираха някакви свои теми, току се разсейваха по морските пръски, които достигаха до палубата.

И така неусетно, особено за някои, достигнахме до обратната точка.

Там планът беше да се насладим на старата част на Ибиса. На нея ще „посветя“ ново писание. А сега да се потопим в още няколко синьо-зелени кадъра.

авторска рубрика: Димитрина Пандурова (текст и снимки)

Ако обичате да пътувате, можете да виртуално да посетите още много места:

Бавария

Веселите къщи на Хундертвасер или кой е австрийският Гауди?

Кралското езеро и неговите 100 годишни лодки

С деца в Бавария – поредица – I част

С деца в Бавария – поредица, II част

Баварски пътешественик – поредица, I част

Баварски пътешественик – поредица, II част

Баварски пътешественик – поредица, III част

Баварски пътешественик – поредица, IV част

Баварски пътешественик – поредица, V част

Баварски пътешественик – поредица – VI част

По следите на романтичния път – поредица, I част

По следите на романтичния път – поредица, II част

Очарованието на един средновековен коледен базар

Една коледна приказка

Вековна история – най-значимият коледен базар в Германия

Октоберфест – нещо повече от празник на бирата

Най-дългият замък в света – запознайте се!

Roseninsel – едно малко популярно местенце до Мюнхен

Неустоим италианско-провански чар по бреговете на Германия

Тропическото бижу на Германия – остров Майнау

Добре дошли в страната на рисуваните къщи

Ски в Германия – кое е най-доброто място?

Да ви представим – Линдау – един от най-красивите пристанищни градове

Кой е „Принцът от приказките“ и какво му дължи Бавария?

Германия

С деца в Германия – Лудвигсбург

Да преоткриеш Улм

Пет места за Великденските празници

Най-дългият пешеходен мост в света e в Европа

Швейцария

Зимен уикенд в Шафхаузен и Люцерн

Франция

Колмар – една разходка в средновековието и не само

Италия

Доломитите – италианското очарование на севера

Верона – градът на любовта… или на Борис I Покръстител

Дестинация „Милано“

Градът на Галилео Галилей и Свети Антонио – Падуа

Триест – извън блясъка на прожекторите

Венецианската лагуна и нейните тайни места

Венеция – La Serenissima* – не само за пътешественика

Просто Венеция – накратко

Австрия

Халщат – древната магия на Австрия

Златният покрив на Австрия – Инсбрук

ПЕЩЕРАТА НА СВАРОВСКИ

Испания

Приказка за европейската Шехерезада или къде е душата на Испания I

Малта

Магията Малта

Магията Малта – Кръстоносният поход

Магията Малта – трета част

Магията Малта – Синята пещера и една среща с акула

Гибралтар

Страната на „крадците“, които са под защита на закона

Португалия

Скрити португалски перли

Шотландия

Пролетна островна приказка – Шотландия

Пролетна островна приказка – продължението

Гърция

Родос – едно от чудесата на света

Словения

„Лю“ като любов…, не… като Любляна

24 часа в… Копер, Словения

Чехия

Прага – една разочароваща мечта

За Прага… или хубаво… или нищо

Хърватска

Загреб – „Градът на Милионите Сърца“

Словакия

Замъкът Девин – символът на славянството

Братислава – една приятна изненада

Братислава – един неделен ден

Румъния

До Тимишоара и напред

Малката Виена или кой е градът на банатските българи и на Тарзан

Северна Африка

Тунис – извън зоната на туристическия комфорт

Градът на влюбените, на художниците, на поетите – синьо-белият град

Тунис – ден последен

Европа

Гозбите на стария континент – къде, какво да похапнем

Европейска разходка с лодка по канали – последвайте ни

Желязната църква „Свети Стефан“ в Истанбул – 120 години история

Първият музей на графитите

Новият център на Европа – Баварското село Гадхайм

Най-бързото влакче в Европа – FERRARI LAND

69°N северна ширина или защо се влюбих в Тромзьо?

Азия

Сонгкран – Нова Година в Тайланд

Америка

Орландо и „пенсионерският“ щат Флорида

България

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Пловдив – европейска столица на културата

Рилският манастир – едно от най-добрите места на планетата

Панагюрското златно съкровище пак е в „дома си“

ЮНЕСКО обяви Габрово за град на занаятите

Черноморец – градът с непознатата хилядолетна история, дух и традиции

Първият по рода си културно-исторически парк в света ще бъде в България

Българският замък край Р

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here