SHARE

Помниш ли, помниш ли едно време като бяхме деца, на село, при баба и дядо? Помниш ли мига, когато пуква зората и плахо обагря небето в невинно бяло, нежно розово и сънено синьо? Денят се ражда със самотната песен на дива гълъбица, едно далечно провлачено и лениво повторение, което смътно и още сънливо едва долавяш в часа на ранното утро. Бавно и с наслада вкусваш на глътки събуждането си, дошло с гукането някъде там от клоните на акацията далеч на двора, протягаш ръце, потриваш очи с длани и усещаш закачливото слънце, прозиращо през дантелените пердета на баба, същото това рано ранило слънчице, което на пръсти пристъпва в тихата соба и гали страните ти с топлите си и едва доловими лъчи… Закачките му не спират, леко придърпва пухената ти завивка, докосва те нежно по нослето или в крайчеца на едното оченце и мило ти шепти: „Добро утроооооо!“…
Великден е!Помниш ли как край огнището на баба се носи ухание на прясноопечен козунак, вапцаните яйца сме приготвили още в четвъртък, шарките са от восък и билки от градината, прясно издоеното овче мляко ври вече в едно котле на печката с дърва! Баба е приготвила и невероятно вкусните, правени на сач кътми, които намазани с домашното и сладко от сини сливи, смокини или кайсии (изборът при бабините вкусотии бе невероятно пъстър и богат) бяха една симфония от аромат и фантастични смесици от даровете на земята! За компотите и от ягоди и череши, там вече трябва да напиша книга! Те стояха на тъмно и хладно в един вътрешен килер и помниш ли? Ако мен просто ме няма, всички ме търсят, последната възможност е да бъда там, с огромна лъжица в уста, пълна с …ягодов компот!!!!!
Как да не се събудиш с радост в ден като този?!? И как да не прекрачиш тази Светая Светих – кухнята на баба ми Рада! В селото всички женоря я наричаха Дачуица (на дядо ми Дачо)! Та идеше реч за кухнята на баба ми – помниш ли, тя бе най-топлата и най-слънчевата стая в къщата на село, строена от сръчните и отрудени ръце на дядо ми. Та в тази уютна и пълна със светлина и аромати соба баба ми приютяваше не само вкусните си гозби, но и новоизлюпените пиленца от селския си двор! Тя ги донасяше в две малки дървени щайгички и на мен (о Боже, щастие!!!!) се отреждаше ролята да им дробя на ситни парченца сварени жълтъци. Каква невероятна радост бе за мен поверената ми отговорност да ги захранвам аз! След като ги бях нагостила, можех с часове да стоя до щайгичките, да ги наблюдавам как си протягат крилцата, писукат доволно или се гушкат при братчетата и сестиците си, притваряйки очички в блаженство и наслаждавайки се на топлината до огнището…
А помниш ли, когато дядо впрегнеше сивата магарица Съба и… предстоеше вълшебното пътуване с „песента на колелетата“ до съседното село, където живееше сестра му! Седнала до дядо ми в каручката можех да съзерцавам и да се възхищавам по детски на сменящите се пред взора ми пейзажи с безкрайни ниви с натежали узрели жита, поля с царевица, които докосваха безкрая на хоризонта, огромни орехови дървета, които величествено и безропотно пазеха посоката на нашето пътуване… Можех да слизам от каручката (темпото на магарицата бе твърде бавноооо), да си бера лайки, бял равнец и жълти макове (правех си венче за главата) и… пак сядах до дядо! А дядо ми бе сладкодумен, знаеше да те омагьоса в историята, която разказваше, говореше ми за собственото си детство, за младостта си, за войната, за баба… а аз го слушах прехласната и … заспивах! Сънища с дъх на сено и иглика, сънища, в които горски теменуги и ягоди украсяваха поляните, по които ходех, сънища, в които дядо ме водеше през девет земи в десета, а аз бях хубавата спяща принцеса…
Помниш ли?
А помниш ли неделите, когато по цял ден бяхме неуморни навън да гоним щурци и пеперуди? Нямаше по-щастливи и по-безгрижни деца от нас, тичахме на воля чак до езерото и до дивите кестени в края на селото… Закачливият вятър опъваше до скъсване нашите собственоръчно изработени кепчета, а ние, по-свободни и по-дръзки от вихъра, лудувахме по кабата (голямата тревна поляна около последните къщи в края на селото). Безгрижните ни игри нямаха край, нито пък начало! Пеперудите и щурците пускахме след улавянето им обратно на свобода и се присъединявахме към техните ята и рояци… и не бяхме вече малки човечета и деца, а волни щурчета и пъстри полски пеперуди!!!! При тези луди тичания заобичах завинаги не само тревите и поляните, но и близката слънчогледова нива! Слънчогледите ме омагьосваха със златножълтите си главици, следващи постоянно и неотлъчно топлите и светли длани на тракийското жарко слънце… И досега, пътешествам надлъж и нашир, и откривайки поля с натежали от слънце пити, спирам при тях и затварям очи… Вкусвам неповторимия аромат на моето безгрижно детство, останало скътано някъде там, между високите им зелени стъбла и усмихнатите им жълти личица… И стоя така онемяла, както някога………..
Помниш ли?
Помниш ли как цяла сюрия сополиви и босоноги хлапета се събирахме още в ранни зори и потегляхме към улиците на нашите приключения, играехме на стражари и апаши, биехме се с кръстоносци, рицари, змейове и вражески армии, заравяхме несметни богатства и съкровища, обличахме одежди на кралици и приказни героини, мечтаехме за победи по море и по суша…
Помниш ли?
Понякога от този приказен и нереален свят ме изваждаха поверените ми отговорности: веднъж вече споменах, че трябваше да захранвам пиленца  с жълтък! Това „задължение“ бе за мен истинска радост! Но помниш ли, че трябваше да извеждам  овцете до кошарите на овчаря сутрин, и после надвечер да ги прибирам в двора на бабини? Та до тези кошари на ранина не беше никак трудно! Имах си пръчка, та да си личи кой има думата накъде ще се върви! Не че трябваше да я ползвам, ама така за авторитет!!!! Но на връщане! О майко юнашка!!! Трябваше овчаря да ми отдели моите десетина овчици и аз с пръчката да си ги водя! Какво водене бе човек? Те бягаха като невидели към дома, аз не можех да ги стигна, като луда тичах подир тях, бях обута с едни стари гумени галоши, дето бяха десет номера по-големи от детските ми ходила!!!! По-късно, като пораснах малко, разбрах, че всъщност те са си можели и без мен да се приберат, така че моята „помощ“ за баба и дядо е била почти „нулева“, бях малко разочарована, но…
Но имаше друго преживяване с домашните животни в селския двор, което носеше за мен доста противоречиви емоции!!!! Обичах магарицата Съба, тъпчех я редовно с листата от близкия орех, които тя обожаваше!!!! Но когато трябваше да я прибирам от кабата, където по цял ден гонех вихъра с приятелките ми от селото, то тогава, когато настъпеше този син час: О Боже, отвори се, Земльо, и ме прибери! Беше ми непосилно да извадя кола, удряйки с най-тежкия камък на света; този кол с желязна верига, на който магарицата бе вързана, бе за мен най-страшното нещо на света! Когато най-сетне успеех, тогава я подканях гальовно да тръгваме към къщи! По пътя се случваше нещо, което аз ненавиждах! На улицата имаше един дяволски сив прах, който Съба обичаше повече от всичко друго на света!Тя започваше да се „къпе“ и въргаля в този сив прахоляк! Изпадах в ужас, изпитвах панически страх как ще я удържа с веригата наедно! Стисках я с две ръце и с всичка сила тази желязна окова, а магарицата се въргаляше ту на една страна, ту на друга… и аз клетата, със сълзи на очи, безсилна да я спра, чаках само мига, когато тя ще се насити най-сетне на тази дяволска сива прашна „баня“!!!!!
Помниш ли?
А помниш ли несравнимите по вкус бабини препечени филии, заляти със зехтин, поръсени с щипка сол, чубрица и червен пипер? Няма готвач в света, няма кухня в света, които могат да се похвалят с подобен шедьовър на дъхаво и вкусно ястие (приготвено по най-бърз и лесен начин!!!!)
Баба владееше изкуството да приготвя гореупоменатите филии за време, измерено в секунди (защото сюрията деца бързаше, че игри я чакаха) и разбира се в количество, осигуряващо пълно засищане и блаженство за стомасите на задъханата, забързана, сополива и боса челяд!!!! Същата тази челяд, която улисана в игрите по кабата, от ранна утрин до заник слънце (та и по късна доба), нямаше как да седне до дядо, на дървената маса с трикраките столчета около нея, за да опита от уханните гозби на баба: пиле кавърма, гювеч със зеленчуци, боб яхния, каша от гъби или просто омлет от пуешки яйца (баба наричаше пуйките „мисирки“, може би заради това, че в наше село царевицата бе наричана „мисир“, а бабините пуйки обичаха мисира така, както аз препечените филийки със зехтин, чубрица, шарена сол и пипер, по желание и с чесън!). В двора на баба растеше най-божественият и най-невероятният чесън на света: най го обичах на пролет, пресен и не много лют! Можех да опустоша няколко стръка наведнъж, гарнирани към варени яйчица, към прясно подквасено овче кисело мляко или просто с коматче ръжен хляб със златна коричка!!!!!
Помниш ли?
Помниш ли панаирите и сборовете в центъра на селото? Как детските ни очи по невероятен начин започваха да блещукат и греят като звездици по небесната шир… Тази панаирска гълчава бе за нас един безкраен празник, един измислен нереален свят, свят на карусели, палячовци, кукли и магии…
Обичах въртележките тогава, (и сега ги обичам), въртележките с несъмнено най-грациозните и снажни кончета с огромни буйни гриви, с феерични създания и герои от приказките, въртележки, на които ми се виеше свят не само от движението на механизмите в кръг, но и от безкрайна радост и нескрито възхищение!
След въртележките детският ми възторг се преместваше към сергиите с пуканки (о Боже, радост!) или със захарен памук (розовите облачета захарен памук бяха за мен най-жадуваното и достойно за възхвала лакомство), а когато доближах до някой мъничък щанд с несравнимите захарни петлета, е тогава вече бях в плен на изкушението!!!! Тогава панаирът придобиваше в детските ми очи контурите на Страна на чудесата, а аз бях Алиса, прехласната от размерите и чудадостите на измерението, в което бях попаднала! Не вярвах на очите си и само се питах: сънувам ли или е истина?
Кулминацията на моята възхита и почуда бяха малките масички, покрити с всевъзможни джунджурийки: скъпоценни огледалца, вълшебни свирчици и весели играчки, които караха детската ми душа да жадува притежанието на поне две-три бройки от всеки вид!!!! Очите ми грееха и бленуваха пред пръстенчета с малки шарени камъчета, разноцветни гривнички и синджирчета, сърчица и пеперудки… За моите скромни джобни авоари това бяха недостижими желания и аз, малката хитруша бях готова на всичко – тичах при мама и татко да увелича броя на монетите си с дръзкото обещание да бъда отсега нататък най-послушното  и най-добро дете!!!!!
До края на панаира успявах да се сдобия с изброените съкровища, които през нощта спяха под възглавницата ми… и като мен сънуваха и вярваха, че животът е сладък и розов, като облаче захарен памук!!!!!
текст и фотография: Анелия Тонефф 

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here