SHARE

Беше в началото на април. Седмица преди католическия Великден.

Пътувахме от Алпите (в Германия) към България. С автомобил. Бяхме абсолютно начинаещи по пътищата зад граница.

Прекосявахме този маршрут за втори път. И като  абсолютни лаици мислихме, че щом сме стигнали Любляна, която е част от бивша Югославия, значи ни остават малко километри до София. (Това беше в онези наши начални европътувания, в които аз категорично отказвах да ползвам навигационни машини, вярвайки в максимата, че така развивам ориентацията си,  винаги съм нащрек и не на последно място е далеч по-вълнуващо, рискувайки да се изгубиш в някой интересен район, отколкото да следваш вярно всичко, което ти казва един апарат.) Малко, малко, колко  да е малко – като вица за песимиста и оптимиста и пълната чаша. Ако тръгваш от Норвегия и пътуваш за България 930 км. са си направо  нищо. Но ако си тръгнал от баварските Алпи и последната ти точка е България, по-скоро си в началото. Както Кафка е казал „… невежият човек действа смело… за невежия човек всичко изглежда възможно…“ И като добавим, че аз съм винаги един безкраен авантюрист, който ако тръгне на път е в състояние да спира на всяка паланка, за да не пропусне нещо много интригуващо, се озовахме в Любляна – град, който като столица има кратка история. За по-младите читатели – Любляна се превръща в метрополия на Словения през 1991 г., като преди това 45 години бе част от т.нар. Социалистическа федеративна република Югославия. Словения бе и първата, която провъзгласи независимостта си, а това беляза разпада на бившата държава, която обединяваше шест републики, акт, който беше съпроводен от граждански войни.

Какво знаех аз за Словения и в частност за Любляна – почти нищо. Бях чувала една история, дори не знам доколко е достоверна, че ако си озелениш дома и добавиш цветя по фасадата – в градината, в саксии по прозорците, държавата ти намалява данъците. Дали това е така – все още нямам представа. Знаех също, че бяха член на ЕС – присъединиха се заедно с прибалтийските републики – при голямата вълна. Ние с Румъния останахме за следващото разширяване.


Легенди от миналото:

Има предположение, че основите на днешна Любляна са положили Аргонавтите със Златното руно преди 3000 години. Те дошли дотук по реката. По-късно римляните основали свой град. Неговото име е било Емона, но в началото на I в. хуните го разрушили и започнали да изграждат свое селище. Така започва и разрастването на града, който 500 години по-късно вече се казва Лейбах. В средата на XIX век Любляна е в своеобразен разцвет с прокарването на железницата, която свързва Триест и Виена. Когато Хабсбургите са във възход те вземат контрола върху града и това продължава до Първата световна война.


Не знам защо, но винаги когато чувам и произнасям името Любляна първата ми асоциация е  любов. Всъщност така ме и спечели първият словенски град, който посещавах – и до днес като си спомням е с нотка на едно романтично-очарователно-малко-кипро-вдъхновяващо местенце. Казвам местенце, защото Любляна е една от малките европейски столици. По население тя е само с около  над 70 хиляди души по-голяма от Бургас.

Бях очарована още с първите стъпки. Макар да беше ранна пролет, Алпите си бяха все още снежно-бели, словенската столица се пробуждаше. Не само природата, която току напъпваше, събуждаха се и словенците, които бяха нащъкали в слънчевия пролетен ден. Сякаш всичко се възраждаше за новия живот. Покрай реката беше пълно с малки, семпли, но безкрайно очарователни кафенета, ресторантчета и местенца за срещи с приятели.

Река Любляница отразяваше дърветата, придавайки им художествена загадъчност, а картините, които се образуваха по течението бяха достойни за някоя майсторска четка. Върби потапяха клони сякаш за да утолят жаждата си. Пускаш поглед по реката, а той потъва в безкрая. И виждаш напред в бъдещето – множеството мостове, които се издигат, сякаш за да отведат до най-дълбоките словенски тайни. Един от най-ярките мостове е Тройният мост – той е символът на града, построен през 40-те години на ХIX век.

Едно от първите неща, които обаче ярко ме впечатлиха в словенската столица бе електроколите за туристи – едни такива малки, кокетни и обещаващи интересни преживявания.

Днес от позицията ми на пътешественик с малко повече стаж, посетил доста балкански и европейски столици смятам, че това е пример, който трябва да последват повече градове. Ние не разполагаме с много време, за това решихме да продължим пеша разходката из града. Бяхме на централния площад в стария град, в подножието на замъка.

Наблизо имаше туристически информационен център, от едната страна се намираше кметството, а по средата се издигаше фонтанът на трите реки – Сава, Крка и Любляница. От инфобюрото си взехме карта и магнит. И така, водени от туристическия чертеж потеглихме да огледаме всички отбелязани като забележителност места.

Сега вече от натрупания опит с европейските столици в Източна Европа мога да кажа, че Любляна напомня по дух и атмосфера на Братислава. Всъщност преди дълги години когато може би не бях напускала още българските граници си спомням, че упорито се носеше една история в моя роден Пловдив, която по патриотично-шовинистичен начин искаше да разкрие колко е величествен древен Филипополис (не че това не е така – все пак е един от най-старите градове в света) и тя звучеше така: „Колко града в света са издигнати до река и имат тепета?“ И отговорът гласеше – Пловдив и Рио де Жанейро. Е, днес бих могла да обобщя, че поне в Европа компания им правят и Рим, и Братислава, и Будапеща, и Залцбург,… Любляна също… В Германия има редица малки градчета, които са по Дунава – всяко има крепост със замък, който е на хълм и е до река.

Всъщност в древността хората са обитавали земи, в близост до реки – това е било изключително важно за съществуването им като цивилизации. Но не по-малко важно е било до тях да има и възвишение, на което обикновено се е издигала крепостна стена, от която да имат видимост при евентуални нападения. Но да се върнем на Любляна. Гербът й е дракон, кацнал върху крепост – каква символика само – драконът е фигура, която се възприема като пазител на съкровища. Драконът е увековечен и на един от мостовете над река Любляница. Легендата разказва, че ако по него мине девствено момиче драконите оживяват. В подходящия сезон едно от паметните изживявания в Словения със сигурност ще е разходката с малките корабчета.

 

Любопитно за нас българите е, че един от централните площади в града носи името на братята Кирил и Методий. На него се издига катедралата. Впрочем и в още един град от бивша Югославия, сега столица на Хърватска, има улица, която носи името на славянските учители.

Загреб, Стар град, ул. Кирил и Методий

Още в началото на централния площад, очаквано, се намира и сградата на кметството, която датира от XV век. Пред него се издига копие на фонтана Робба, оригиналът му се съхранява в националната галерия.

Това беше нашата отправна точка за пешеходния ни тур – оттук потеглихме по реката, избирайки лявата част на брега, където се намираха и повечето капанчета. На картата почти едно след друго бяха отбелязани няколко църкви. Нямахме време за съжаление да ги разгледаме отвътре.

Върнахме се като избрахме този път другата страна на реката. Сградите и от двете страни бяха с красиви орнаменти в бароков стил – повечето си личеше, че бяха добре поддържани, а детайлите по тях разкриваха за величието и на тази европейска столица в миналото. Това, което много ме впечатли беше чистотата – рядко срещано за столица.

Очарованието си Любляна дължи според мен на два фактора – от една страна тя е балканска държава, но от друга в миналото тук своето влияние са оставили и венецианците. Някои от архитектурните елементи по мостовете на мен лично ми напомниха на тези от Венеция.

Някакси криввайки от централната алея покрай реката и водени, разбира се от нашата карта, се озоваваме на Конгресния площад. Той е създаден през 20-те години на XIX век в чест на Конгреса на Светия алианс, а днес на него се намира и сградата на Словенската филхармония, която има история, започваща още в началото на XVIII в. (1701 г.), а това безспорно я превръща в една от най-старите не само в Европа. В близост до този площад са  Националната и университетска библиотека.

Опитвам се да не сравнявам градовете, защото всеки си е сам за себе си. Но Любляна някак ми напомняше на София – не защото и двете са столици, нещо от духа, от архитектурата… Например тази снимка – свързах я със сградата на Министерството на земеделието, както и с една друга, която се намира на ул. Леге до Археологическия музей.

Накъдето и да поемете из люблянския стар град ще имате усещането, че с вас се движи и замъкът. Той наднича от хълма Шмарна гара, подавайки се в почти всички тесни улички. Сякаш играе на криеница. Датира от ХV век,  като през различните епохи е имал и различно предназначение. През XVII век например е бил военна болница, а през XIX затвор. Днес е нещо като културния дворец на Словения – зад неговите стени се организират различни изложби и концерти, представят се театрални спектакли. До замъка може да се стигне както пеша, така и с фоникуляр.

И пак се сетих за другия бивш югоград, сега столица – Загреб. До неговия Стар град също отвежда такъв елеватор.

фоникулярът в Загреб

На връщане се озовахме на площад Прешерен – него пък го свързах с Петте кьошета в София, заради множеството сгради, които някак той сбираше в една точка. Площадът носи името на словенския поет Франце Прешерен, смятан за „баща на нацията“. Срещу него се разполага модерната версия на някогашните универсални магазини в България – Centromerkur. Това се оказва, че е най-старият моден магазин в града, като сградата, в която се помещава е от началото на ХХ век. Мястото днес е популярна точка за срещи на словенците. На площада се издига и францисканската църква. Впрочем в старинния център се намират няколко храма – църквата Свети Джеймс, която е от XVII век, катедралата Свети Никола.

Вече се свечеряваше и ние за съжаление не успяхме да се насладим изцяло на Любляна. Трябваше да потегляме, защото ни чакаше път. Все още не подозирахме, че “черешката на тортата“ предстоеше. Оставаха ни едни почти 1000 км., като най-трудното трасе беше разбира се накрая, когато си толкова уморен, а тъмнината така те унася…. Между другото, пътувайки вече три години, пътят си остава все така труден.  Братският ни съсед Сърбия напредва далеч с по-големи темпове от България в строителството на магистралата (все пак тя пресича цялата държава, за сравнение българската част е помалка от 40 км. от София до границата), но все още последните 100-ина мисля киломтери, са пълен кошмар.

Бих нарекла Любляна най-кратката любовна среща. Три часа, за които се сещам с широка усмивка.

Ако вие имате време за повече – не се колебайте да и отделите на Любляна достатъчно внимание. Ще ви хареса!

авторски текст и снимки: Димитрина Пандурова

Още в рубриката:

Загреб – „Градът на Милионите Сърца“

Замъкът Девин – символът на славянството

500 евро гарантирана минимална заплата в бивша югославска република

Рилският манастир – едно от най-добрите места на планетата

Малката Виена или кой е градът на банатските българи и на Тарзан

Триест – извън блясъка на прожекторите

Венеция – La Serenissima* – не само за пътешественика

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here