SHARE

Чужденец съм видяла, когато за първи път са ме изнесли на терасата. На няма 4-5 метра през улицата, на отсрещния прозорец е седяла тя – Италианката. Това е сигурно, защото в първите ми спомени, редом с образа на родителите, датира и призрачният образ на 200-годишна жена, облечена в дантели. По което и време да поглеждах към красивата къща на доктор Попов, тя бе там и се усмихваше. Разказваше две истории – как на 18 се влюбила в доктора, тогава студент в Рим и без да се замисли се омъжила и дошла в България. И другото – веднъж в годината се прибираше в Италия и задължително се срещаше с Папата, за което слушахме до безкрай. Ние децата не я разбирахме много, какво ни говори, защото използвахме църквата да играем на стражари и апаши. В рушащата се синагога пък търсехме съкровища, а за джамията знаехме, че е единствената сграда в света със сърце на минарето и много се гордеехме. После градинарят, който ни пускаше в църквата умря. Синият таван със звезди на синагогата рухна, а някакъв човек веднъж ни покани на чай в джамията – днес така популярен с името „мурсалски“. От това стана голям скандал, едвам се отърва от линч тоя мъж…, а родителите ни забраниха визитите. Проблемът бе голям, защото те – трите сгради бяха в махалата на по стотина метра една от друга и ние децата наистина нямахме по-интересно място, на което да си играем. В сърцата ни обаче си остана Италианката, която ни разказваше за Папата и Ватикана – там за жалост не бяхме влизали. За по-лесно се носеше мълвата, че е луда, за да може никой да не й вярва. Наред в духовните дела, не беше предвидено да се учим и кашата в главите ни никой не го интересуваше. Някъде малко преди Нова година Италианката “избухваше“. Надминаваше себе си в ефирни тоалети от по миналия век, раздаваше курабийки и викаше Весела Коледа. Ние бяхме възпитани деца и й отговаряхме: “Мерси, подобно“. Така ни учеха родителите. Лошото бе, че така отвръщахме и по Великден, когато Италианката крещеше, Христос Воскресе, а сега вече знам… колко нелепо…

Дали, защото вече минаваше 200 години, дали защото синовете й откриха, че невероятно красивите й бижута липсват, подарявала ги на Ватикана едно по едно всеки път, прибирайки се у дома в Рим, но вече не отиде в Италия. Тогава, наистина откачи и изчезна. Къде – ние, децата, не знаехме, защото нашият 6-7 годишен свят се въртеше около около друго кълбо…

Напоследък често се сещам за този призрак от детството. Дали, защото името ми е трудно за запомняне и ме наричат просто Българката. Или, че осъзнавам от днешната си камбанария, колко е важно да има с кой да споделяш празниците си с любов. Или независимо, че имам късмета да съществувам във времена на самолети, небостъргачи и интернет, а животът си ще приключа с възможности за телепортация и вечен живот, има едни чувства, които остават същите, когато си далеч от дома.

В приложение, няколко снимки за чужденците от празничен Париж. Няколко светлинки, които ако Италианката ги имаше, щеше да е малко по-щастлива, както аз сега.

авторски текст и снимки: Невяна Младенова

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here